bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

Улицата ®

(от новелата "Крилатата змия на пътя")

 

 

Марион Колева

 

  Неделите на улица "Софроний" протичаха с церемониална повторяемост: след ранните погребения надвисваше обедното мъртвило, прогонено от глъчката на момчешките гласове, а преди залез слънце идваха по реда си пренасянето на каруцаря и разхождането на сляпата. Каруцарят бе баща на две жилави, шумни, вечно ухилени циганчета - Анко и Руси. Незнайно защо, това семейство не живееше в огромната циганска махала, а бе наело полуразрушена къща точно до бакалницата. Освен с дръгливото си конче, каруцарят се препитаваше и с майсторене на рамки. Задният двор на запуснатото жилище бе пълен с тях. Някакъв художник го бе помолил да направи рамка за картина, чието заглавие бе изписано на една от летвите - "Смъртта на моряка". Децата обичаха да съзерцават празното пространство в средата на рамката и да си измислят най-разнообразни сюжети, които можеха да изобразяват таинствената кончина на непознатия пътешественик. Братчетата, заедно с Лукан, Кети и Васко образуваха групичка. Киая също се присъединяваше към тайфата, ако имаше настроение да излезе от къщата.
    Веднъж някой донесе фотоапарат, снимаха се и Киая сложи изображението на нощното шкафче до леглото си.
    През лятото към шесторката се присъединяваха блуждаещи атоми. Например сестрите софиянчета, които бяха подлагани на неописуемо изтезание от баби и дядовци - трябваше да се пекат на двора пет минути по корем, пет по гръб, докато хванат тен. Изискваше се много изобретателност, за да бъдат отървани от въртенето на шиш.
    В неделя каруцарят се напиваше до безпаметност и по-издържливите му приятели по чашка го пренасяха върху широка дъска от близката кръчма, изсипваха го като чувал на улицата пред полусрутения му дом и се връщаха да си допият. Анко и Руси навеждаха глави и не казваха нищо. Само усмивката им малко изтъняваше. С вродена тактичност децата заобикаляха неподвижното тяло. Понякога хлапетата от съседните улици се опитваха да се подиграват на припадналия и да го закачат, но шесторката ги прогонваше с камъни. След половин-един час каруцарят се свестяваше и с клатушкане хлътваше в къщата. Междувременно всички го бяха забравили. Вниманието им привличаше следващото ритуално неделно събитие: две старици пресичаха платното, подкрепяйки се взаимно. Кети беше научила отнякъде, че белокосите жени са сестри.
    - Познаваш ли ги, бабо? - попита веднъж Киая.
    - Да, чедо. Винаги ми напомнят, че има провидение.
    - Какво е това "Провидение"?
    - Не знам точно как да ти обясня. Може би ако ти разкажа историята, ще разбереш най-добре. Виждаш ли по-младата, дето се подпира на бастуна? Тя е сляпа. Името й е Капка. С нея сме почти връстнички. Беше чудно красиво момиче. И много бедно. Залюби се с един адвокат, Ненчо Асланов. Когато му дойде време да се жени, той я заряза и си намери богата булка от столицата. Хората започнаха да отбягват Капка, да й се подиграват. Времената бяха такива. Даваха я за пример на дъщерите си, които се съпротивляваха на общоприетото, които се опитваха да излетят от гнездото, въпреки слабостта си. "Това те чака, ако не слушаш ума, а сърцето." Сякаш двете начала не могат да се съчетаят при един нормален човек. След озлочестяването и краткотрайния романс, Капка не намери сили да продължи участието си в реалността. Не посегна на себе си директно, но се поболя. Мълвата казва, че плакала, плакала и плакала безутешно, докато ослепяла. През това време адвокатът трупаше богатства и влияние. Роди му се дъщеря, Маргарита. И нея помня. И тя - хубавица. Беше приятелка на майка ти. Майка ти разправяше, че в къщата, където понякога влизали да играят, винаги царял полумрак - жената на адвоката била с деликатно здраве, пазела сърцето и очите си от провинциалното слънце. Минаха години. След войната започнаха да национализират имотите и Асланов изведнъж обедня. Жена му почина, а след абитуриентския бал дъщеря му тръгнала на разходка с кола и загинала при катастрофа - рядко явление за ония времена. Покрусата му беше безгранична. Човекът завърши дните си като бездомник, по едно време го прибраха от добро сърце бивши негови клиенти. А хората казваха: "Има провидение и то стократно го е наказало за стореното на Капка зло."
    Киая поглъщаше мелодраматичната история, а детското й въображение рисуваше картината на отчаянието. Първо Капка: "Господи, защо ме остави жива! Толкова е дълъг тоя път, а трябва да го измина сама... За какво ме наказваш, защо ме подлагаш на изпитание, след като опознах ласка и щастие, красота и полет?... За какво са думите, ако не мога да го убедя колко много го обичам? За какво ми е слънцето, ако в душата ми е черна тъмница..." И после мъката на зрелия, улегнал, гребал с пълни шепи от живота Асланов, лишен от най-скъпото: "Божке, покайвам се, Божичко! Защо не взе мен? Направо в ада да ме беше изпратил! Отне ми всичко - имоти, чест, гордост, достойнство. Халал да са ти. Само детето ми да бе пощадил! Прости ми, Господи! Прости ми, Капке!"
    - А за какво е наказана сляпата, бабо?
    - Душата й знае. А и казва ли ти някой кое е наказание и кое - избавление? Кой е този умник, който се наема да изтълкува висшата воля и да намери едно точно, валидно за всички обяснение? Добро и зло, живот и смърт, горе и долу, топло и студено, ден и нощ са винаги неразделими. Силата е заредена със слабост, а нещастието - с обещание за промяна.
    Душите, чедо, се сбират от живот в живот, изкупват или натрупват грехове, заучават пропуснати уроци или се наслаждават на все по-дълбоки и сложни преживявания, трептят, привличат се и се отблъскват, пътищата им се преплитат във възходящи спирали; а ние се лутаме и въртим в кръг, понеже не ни е писано да разберем какво има зад завесата на сегашното ни съществуване, кое от предишните ни деяния не се е харесало там, горе, и какво изпитание сме решили да изберем за поредното си превъплъщение. Изпитваме ужас от космическата си самота. Може би защото търсим отговор с ума, а не с интуицията. Може би защото мислим себе си само като отделни хора: аз, аз, аз, тук и сега, а не виждаме общия си корен и разпилените безсмъртни частички, заложени в същината ни. Нараниш ли това неумиращо ядро в друг човек, себе си нараняваш. Едно цяло сме оттатък, голямо и топло като прегръдка, без памет за личното, изтъкано от прошка и обич.
    - Слушаш ли ме, чедо?
    Слушаше тя, слушаше и мълчеше. И май не разбираше много. И сви се сърцето на Киая, защото пощада не бе имало, защото и прав, и крив - бяха зле наказани. Не можеше малкото момиче да проумее този свят, създаден сякаш от Чернобог или от зли ангели - широкият свят, който се простираше далеч извън затвореното, сигурно пространство на дома. Зърна го и не й хареса. Не знаеше защо е така пусто, щом погледнеш някои хора в празните, слепи очи. Защо е така ветровито горе, по върховете. Може би от течението, образуващо се между мелещите неспирно човешки усти. Защо е така слузесто и усойно долу, в калните крака на множеството, което тъпче, мачка, осъжда. Всички вкопчени в съдбите на другите, заядливи, завистливи, злорадстващи, поучаващи. Изглеждаше й отвратителна като тлъста мъхеста гъсеница тази улица с тревожните си истории. Приличаше й на змия. Само веднъж, много по-късно, докато гледаше онова научно-популярно филмче за коприната, си помисли, че обзряна отгоре, продълговатата улица с тяхната къща в средата прилича на пашкул. Току-виж един ден нишката се разкъсала и пашкулът се окаже едва началото на пътя за пробудената пеперуда. Киая потисна шантавото видение. Не смееше да мечтае. Беше уплашена. Не знаеше как да изтълкува историята с провидението. Затова избра да играе по правилата вътре в пашкула. ("Това позволено ли е?") Да бъде послушна. Не добра, а изпълнителна. Дано някак успее да надхитри враждебното Неизвестно.
    Киая не можеше да обясни защо изпитва колебание. Не можеше да формулира смислено, да изрази с думи, да назове преживавянията си. Но усещаше смущение. Тя не харесваше адвоката, ала съчувстваше на човешката му мъка. Жалеше Капка, но не искаше да изпадне в нейното положение. Положение на жертва. Страхуваше се от поражението. След време в детския й мозък смътно се оформи идеята, че трябва да владее чувствата си, а също да не разчита никому. Да не наранява ядрото на чуждите души, но и да не допуска хората до своята. Да не се различава в постъпките си от множеството, да не съ-участва в нищо непознато. Изглеждаше, че ще си остане завинаги в пашкула, осланена от страха.
    Литературна двойничка на Киая бе направила противоположния избор.
    От малка тя мечтаела да се втурне към месомелачката навън, под открито небе, към бруталния ден, отвъд храмовете и сънищата. Или може би тъкмо в сърцевината им. Книжната Киая решила да стане укротителка на лъвове. За да я разколебае, дядо й я завел след едно представление зад палатката на цирка, във фургона на звероукротителката. Накарал младата красива жена да свали перуката си. Под разкошните светли коси лъснало голото й теме, покрито с шевове и белези от животински зъби и нокти. Но книжната Киая продължила да желае близостта на лъвовете, главното състезание, високата топка, Млечния път, мините на цар Соломон, участта на завоевателя, предизвикателствата на неизвестното, миризмата на влаковете и параходите, напускането на Итака. Искала съдбата й да не прилича на ничия друга.

    От дистанцията на годините истинската Киая си даваше сметка, че ако беше продължила по интуитивно налучкания тогава съзерцателен път, нейната съдба щеше най-вероятно да повтори биографията на един опознат по-късно писател1. Заловен при своето първо бягство от дома на дванайсетгодишна възраст, той обещал на свръхгрижовната си майка "да не прави повече така". Десетки години след това пътешествал само чрез книгите и фантазията си. Като български гражданин по време на застоя. Само дето книгите му били различни. Събрал огромна картотека със справки за всякакви научни открития и природни забележителности. Вместо него, с пътуването около света се заела влюбената в опасността Нели Блай2, почитателка на прочутия фантаст. Тя даже посетила автора при преминаването си през Франция.
    На пет години Киая още не знаеше къде е Франция. Жул Верн и Нели Блай не бяха въведени в игрите на развинтеното й въображение. Най-много обичаше да зяпа замечтано през прозореца. Караше баба си да й чете приказки за змейове, обгърната от уюта на всекидневието. Децата трябваше дълго да се молят, за да я навият да напусне измислените книжни светове и да излезе от къщи. Все пак, понякога излизаше.

 

 

    БЕЛЕЖКИ

    1. Жул Верн.

    2. Нели Блай (псевдоним). 1864-1922. Работи за Пулицер, много пъти се превъплъщава в различни роли, за да се добере до истината,         прави пътешествие около света за 72 дни, изпращайки репортажи от всички възможни посетени места, сравнително късно се оженва за     богат индустриалец, по-възрастен от нея с 40 години. След смъртта му неуспешно се занимава с бизнес, работи като военна                   кореспондентка в Лондон по време на Първата световна война, до края на живота си пише и участва в благотворителна дейност.             Отстоява правата на пренебрегнатите и слабите. Колоритна, противоречива личност.


Откъсът от новелата е взет от LiterNet с любезното съгласие на авторката.

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories