bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

ENGLISH VERSION

 

 

    Пътят®

 

 

11 September 2001Пенка Бангова

 

 

     ПЪРВОТО ОСЪЗНАТО УСЕЩАНЕ бе звънът на мобифона.
    - Барбара, жива ли си?!
    - Алън - жената почувства опияняваща радост. - Алън... - но въздухът беше плътен като стена и това затрудняваше говора u.
    - Барбара, къде си?!
    - Алън... Не знам...
    - Барбара, тази сутрин тръгна ли за Търговския център?
    - Да... Алън...
    - И после?
    - Алън... Когато отключвах вратата на офиса,... подът се отцепи.
    - И после, мила?
    - Алън, не си спомням... Алън, земетресение ли е имало?
    - Не, мила. Самолет се е врязъл в сградата.
    - Алън... Алън... Задушавам се...
    - Скъпа, може би си затисната. Опитай се да си помогнеш.
    - Алън... Не ме изоставяй.
    - Скъпа, идвам.
    - Алън, искам да живея!
    - Ще живееш съкровище. И още много утрини ще посрещнем заедно.
    - Алън...
    - Слънце, в колата съм. И идвам. Не губи кураж!
    - Алън...
    - Мила, може би не трябва да говориш.
    - Алън, искам да живея.
    - Ще живееш. А сега си почини. След половин час отново ще ти се обадя.
    Алън Майн летеше към димящите руини. С усилие на волята се съсредоточаваше, за да прецени какъв е цветът на светофара - до такава степен му беше трудно да върви по релсите на своя ум. Когато стигна, веднага натисна бутона за бърза връзка.
    - Мила!
    - Алън,... задушавам се...
    - Скъпа, аз съм тук. Близко до теб. Викай. Крещи, за да насочваш спасителите.
    - Алън,... не мога... Алън, искам да чуя Катрин.
    С треперещи пръсти съпругът набра номера на дъщеря им. След миг при него долетя вибриращият u от вълнение глас.
    - Татко, живи ли сте!
    - Майка ти, момичето ми, майка ти е в беда!
    - Татко, гледам телевизия. Дават как Близнаците горят. Татко, мама да не е била в офиса?!
    - Да, детето ми. Обади u се.
    - Мамо! Аз съм Катрин.
    - Катрин...
    - Мамо!
    - Катрин, какво се е случило?!
    - Терористи - самоубийци са насочили самолет към сградата, в която си била.
    - Катрин, нима всичко това не е случайно?!
    - Не... Мамо, искам да си жива!
    Петнадесетгодишното момиче се разплака. И Барбара плачеше, но не усещаше сълзите, само осъзнаваше, че нещо я души.
    - Мамо, не мога без теб...
    Тези думи сякаш отместиха преградата, която не u позволяваше свободно да диша и за минута госпожа Майн почувства лекота.
    - Мамо, аз ще отмъстя! Аз ще отмъстя!
    "Ще отмъсти... ". В съзнанието на жената неочаквано ясно оживя споменът за дългогодишната война, която бе водила със сестра си. Барбара беше доведеното дете вкъщи, а глезлата Сара - природеното и смяташе, че след като е оградена от истински родители, може да си развява байрака както намери за добре, тоест когато майка им опечеше кифлички с ванилов крем, да ги излапа без да остави трошичка за Барбара. А после да u разказва с блеснали очи колко са вкусни.
    Когато следващия път майка им започнеше да подготвя брашното, за да си отмъсти, Барбара го поръсваше с настърган сапун. Вечерта я посиняваха с колана на бащата. Последвалите болки десеторно я озлобяваха и умът u измисляше още по-гадно отмъщение. За наказание обърканите мама и татко прилагаха друг садизъм.
    Тази инквизиция продължаваше до момента, в който Барбара срещна Алън. Светлокосият младеж привлече нейното внимание на първия u новогодишен бал в гимназиалния салон. Пред огряната в неонова светлина елха душите им се сляха. След този миг животът u се промени.
    Любовта u към Алън така я обсеби, че нито u оставаше време, нито u се занимаваше с щуротиите на лиглата Сара. Чувството, което разцъфна в нея направи погледът u по-топъл, гласът u по-ласкав. И тази нова Барбара въздейства върху сърцето на Сара. Неусетно малката започна не само с уважение, а със страхопочитание да се отнася към по-голямата си сестра.
    - Мамо! Мамо!
    - Катрин,... искам...
    - Мамо, ако ти е трудно, не говори. Но не се предавай!
    - Катрин, искам да ти пожелая да срещнеш мъж, когото да обикнеш.
    - Мамо, аз обичам теб. И ще отмъстя... - момичето заплака на глас.
    С последни сили Барбара прошепна.
    - И аз безкрайно те обичам. И баща ти. Обичай и ти. И не си губи времето с отмъщения... Не това е пътят... Не е това ПЪТЯТ!


   

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories