bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Пеньо Паничката ®

 

 

Мирчо Мирчев

 

 

    Човешка слабост, бе, какво да я правиш? Да е дреха, ще я прекроиш, ще я обърнеш и ако това не би, в чепкалото ще я хвърлиш и пак ще се отървеш от нея. И нали човек, пусто да остане, тъй е направен, че без слабост не може, ти и да я оставиш, тя не те оставя пущината. Един обича да си пийне повечко, отколкото му носи бъклицата и да прощаваш да се търкулне и да прави компания на прасетата в някоя локва. Друг обича повечко да си хапне и си му личи на човека. Бай Ламби Явашът, да речем обича да си поспива. Прати го някъде да свърши някоя работа и шавни за малко да го не гледаш, току виж че започнал да дава концерт и на тънко и на дебело.
    А пък Пеньо Паничков друга слабост си има: душа и свят му е речи да държи. Ти го знаеш, Паничков, и тебе и мене едно време е учил? И ако ушите ми сега са по-дългички, негова е тази заслуга. Нали си спомняш, ден не се минаваше да ги издърпа с педагогическа цел и за назидание?
    Е, тогава беше млад, наперен, един високичък тъй и представителен. А гласът му? Пази боже! Като гръмне - страхотия. А пък нали обичаше да е на всяко гърне меродия, каквито и големци да дойдат от някъде ще ги посрещне и кой ще им държи реч - Паничков?
    Веднъж незнам по каква случайност да се изтърси в наше село и Филов, министър бил тогава. Че като станал наш Паничков, като му дръпнал една реч - света смаял казват, цели два часа траяла. Бая страх бра горкия Паничков заради тая реч после по Девети.
    - Сърце - вика - да ме е свило тогава. Да ме е онемяло и угасило, ама тая реч да не бях държал. Ама, аз от пустия език си патя. Нищо и никаква мръвка, брей, ама какви бели прави?
    Уволниха го само тогава Паничков и не го закачаха повече. Но след две години го назначиха пак за учител, та си дослужи човека и лани се пенсионира. Е, не е сега такъв, какъвто беше някога, че й годинките му станаха множко - шейсет надхвърля вече. Посмали се, поприведе се, по голямата му глава остана тук там косъм и гласа му не гърми вече, като в бъчва, ами бръмчи, като мушица в лампено шише. Ама пустият му език не се оставя. Веднъж като започне, кадър да си да слушаш какво знае бай ти Паничков.
    Нали е касиер на читалището. Дойде една вечер по мръкнало в къщи за членския внос. Платих му аз, даде ми човека квитанция, както си му е реда. Почерпи ни жената по едно сладко, че той нали е въздържател и се готвя аз да го изпратя до улицата, както си му е реда. Ама оня ти му човек и не мисли да става. Че като започна от първобитното общество, за Сирия, за Вавилон, мина през Египет. Гледам по едно време жената заспала до печката, задрямала на стола. Мисля си, ха дано се сети тоя човек да си тръгва, ама и той нали ум си няма, навил пружината и не спира. Почна за Атина и Спарта, па като свърна към Рим. Половин час само за Спартак говори. Хеле, прескочи варварските нашествия и разпадането на римската империя и започна от феодализма.
    Добре, ама петлите вън почнаха да кукуригат. Гледам будилника-един часа.
    "Чакай - рекох си- да преместя будилника по-близо и да го обърна към него - белким го види и се сети да си тръгне". Ама, не видя ли го, незная, но и това не помогна. Додето се усетя и беше подхванал френската революция. Аз малко неучтиво започнах да дремя, но какво да правя, човещина...И току чувам от време навреме през съня си: "...Марат, Дантон, Робеспиер...", па кимна с глава и пак се унеса в дрямка. Га се сепнах - часа два и половина, а нашия човек още разправя за династичните борби в Испания. "Е - мисля си тъжно - то ще осъмнем тука, додето стигнем до Втората световна война. Много далеко е тя още..Ами я да му реча, че е време да лягаме..."
    Мисля си, ама как да му реча, неудобно е някак си. Нейсе по лицето ми ли забеляза, що ли та ми рече:
    - То май късничко стана, а? Време за лягане...
    От тия думи сякъш ми съмна.
    - Време си е, часът е два и половина. - отвърнах му аз.
    А той:
    - Бре, че се улисах - и взе, че стана.
    А аз това и чакам. Рипнах за пардесюто му. Взех го от окачалката и му го държа, да го облече. Е, добре де. Облече го човека, ама само единия ръкав. Пардесюто се преметна през рамото му, като тога. Бай Пеньо поизви глава през другото рамо и продължи:
    - Великите открития на осемнайстия век тласкат живота напред...
    Е, чак сега я втасахме - мисля си аз. - Почна ли откритията, осъмнахме. И прав бях. Почна бай ти Пеньо за противоречията между буржоазията и пролетариата, за партиите, за бунтовете и революциите. Като се разпали, оня ми ти човек - страх да те обземе. Разправя той, с падесюто наметнато на едното му рамо. Аз седа зад него и държа другия, празния ръкав и нарочно го повдигам уж да му помогна да го облече, ама той и намерения няма. Попрескочи малко от събитията и мина на Първата световна война. Че като започна, Франц Йосиф, че Тройния съюз, Съглашението... Абе попретупа ги на две, на три и захвана Великата октомврийска революция. За не поприказва най-малко час. Аз се поуморих да стоя прав, та взех че седнах на стола. А, той, ей страшен човек, седи прав с необлечено пардесю и хич и не мисли да спира... Ей, смаях се с него! От де се взе толкова душа у тоя човек, как уста не го заболя... Хеле, стигна до Втората световна война... У съседите изтропа врата, хората бяха станали и хранеха добитъка.
    - Тю-ю бре... - със съжаления каза бай Пеньо - то май почна да съмва. Е, прощавай, че те забавих, ама да знаеш, че най-интересното от тук започва. Ама нищо, някой друг път ще дойда да си побъбриме... Айде, лека нощ... пардон... и довиждане. - облече другия ръкав на пардесюто и излезе.

 

 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories