bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Промяната на Мунчовица®

 

 

Мария Филипова

 

 

    Ама съм една и аз… Все си викам: "Ша са променя!" А пък не мога. Не че кой знае какво, ама - пак. И то не за друго, ами щот` много обичам да са наблюдавам отстрани. Кат` философитИ. И като не са харесам, веднага искам да са променям.
    То да са променяш, ама да имаш среда, дето ща забележат. А то край мене все едни… Ма пак, де - ай тъй, за себе си, за самочувствие, ако щеш. И ако попаднеш някъде , дето са по-така, да си и ти - нали. Ако не беше тоя мой стремеж към промяна, тъй щях да си остана проста. То, не че съм нещо кой знае какво, ама ги усещам нещата. Усещам когато ме лъжат, усещам кога ме уважават, а бе - направо си виждам кой какъв е. Виждам го не с тия си очи, а с други, дето са в душата ми. Природата не на всеки дава такива очи. Ама мен ме е дарила. На повечето хора душите им са слепи. А аз си виждам отвсякъде. Умна съм. Знам си го. Ама едно само не знам: какво трябваше да направя в тоя живот, че да съм по-добре? Не че се оплаквам, ама като видя някои, къде-къде по-не биват, пък се наредили сред хора, а аз - все съм тъй, отстрани.
    Едно време нашите искаха да ме правят учителка. Ама аз- не! Да са ядосвам, викам, с чуждите деца! Пък и даскалите сега - кой ги смята за нещо.
    Станах си шивачка. С мерак. Ей, на - колко години - не мога да се оплача. Каквото излезе на мода и аз - хоп! - шия си го. Не се оставям. И сама си измислям модели. Напоследък като почнаха да правят модни къщи… На, туй ми е мечтата! Ама кой? Все трябва да имаш някой зад гърба си, да се облегнеш на някой, да стъпиш на нещо. Пари перяли хората… Ами като има кой да им даде, ша перат. На времето са си постлали където трябва и сега им е добре. Аз като съм спала тогава, сега - нека!
    Бях си харесала един преди години - симпатяга, също на Апостол Карамитев приличаше. То затуй са и подлъгах. Ама после като го разбрах - про-о-ост, колкото си искаш. Един път излязох с него и - това беше. Иначе - хубав, нежен, ама - стругар бил, от село бил…
    Пък аз, нали, шивачка - уважаваха ме, имаше шанс да ме издигнат, та си виках: поне бригадир да беше, или някакъв замначалник, пък той - прост стругар.
    Прост, прост, ама като взел, че изкарал едни курсове за сервитьор, че като са `емна по Либия-млибия, Гърция-мърция, насам-натам, ела да видиш сега: имал хотел на Ла Коста (много го знам къде е). Леки коли- разни марки и чешити, магазини, кво ли не. Викат, че перял пари. От де ги взе, да го питам.
    Мале-е, кат` си спомням на времето: вървим с него по една алея в парка (чак ма е срам да го кажа) и той ми вика: "Искаш ли да седнем на една пейка, да си починем?" Пък аз му викам: "Ама аз не съм се изморила още!" Помълчахме малко и той пак ми вика: "А бе, ти знаеш ли къде се продават мъжки слипове?" Викам: "Що?" Не помня и как съм го казала туй, щото са бях сепнала. "Ами щото, вика, искам да си купя, а пък малко и ма е срам. В наш`то село магазинерката ще ме пита "кой номер", пък "тия ли", пък "ония ли"… Че като ще ги разпери - да се червя там. Малко женска работа ми се види туй, та да те помоля да ми купиш. Става ли?"
    Аз направо - паднах! За пръв път излизам с него, моля ти се - и гащи ще му купувам! Посмънках, че ще проверя къде има и повече не ме видя. Ама ми олекна като се отървах от него.
    И днеска - гледай! Магазин не знаеше къде има, сега са негови! Да са чудиш -не, ами направо да са гръмнеш!
    А като си помисля пък колко са като него…Новоизлюпени богаташи! От тях да тя е страх! Парите си не знаят, ама не знаят и колко са прости. Щот` не могат да са видят отстрани. Друго си е да можеш да се наблюдаваш отстрани. И като не са харесаш, да са коригираш. Ей тогава човечеството ще има напредък - когато се коригира.
    Ей на, вземи мене, да речем: аз може да не съм от най-дето… нали, ама като си спомня пък, че съм била хептен, не мога да кажа, че съм стояла на едно място. Имам си някакъв напредък, все пак. Защото се наблюдавам и не се изоставям.
    Спомням си едно време, като ученичка (мале-е, ква смотана бях тогава), отиваме на бригада. В някакво село, ще берем грозде. Разпределиха ни на квартири по къщите. Случих се с две близначки да живея в една стая. А те едни кокетни, ама и аз не се давам: парфюмче-марфюмче, кремче, туй-онуй… носех си от всичко. И една хубава кошничка си бях купила специално за бригадата, с тантелка отгоре и отдолу.
    Един ден едната от близнетета ми вика: "Скъпа, нали няма да се обидиш, но като си слагаш крем на лицето, се познава, че си от село. Някак особено си държиш пръстите."
    Туй така ма жегна, че от тогаз насам знам триста начина за слагане на крем по лицето.
    Ама защото се наблюдавам, защото се старая да се променям. Има движение при мен, има коригиране. И всеки ако прави като мен, човечеството ще върви напред. Всеки ще се стреми към промяна, важното е - да се огледа и да се види. Така знам аз. А като се стремя към промяна, може един ден и живота ми да се промени. Може и аз да забогатея или поне да помогна на други, дето искат да се променят. Много ми се помага! Само дето на мене няма кой да ми помогне да мръдна навън, че всички се изнесоха от тая държава. Че то така промяна прави ли се? Но като се е тръгнало - нека. Що да не видим хората как са променят навън? Че после ще приказваме!

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories