bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Телефонните указатели на света®

 

Малката "Мис Враца"

Люси Мошен

 

    Още ми се спи, но всички около мен се суетят. Слизам от леглото, обувам си пантофките, хващам моя Мечо Пух за ръка и отивамe в кухнята. Баба ми е приготвила пържени филиики и чай. Не обичам мляко. Днес е първият ми учебен ден, но аз не се радвам много. Предпочитам да си седя вкъщи и да си играя. Смътно предусещам, че ме очаква нещо, което няма да ми хареса. Мама ме подканва да побързам и ме целува по бузката.
    Обличат ме в тъмносиня плисирана пола и бяла блузка. Много съм официална. Заставам пред огледалото в антрето и се харесвам. После баба ми връзва една голяма бяла панделка на главата и вече не се чувствам така добре. Някак ме скубе и непрекъснато се клати насам - натам, ама не казвам нищо. Все още съм убедена, че всичко , което възрастните правят, е правилно. Преди да излезем баба ми лисва вода на площадката пред външната врата, за да ми върви "по вода", а дядо ми казва, че има подарък за мен, но ще го получа, когато се върна . После ми връчва букета с цветя, който трябва да дам на учителката и ми намига съучастнически. Явно този ден е важен, защото всички се вълнуват. Мама ме хваща за ръка и тръгваме към училището. То не е далече. Аз си го избрах, защото има плувен басейн и защото моят приятел Теди ходи в него. По район нямам право да уча там, но толкова много исках, че накрая дадохме фалшив адрес и стана. Минаваме покрай английската забавачка на Прага. На таблото , закачено на стената, има още мои снимки и на другите деца. Много обичам другарката Свещарова. Поглеждам през прозореца, но вътре няма никой.
    В началото на Мадарската градина ни чака татко. Той не живее от известно време при нас. Понякога ми е мъчно за него, но като се гушна в мама, ми става по-добре. Подава ми една голяма чанта от светла кожа. Вътре има цветни моливи, пастели, водни боички и скицник. Има и една гума, която всъщност е жабка. Казва, че е купил всички тези неща в Прага, където учи. Прага е много далече, затова ние с мама не сме ходили там.
    Училищният двор е пълен с хора, но не виждам деца. Мама е разтревожена. Оказва се, че по някаква причина сме закъснeли. Качваме се на първия етаж. В коридора е хладно и пусто. Мама и татко бързат напред, спират пред една врата и ме напъхват през нея. Аз съм смутена, но те ми шептят окуражително. В стаята настъпва тишина. Всички ме гледат. Правя няколко крачки към учителката и й подавам букета. Тя ми се усмихва, но в същото време ми казва, че за училище не се закъснява. Чувствам как лицето ми пламва от толкова много погледи.Пита ме как се казвам и се зачита в някакъв списък.
    - Не си в моя клас. Не само закъсняваш, ами и паралелката не си знаеш... Добре започваш. Следващата врата вляво.
    Аз не се помръдвам от мястото си.
    - Хайде де, какво чакаш.
    Някой отзад май ми се смее. Искам да й кажа, че не зная къде е ляво , но се отказвам. В коридора се сещам, че трябваше да си взема букета, но не се решавам да се върна обратно. Влизам в съседната стая, казвам си името и питам със свито сърце дали ме има в списъка. Мисля си, че всичко това се случва заради фалшивия адрес. Учителката ми подава ръка. Тя има добри очи и това малко ме успокоява.
    - Да, в моя клас си. Виж къде има място и сядай.
    Запътвам се към последния чин на редицата до прозореца. Там няма никой и аз се радвам, че ще седя самичка.
    Учителката е написала нещо на черната дъска.
    - Който може да чете, моля да вдигне ръка.
    Всички около мен започват да шумят, да говорят. Тя ги извиква един по един и сочи с показалката по написаното.
    Вятърът движи клоните на двете тополи и с всяко подухване прави покрива на отсрещната кооперация, който се подава между тях, съвсем различен. Един гълъб каца на него, поглежда отгоре към улицата и в миг се стрелва обратно в небето.
    Някой ме почуква по рамото. Откъсвам с мъка поглед от прозореца и вдигам глава. Учителката стои до мен. Всички ме гледат.
    - Е, можеш ли да четеш или не?
    - Ами,...не съм съвсем сигурна.
    - Как така? Или можеш, или не,
    - Аз...Аз мога да чета само приказки.
    - Така... Значи можеш да четеш само приказки. А това, което е написано на черната дъска, можеш ли да прочетеш?
    - Не, мисля, че не мога...
    Всички започват да се смеят. Взимам си чантата и искам да си ходя. Учителката ме погалва по косата.
    - Седни, седни. Ето ти буквара. Хайде да ни прочетеш някоя приказка!
    - Добре... - казвам нерешително и поемам книгата.
    Винаги е малко трудно в началото, но после приказката започва сама да се чете.
    - Глупости. Не пише такова нещо. Не можеш да четеш, нищо че прелистваш! - провиква се някакво момиче.
    - А, бе я си затваряй устата! Кой го интересува какво пише.?!- избоботва момчето пред мен. .- Е, хайде, продължавай де!
    Аз мълча притеснено.
    - Продължавай! Продължавай! - чуват се и други гласове.
    Аз поглеждам към учителката. Тя ми се усмихва и също ме подканя да продължа.
    Приказката свършва . Всички са се събрали около мен. Съвсем тихо е. Едно дребно момиченце с руси плитки казва.
    - И аз искам такъв буквар.
    - Ще ни четеш ли и утре? - пита момчето, което седи пред мен.
    - Да, но трябва да донеса телефонния указател. Там има най-много приказки и децата от двора най-много го обичат.
    - Ами... тогава трябва да дойда да те взема от вас. Много е тежък. Къде живееш?
    - Ама тя на може да чете, бе! Не виждате ли, че си измисля!
    Момичето, което ме мрази, е доста по-високо от мен и аз пристъпвам предпазливо към учителката. Изведнъж всички започват да крещят и да се карат. Аз си взимам отново чантата и си тръгвам.
    - Тихо! По местата! - гласът на учителката ме заковава точно пред вратата.
    Връщам се гузно, но никак не ми се иска да съм тук. След часа тя идва при мен и казва, че желае да се запознае с родителите ми. Намираме ги на двора. Тя сигурно иска да им се оплаче, че сбърках паралелката, че закъснях, че не можах да прочета написаното на дъската. Не успявам обаче да разбера какво си говорят, защото момчето от предния чин идва веднага при мен.
    - Казвай сега, да идвам ли утре у вас или не? Искаш ли дъвка?
    Взимам дъвката и посочвам с поглед учителката.
    - Хм..., ясно! Какво ще кажеш, ако донеса нашия указател, а?
    - Може.- кимвам аз и той си тръгва.
    По пътя за вкъщи мама и татко ме питат каква искам да стана като порасна.
    - Телефонистка. -. Изстрелвам, без да се замислям.
    - Телефонистка ли?!- възкликват в един глас и двамата.
    - Ами да! Тогава ще имам всички телефонни указатели на света!
    - Това наистина е аргумент. - съгласяват се те, усмихват ми се разбиращо и започват да си говорят за нещо друго.


 

  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories