bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

Реката®

(от новелата "Крилатата змия на пътя")

 

 

Марион Колева

 

  ГОРНИЯТ КРАЙ на улицата отвеждаше до гробището, долният - до реката.
   Един ден Руси дойде сам на брега. От всички деца единствено циганчетата скитаха из града без родителите си. Бащите и майките на останалите играеха карти или се печаха на слънце върху пясъка. Васко, Лукан, Кети и Киая заразпитваха къде е Анко. Оказа се, че Анко се изгубил предишната нощ из тъмните провинциални улички и на гърба му скочил таласъм. Момчето хукнало към дома, а таласъмът впил още по-силно нокти в раменете му. Мяукал като котка, сякаш заплашвал: "М-м-м, ще те я-я-яздя ця-я-яла нощ, дий, гиди кльо-о-ощав хлапако-о-у-у. За ядене не ставаш, ами барем да се повозя-я". Всичко това Руси разказа на един дъх, а после добави, че чак накрая Анко успял да се изтръгне от лапите на изчадието: първо се добрал до брега на реката и все по него открил някак си нашата улица. За да се откопчи от дяволския ездач, започнал да се търкаля по земята, докато косматото чудовище сякаш се ядосало и излетяло към преизподнята. Чуло се цопване и адски писък. Руси беше повикал леля си Айше от циганската махала да лее на брат му куршум, защото след нощта на таласъма Анко отначало мучал нещо неразбрано, изригващо дълбоко изпод стомаха му, а после проговорил със силно заекване.
    Децата слушаха онемели, докато механично строяха поредния пясъчен дворец. Реката бе повод за кошмари и място за поклонение в малкия им свят.
   - Може таласъмът да е побратим на затворниците от шлеповете - прошепна след известно време Лукан. - Снощи ги сънувах. Надигнаха се от дъното, повъртяха се като мъглица над водата, стигнаха до плачещата върба, надвесена над завоя, оттам свърнаха и излязоха на сушата. Тогава ги видях по-ясно, целите покрити с тиня и водорасли. Поеха към рибарската колиба.
   Децата се спогледаха уплашено. Големи следи от стъпки пресичаха речния плаж по посока на отшелническото жилище. Говореше се, че самотният ловец на сомове общува редовно с удавниците и благодарение на тази странна дружба успява да спипа най-старите и тлъсти рибни екземпляри. Понякога в мрежата се заплиташе русалка и тогава лодкарят за кратко се изгубваше от хоризонта.
   Удавници имаше всяка година. Васко твърдеше, че няколко пъти му се е случвало да усеща как тънките им жилави ръце се опитват да го заплетат и повлекат към дъното. Веднъж децата видяха спасители да изнасят от водата безжизненото телце на Евстати, момче от съседната махала. Лишено от дъх, синкаво-бяло, клюмнало стъбълце. "Течението го е отнесло към водовъртежите", казваха мъжете. Дни наред ги преследваше споменът за нечовешкия вой на майката, дотичала отнякъде рошава, обезумяла, разкъсваща роклята си пред потресеното множество. Не беше за вярване, че Евстати няма да участва повече в игрите на стражари и апаши. Този мъртвец им беше близък. Бе един от тях. Печал, изумление и страх сковаха крехките душички.
   Затворниците от шлеповете бяха друга работа. Те не спадаха към категорията на летните удавници. Децата живееха с разказите за легендарното им мъченичество, а бабата на Киая бе участвала в спасението на малцината оцелели. Всички знаеха историята.
   През онази метежна есен, младата тогава жена е учителка в местната гимназия и настойничка на няколко петнайсет-шестнайсетгодишни момчета от близките села. Те се замесват в конспирацията и след погрома на въстанието властите ги арестуват. Искат да ги натикат в шлеповете и да ги умъртват без съд и присъда. Бабата изтрива праговете на околийските правителствени учреждения и полицейски участъци, за да убеди местните управници, че гимназистите са заблудени хлапаци, чиято наивност е използвана от истинските виновници, опитните държавни врагове. "Защо рискувате бъдещето на собственото си дете заради тия калпазани?" - пита я някакъв по-добронамерен чиновник, склонен да се вслуша в молбите за помилване и навярно удивен от дързостта й. "А как ще го гледам в очите като порасне, ако сега не се опитам да направя нещо?" - изрепчва се бабата. Както и да е, успява да се добере до заветните подписи и учениците й се отървават с изключване. Тя се грижи да им намери работа, помага с учебници и напътствия на желаещите да се самообразоват. Родителите им я обявяват за светица - Николина Справедливата. Разбира се, не всички споделят възторженото мнение за отраканата даскалица. Дви години по-късно, в месеците след софийския атентат в църквата "Света Неделя", анонимките до Министерство на образованието най-после хващат дикиш - потомката на чипровски бежанци, страстната почитателка на индийските веди и на немските романтици, на Николай Райнов, Багряна и Рилке, е уволнена за комунистически убеждения. Тя се мята на един файтон и отпрашва към столицата. Вдига на крак старите си университетски преподаватели, няколко влиятелни състудентки, включително една поетеса, рие и дълбае, обяснява, доказва и убеждава, докато не я възстановяват на работа. Връща се вкъщи и само отбелязва: "Царят" не е същата без Лора и Яворов."
   Годините минават. Синът й умира от туберкулоза. Раждат се майката и лелята на Киая. Различни като огъня и водата. Лелята мечтае да следва медицина в Германия. Ученолюбива, прилежна, тиха. Майката мечтае да стане артистка - шумна, страстна, динамична, нестандартна.
   Когато баща им заявява, че е прието добрите момичета да си стоят вкъщи, бъдещата майка на Киая заминава без разрешение с ученическия театър на турне в съседния град. Оставя бележка: "Дългът ме зове." Цялата тактичност на бабата е необходима, за да се отключи външната врата при завръщането й.
   Когато директорът на гимназията обявява, че евреите трябва да носят жълти звезди и всички започват да странят от тях като от прокажени, вироглавата десетокласничка демонстративно излиза с Беки Коен, нейна приятелка от детинство.
   Киая помнеше Беки от следобедите край реката. Старата съученичка на майка й пристигаше със семейството си от Израел всяко лято, с постоянството на годишен сезон. Отрупваше я с невиждани тогава подаръци - надуваеми дюшеци, фини сладкиши, играчки. Винаги усмихната, излъчваща обич. Въплъщение на благодарността. Децата на Беки се присъединяваха към тайфата. Мъжете отиваха за риба, а двете жени не спираха да приказват по цели дни. Припомняха си миналото. Хлапетата надаваха ухо и поглъщаха неразбираемата, но възбуждаща въображението история.
   Естественото място на Беки през през онези размирни години е в РМС-а. Майката на Киая също се записва в организацията. Двете разнасят позиви. Понякога обличат новите си дрехи и излизат да се поразходят на стъргалото. Ръководителите на училищния РМС им правят забележка, че носят сака с позлатени копчета. Те отказват да сменят копчетата. Другарите ги изключват от нелегалната групировка. Беки страда, майката на Киая напук се опитва да постъпи в Бранник, но там я критикуват, защото знаят за дружбата й с еврейка. Тя отказва да смени приятелката си. Понякога излиза с Беки и с едно момче, дошло на гости от Мюнхен. Снимката им от времето на евакуацията шокира дори днес - на преден план майката, остригана до кожа - пореден бунтовнически жест. Прегърнала еврейката с Давидовата звезда и русия Ханс в униформа на Хитлерюгенд. Наивност? Емоционална щедрост? Плод на нравствена свобода или безхаберие? Объркан мозък. Две софийски братовчедки се усмихват смутено отстрани.
   Майката на Киая започва да подозира, че не пасва никъде, точно когато сестра й си дава сметка, че документите й за следване в Германия ще се изгубят в голямото септемврийско разместване. И двете са си купили билети за изгорялото кино. Здраве да е, ще започнат отначало. И двете обаче се лъжат. Нищо не е забравено. След промените на зозата и на германофилката им се забранява да следват заради профашистки настроения. Тогава бабата на Киая се мята на един влак и отпрашва към София. Вдига на крак спасените от шлеповете момчета, сега големи клечки в столицата. Върти, суче, доказва, опровергава, докато успява да се добере до заветната бележчица. Блудните й дъщери ще имат право да следват. Приемат ги само в икономическия. Все е нещо.
   Третият път обаче превърнатото в ритуал пътуване до столицата съвсем не проработва. Държавата национализира няколкото лозя, магазина за платове и кантората, които дядото на Киая е купил през годините след завръщането си от Виена. Никакви поклонения из държавните учреждения, никакви молби и обяснения не предат пред безмилостния закон; даже членството на бабата в редовете на всемогъщата Партия, получено по настояване на големите софийски клечки. Като всяко божество, народната власт взима с едната ръка и раздава с другата, събира под един покрив "засегнат от мероприятията" и Облагодетелстван. Бабата отдавна се съмнява. Не в справедливостта на новата кауза, а в безкористието на нейните глашатаи. Един ден до ушите й стига слухът за нова рана върху речната снага - Белене. Въпросът й на следващото събрание едва не я запраща там, за нагледно запознаване с условията. Отървава лагера, но изхвърчава с шут от работническо-селския Олимп.
   В стария семеен албум лежаха картички с изгледи от Дунава и от виенски църкви. С надписи на гърба: "Мило бебче, още малко и ще мога да те държа в прегръдките си." С двойно "е", с "ъ" в края на думите и с всичките му там екстри на стария правопис. Киая с удивление си даде сметка, че признанията са написани от дядо й за нейната баба. Много отдавна, когато те двамата са били млади. Когато улицата е отеквала от песните на кукери и коледари, от подвикванията на клоуни джуджета, канещи гражданите на цирково представление по време на панаира. Когато вечерите са натежавали от тревожни слухове за напредването на сръбската войска. Когато снеговете са надминавали човешки бой и хората са дълбаели тунели, за да се доберат до дюкяните си. Когато реката е замръзвала през зимата, а вълци и цели сватби, преминаващи от Влашко, са потъвали между пропукващите се ледове. Когато изполичарите са идвали да разчистят сметки с притежателите на лозята и нивите в края на лятото, загрижени за своя дял от реколтата, за бъдещето на децата си. Когато стогодишният бухал на тавана е бил голишарче, а прашните книги по рафтовете на библиотеката още не са били написани. Когато самият таван, вместилище на тайни, привлекателна и ужасяваща врата към неизвестното, е бил празен и нов, изпълнен със слънчеви зайчета.
   В един по-скорошен момент от това минало незабравимо дядото на Киая бе потеглил към реката, изкушен от спокойствието на нейните мъртъвци. Баба й беше останала отсам и отвън, за да продължи да гледа живота право в очите.
   През годините преди и след замръзванията още много народ и стока се изнизаха нагоре и надолу по реката: реконструираният кораб "Радецки"; олющените рибарски лодки; шлеповете с въглища и простряно пране; цял отбор плувни маратонци; няколко туристи - изпаднали поради пиянство от увеселителните кораби и приласкани от пристанищните момичета; търсачите на златната рибка; почитателите на баба Тонка и на Гунди; пет столични ченгета, загрижени да осигурят безопасността на преминаващ генерал - потомък на местни политзатворници; многоброен телевизионен екип, дошъл да отрази зарязването на лозята; дори един далечен роднина на Руси и Анко, който твърдеше, че се е записал доброволец за виетнамската война. Сам градският кмет го изпроводи на пристана. Спретна трибуна с духова музика и му връчи събраните волни пожертвувания на местното население. Злите езици твърдяха, че някой зърнал доброволеца в сливенските кръчми месеци след изпращането.

   Книжната Киая също бе родена край реката, но много по-нагоре. Близо до извора. Рано сутрин тя измиваше тялото си с вода или сняг, в зависимост от сезона. Качваше се на сала, построен от дядо й, оттласкваше се от сушата и отиваше да посрещне изгрева. После дълго тичаше край брега гола, с развети коси. Танцуваше под звуците на въображаеми валсове, свирени от оркестъра на русалките. Волният й смях раздвижваше въздуха около камбаните и над средноевропейското градче се понасяше ангелски звън. Когато котето й умря, сълзите се стичаха свободно по детското лице, макар че мнозина препоръчваха да отпразнува с ликуване възнасянето на невинната му душа. Когато бе гневна, крещеше, не демонстрираше съчувствие. Когато бе тъжна, помръкваше, не се усмихваше насилствено. Проявяваше доброта, защото такава беше природата й, а не защото дългът й го налагаше. Не очакваше нищо в замяна, просто живееше. Неподправено, естествено, спонтанно.
   Долу край устието ненаситното, гъвкаво тяло на реката не спираше да блещука на лунната светлина, сякаш бе покрито с люспи. Денем част от плътта му се изпаряваше, привлечена към висините от слънчевия глад. Друга част продължаваше пътя си далеч от градчето на Киая. В посоки, известни само на посветените.

 

 

Откъсът от новелата е взет от LiterNet с любезното съгласие на авторката.

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories