bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Наследство ®

 

Мария Гюзелева

 

 

    - Стоя и гледам през прозореца. След половин час ще дойдат отново на оглед.
    А дотогава...
    Дотогава трябва да намеря какво да правя в тая пущина, в която съм отгледан.
    Тоест, ако трябва да бъда точен, бях отгледан от баба ми и дядо ми. Поради голямата заетост на средностатистическите ми родители, върли противници на отглеждането на наследството им по детски градини.
    И аз, докато стана първи клас, бях все тук.
    А после...
    После... всяка ваканция.
    А като поотраснах, идвах и да помагам на дядо в копаенето на лозята и отглеждането на козите.
    Да...
    До болка познавам всеки един бряст накрая на селото, всяко едно камъче в селската речица, в която ловяхме риба с моите връстници, пръснали се сега из цяла България и дори напуснали пределите й, всеки един баир, който миткосвахме, докато пасем стоката, всяка една звезда нощем...
    А сега ми е пусто.
    То, като хвърли един поглед човек вижда, че и селото е пусто.
    Къщи, къщи, бол къщи, а всяка втора празна или с по един черен креп на вратата.
    А деца...
    Господи, смях на деца можеш само насън да чуеш...
    Е, сега започнаха англичани да се преселват, две възрастни семейства има вече в селото, но как се оправят с тукашните език двете страни и как си помагат, тъй и не ми е ясно...
    А гробището, хе там в дола, пренаселено.
    И аз да пазя къщицата, в която съм отгледан?
    Не ми трябва!
    За какво ми е?!
    Само спомени и нищо друго.
    Погребахме дядо и баба един след друг преди пет години, баща ми сега се криви, щом чу за продажба, но къщата се руши с всяка изминала година, пък той не може вече да я поддържа, а майка...тя никога няма мнение по въпроса. Стига й ние да сме щастливи и да се радва на внучката, друго не й трябва.
    Не я виня.
    Не я коря.
    Нали баба и дядо са родители на баща ми.
    Е, може би понякога й на нея й е криво, защото свекърва й много хубави черги тъчеше, и научи и нея, но къде приложение в големия град такова тъкане?
    В късния летен следобед минутите се точат лениво.
    Излизам да се поразходя.
    Може би трябваше да взема Андрея да види за пръв /и последен/ път на живо кози и овце, но не го направих.
    А майка й...
    Каква работа има Ива в този пущинак?
    Дано да се отърва по-скоро от тоя товар, че да се връщам в София.
    Минавам край селската бакалия.
    Старците нищят световното положение на по биричка, мимоходом удрят по една дълга на пенсиите, дето все не стигат и току клатят глава:
    - Бре, добре, че не сме в голям град, как щяхме да се оправяме с тия пущини иначе? Пък и едно животно няма къде да гледаш там! С какво ще си помогнеш?
    Отминавам.

    Не, не ги разбирам тия англичани!
    Днес преди обед минаха едни да ми видят наследството, ама даваха много малко.
    Ще изчакам и другите какво ще предложат, ама първо ще разбера каква комисионна ще приберат от фирмата-посредник и тогаз ще реша.
    Вървя край речицата.
    Имам чувството, че всичко е застинало.
    Без бъдеще.
    Без настояще.
    Без минало.
    След малко се връщам вкъщи.
    Влизам в бабината стая и се заглеждам по чергите.
    После отварям скрина.
    Сукманите, дето прабаба е носила, сякаш греят!
    - Забави се, мойто момче. - казва някой зад мен и аз стреснато се обръщам.
    На светлината, идваща от малкото прозорче, различавам баба ми.
    Седнала на трикракото столче, прегърбена и свита, шие нещо.
    Не може да бъде!
    - Закъсня, мойто момче. - повтаря тя и продължава да шие. - Все обещаваш да дойдеш, а не идваш.
    - Имам много работа, - мънкам аз и не вярвам на очите си.
    - Е, ученето е до време. А ти? Взе ли си някоя, сине?
    - Взех си. - продължавам да мънкам аз, а от баба струи светлина, чак да настръхнеш.
    - Не е хубаво, дето не я водиш тук, не е хубаво.Ами че и аз искам да видя на единствения си внук невестата. Че и правнуче, ако ми е писано. - продължава да шие баба, без да вдига поглед.
    Има си хас да не иска да види! Ама няма начин!
    Вчера ходих да прелея камъните и на двамата. Оправих и двата гроба. Не трябва да ме вини. Добре ги поддържам. И да продам къщата, пак ще идвам да ги преливам.
    - Имаш правнучка. - тихо се обаждам аз след малко и прокарвам ръка през косата си.
    - Тъй ли? - гласът й като че ли става по-силен. - И как се казва?
    - Андрея.
    - Андрея? Хубаво име. Щом е на баща ти, все е хубаво.
    И аз тъй мисля.
    - Ами твойте? Защо не идват да ме видят?
    Какво да й отговоря?
    - Защото са много заети... - казвам аз, а това отговаря на истината, защото и двамата ми родители работят.
    След пенсия.
    Парите все не стигат.
    - Друг път да идват да ме видят що правя, тъй им кажи, чедо. Зер всичко става. Може да не доживея изгрева утре. - нарежда баба ми и продължава да шие.
    Аз не помръдвам от мястото си.
    - Ех, сине, сине... Каква стана тя, сине... - обажда се след малко баба и оставя за миг иглата. - Пустите му очи все по-слабо видат, все по-слабо...А какво е да не видиш лъчите на слънцето, замислял ли си се?
    Не мога да се кривя душата. От работа за такива въпроси просто не ми оставя време и поклащам глава.
    - Пък къщицата ми празна, сине... Празна... Самичка с ветровете насред полето си приказвам, а после тук с чергите... Питам ги: за какво сте ми? Ей на, спомина ли се, ще ви турят в скрина да събирате прах, а после, ония новите, ще ви хвърлят на боклука... Сине, сине... Ти нали ще ми ги пазиш? Друго си нямам, чедо, ама те са живота ми. Мама ме учи да ги шия, мама, бог да я прости... - прекръства се баба и пак се навежда на шевицата си. - Дедо ти много й се ядосваше на къщата, била такава, била онакава, но наша си е, чедо, наша... Нема да я дадеш ваште да я продадат след като си отида, нали, сине?

    Нещо се преобръща в мене и правя крачка към светлината, която обгражда баба.
    - Поне можеш да ми обещаеш, сине. Една думичка само, не искам много, нали, сине? -изрича баба и вдига поглед от шевицата.- Една думичка само ми е на сърцето, чедо. Една. - изрича тя и светлината започва да я поглъща.- Нали, сине? Ех, чедо, чедо, ако знайш само как ме топли нещо ей тук като си мисля: Той нема да даде, нема...
    Разтривам очи. Стаята е по-празна, от когато и да било.
    "Сигурно съм сънувал.", мисля си аз и приклякам до трикракото столче.
    А там върху него ми се усмихва готово каренцето, обещано ми от нея за моето момиче, което така и не дочака...
    И което не бе успяла да довърши приживе...
    Някой тропа на дървената врата.
    Сигурно са англичаните.
    Отварям.
    - Ние сме за... - казва преводачката, но аз я прекъсвам:
    - Не се продава...
    - Но как? - недоумяващо гледа тя, а аз се усмихвам:
    - Надолу също се предлагат къщи. И те са хубави. Може там да ви е късмета... - изричам аз, а момичето превежда думите ми и англичаните клатят глави.
    После си тръгват разочаровани...
    - Какво пък! Може да станем съседи. - свивам рамене към празната къща аз и като си представям как от там някъде баба се усмихва доволно, сядам на прага да погледам слънцето ....

 

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories