bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Успехът на Мунчо®

 

 

Мария Филипова

 

 

    Вече трети ден Мунчо се радваше на завиден успех. Идваше му дори да полети от щастие, че най-после в скапания му живот се появи светлинка, която може би ще го изведе към нови пътища, ще промени дните му, името, финансите - всичко. Оцениха го по достойнство и талант и то не в собствената му държава, а в чужбина.
    "В България ако изобретиш нещо полезно за хората, или няма да те забележат, или ще те потулят някъде, та сам няма да вярваш, че съществуваш." Така си мислеше Мунчо и беше напълно съгласен с разказа на Васил Цонев, че Едисон е роден в България, но по същите причини, по които страдаше и Мунчо, си беше нарамил торбата с изобретенията и бе тръгнал да ги продаде навън, или поне да ги извести на света.
    Ей ги гърците - такива били, онакива били, хитри, особени, не знам какви - но точно те му отвориха очите и пътя на живота. Не само, че му дадоха хляб в ръцете, но получи хвалебствията им, признанията им и дори го приеха в една тяхна авторитетна организация.
    Мунчо не можеше да си намери място от щастие. Ще се среща с хора от неговия бранш, че и по-горни, ще създаде нови връзки, ще реализира нови идеи… Кой знае - и парички може да паднат. Но и признанието му стига.
    Най-напред се обади на свой приятел в България, който правеше един престижен вестник. Новината веднага се публикува и извести за един преуспял българин в чужбина. След това, къде по телефона, къде с SMS по GSMа, съобщи на роднини и приятели. От някои получи едно сърдечно "браво". Други си замълчаха и не му отговориха. "Да не се изхарчат с двайсет стотинки за един SMS! Завиждат!" - помисли си злорадо Мунчо. Нищо. Пътят на неговото величие се откриваше и друго няма значение. Ще видят те кой е Мунчо!
    Само на един човек още не беше се обадил. Изпрати съобщение и на него, но онзи никога нямаше да му отговори. Той беше много, много важен. Голям и известен. Преди години направи няколко хатъра на Мунчо, обърна му внимание, наставляваше го, изслушваше го, за разлика от някои други важни хора, които се страхуваха да разговарят с такива като Мунчо, да не би някой да ги види и славата им да увехне.
    Оттогава за големите празници Мунчо редовно поздравяваше по телефона своя важен приятел и дори му носеше по някое подаръче когато се завръщаше в България. Почиташе го като свой духовен баща, брат, наставник. Дори толкова много, че се страхуваше понякога, когато разгръщаше български вестник, да не би внезапно да прочете, че неговият наставник е починал, та в такива моменти веднага му се обаждаше по телефона да се увери, че е жив и здрав.
    Днес на няколко пъти се засили да му позвъни, но все се сещаше, че последния път, когато говореха, Мунчо се заприказва повечко и онзи, макар че беше винаги любезен, първо тактично рече: "Ще се набуташ много с тоя разговор", а Мунчо тържествено заяви, че в картата си има достатъчно импулси за да говори и тогава важният човек му каза: "Ами аз малко не съм добре и се уморявам от дълги разговори, понеже сега кашлям". И се закашли. Сбогуваха се любезно. После Мунчо дълго се разхождаше из стаята като гузен и си повтаряше полугласно: "Много съм загубен! Голям съм мунчо. Като се разприказвам, забравям да спра. Няма скоро да му звъня!"
    От тогава минаха два месеца. "Дали да му се обадя?!" - питаше се и се чудеше Мунчо. Възпираше го и нещо друго. Беше прочел в Библията, че е грешно човек да се хвали. А тези дни той се похвали за успеха си на кого ли не. Освен, че беше вярващ, беше и суеверен. "Да не би от завист да ми пратят отрицателна енергия, та да се закучат успехите ми" - страховито умуваше Мунчо. Прогонваше страховете с една кратка молитва: "Господи, ти си рекъл да не се хвалим, но нали с твоя помощ постигам всичко, ти ми даваш тази радост, та тебе хваля, Господи, тебе славя."
    Реши, че докато не позвъни на важния си приятел няма да миряса и набра номера.
    Чу в слушалката познатия тежък, важен, спокоен тембър и се провикна:
    - Добър ден! Аз съм! Мунчо!
    - О-о-о, кой Мунчо, бе? Онзи Великият ли? - весело подхвърли приятелят му.
    - Аз съм, аз съм. А бе, не знам дали съм аз. От една страна съм аз, но от друга - не съм аз.
    Мунчо се смути. Подигравка ли беше това, или приятелска шега? Не му се искаше така да се отнасят с него. Сети се, че не трябва да приказва този път много, та почна набързо:
    - Обаждам ви се само за да ви кажа, че тук една личност, солиден бизнесмен, ми поиска вашите координати и аз му дадох адреса ви. Може да ви пише или да ви се обади. Добре ли правя, като ви свързвам с него?
    Мунчо очакваше похвала. Най-после и той да предложи своите връзки и то не на кого да е.
    - Е, не си направил лошо. Нека ми пише. Но аз няма да му пиша. То става като "здравей непознато другарче".
    Тази шега приседна на Великия Мунчо. Втора забивка. След като се сбогуваха пак любезно по телефона, както винаги, Мунчо се заразхожда неспокоен из стаята.
    "Какво ми трябваше да се обаждам? Много съм загубен. Само се излагам. Голяма работа съм направил! Хората жънат слава, трупат пари, международни връзки… Аз - какво? Че съм направил една бурма повече от другите. Тя на кого ли ще потрябва. Някой ще измени модела и мен пак никой няма да ме знае. Че съм се записал в някаква организацийка - на чудо свят се похвалих. Така ми се пада! Нали Господ е казал да не се хвалим - грешно е. Като не спазвам заповедите му - така ме наказва. Да бях си мълчал, нека да чуят от другаде, че сами да ми се обаждат, да нямам дори време за разговори с тях, да чакат ред, за да се срещнат с мен. Господ ми дава възможности за развитие, аз все ги пропилявам…"
    Мунчо се спря насред стаята и се замисли: "А може би така е трябвало. Някой трябваше да ме шамароса, за да не се хваля. Да чакам да узреят успехите ми. Ами да! Господ е казал още, че трябва да сме благодарни на онези които, волно или неволно, ни нараняват. Да, аз съм благодарен! Нищо, че ентусиазмът ми спадна. По-важно е, че ме озари нова идея: продължавам да си действам по задачите, без да казвам на никого нищо. То ще му дойде времето. Ще видят те кой е Мунчо!"
    Мислите му се прекъснаха от телефонен звън.
    "Ако е някой, който иска да ме поздрави, ще му кажа, че е дребна работа и, че сега бързам, друг път ще говорим" - реши твърдо и взе телефона.
    - Кой е? - попита важно нашият човек.
    - Здрасти, батка! Как си? - беше един българин от селото на Мунчо, който работеше в Гърция като водопроводчик.
    - Бива. Казвай! - хладно отсече Мунчо.
    - Мини насам да пийнем по едно узо. Трудно ми минава неделята сам. Даже днес си взех едно прахче от аптеката, изпих го и чакам да ми изчисти стомаха, че нещо ми се подува напоследък. Ям само сутрин и вечер, на обед няма време от работа, та нещо става със стомаха ми. Дано ми помогне тоя прах. Та викам, ти да дойдеш, да не излизам, че да ме хване по пътя "рядкото щастие". Идваш ли?
    - Много студено днес, бе! Не ми се мърда от къщи… Да ти кажа ли една новинка: приеха ми проекта във…
    - Нали ми каза миналата седмица - прекъсна го водопроводчика.
    - Е, тогава още не бяха го приели. Те онзи ден го одобриха.
    - А-хъ. Аз пък нали ти казвам, взех едно прахче тука, да ми се отпусне корема. Абе, не знам що ми се подува напоследък. Затуй съм вкъщи. Иначе, щях да мръдна на някъде…
    "Уф, един - важен, друг - прост и тъп като цървул, трети - ти завижда, четвърти - ти се присмива и одумва, пети - ти прави мръсно… С кого до споделиш радост и мъка? Кой да те оцени и похвали? После ще ми приказват, че гърците били хитри и особени. Ако не се връщаме назад, в историята, аз от тях лошо не съм видял."
    И Мунчо натисна копчето на телевизора, където по всички канали говореха една и съща новина.

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories