bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Градинката на баба®

 

flowers

Мария Гюзелева

 

 

    - Бабо, ти била ли си дете?
    Възрастната жена се усмихна, погледна за миг през прозореца, до който седеше и погали внучката си по главицата.
    - Разбира се, Светле. Ти какво мислиш? Че съм се родила баба ли?
    Детето объркано сви рамене, без да отговори и баба й се усмихна отново.
    - Искаш ли да ти разкажа още една приказка от моето детство?
    - Искам, баби. И да знаеш... - прошепна детето, - Аз твоите приказки ги харесвам повече. Не са като тези в книжките, дето ми купуват мама и татко.
    - Тъй ли било? А аз се чудя защо всеки ден ми идваш на гости.
    - Е, баби, не е само заради приказката. И сладките със смокиново сладко са страшно вкусни. Пък майка не може да ги докара такааа...
    Баба й присви очи, стана от мястото си и й донесе цяла купа със сладки. После седна на мястото си, взе недоплетения чорап и куките в ръцете й започнаха да танцуват.
    - Ти си хапвай, Светле, а аз ще оплета на дядо ти чорапи. Зер дават тази зима да е страшно студена...
    - А приказката? - с пълна устичка попита Светлето и взе още една сладка. - За тебе, баби.
    Баба й се усмихна нежно и като хапна подадената й сладка, започна:
    - Имало едно време едно момиченце. С руси плитки като тебе, Светле. Живеело на село и растяло на воля. Гонело се с вятъра, разговаряло с птиците и животинките, които отлеждали родителите й, но най-много обичало да се грижи за цветята, които била посадила нейната баба. Един ден обаче баба й не станала за закуска и цялата къща била обхваната от скръб.
    - Защо баба не дойде да хапне с нас, мамо? - попитало момиченцето, а кака й я дръпнала за ръкава и й отговорила, че дядо Боже е решил да я прибере при себе си.
    - И на него ли да готви? - запитало момиченцето, но всички били погълнати от тъгата си и никой не й отговорил. А после я изпратили на гости за цяла седмица при вуйчо й в близкото село и когато момиченцето се върнало, първото нещо, което забелязало, било, че цветенцата от градинката на баба й са повехнали и пожълтели.
    - Леле, баби, сигурно никой не ги е поливал! - рече Светлето и посегна към купата.
    - И момиченцето това казало. Но знаеш ли, Светле, понякога, колкото и да ни се иска, просто забравяме да свършим нещо важно не за нас, а за другите.
    - Сигурно. - съгласи се детето и погали баба си по ръката. - А кое било любимото цвете на момиченцето?
    - Всички, Светле, всички.
    - Не разбирам. - сви рамене детето и посочи гоблена на отсрещната стена. - Много е хубав, макар че цветята му не са каквито трябва да са.
    - Не са, защото е много стар. По-стар и от мен е, Светле. Прабаба ти го е шила преди да се омъжи.
    - Нищо не разбирам. - поклати глава детето и баба му се разсмя тихо.
    - Като пораснеш, ще разбереш. А на момиченцето всички цветя в градинката били любими, защото баба й ги била посадила с много любов и...
    - ... и както е по другите приказки - с любов се грижела за тях. - дяволито се усмихна Светлето и баба й кимна.
    - Давай по-нататък.
    - Разпитало момиченцето защо цветята са увяхнали, обаче майка й и кака й твърдели, че са ги поливали всеки ден.
    - Ами тогава, баби? Какво е станало?
    - Какво е станало ли? Просто и цветята тъгували по баба й, която никога нямало да се върне и от скръб увехнали.
    - И не се ли съживили? - с нескрита тъга запита детето и възрастната жена спря за миг да плете.
    - Не, съживиха се. Ама момиченцето положи много грижи за тях, като им говореше, че трябва да се стегнат, защото баба й няма да е доволна да ги види такива оклюмани, където й да е сега. Пък и нали трябваше те да останат един спомен за нея.
    "Ето, - говореше им момиченцето, - аз се грижа за вас, както баба се грижеше за всички ни. Разцъфтете, разхубавете се, не увяхвайте, за да може всеки, който мине оттук, да си спомня за моята баба..."
    - И?
    - И цветята се стегнали, гълтали жадно водица с коренчетата си и скоро градинката на момиченцето станала най-хубава в селото. - каза баба й и подаде купата на Светлето. - Вземи си още.
    - Благодаря, ама ще ти откажа. Че няма да мога да вечерям и мама ще разбере какво съм яла при тебе- важно рече детето и целуна баба си по бузата.-Как завършва приказката?
    - Така завършва. - сви рамене баба й и продължи да плете чорапа си. - Момиченцето пораснало, омъжило се на друго място, но и там си посадило семенца от любимите си цветя и градинката й била най-хубавата отново.
    - Като твоята, баби. - рече детето и като допря носле о стъклото, погледна навън. - И твоята градинка е страшно красива.Ама аз най-много харесвам онази роза.Виж я само как се пери, като манекенка е на...
    - ...ревю - подсказа баба й и като остави чорапа, я целуна по челцето. - Аз пък харесвам всичките. Всяко едно цвете е различно. Като хората, Светле. Едни са наперени, други - по-свитички; но всяко си има своя хубост, детето ми.
    - Така е, баби. - прегърна я изведнъж Светлето и като я целуна отново, прошепна на ухото й. - Пък това момиченце с красивата градинка можеш да бъдеш само ти.
    В отговор баба й само се засмя.

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories