bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Новогодишно тържество®

 

Люси Мошен

 

    Поглеждам през една пролука на завесата и притаявам дъх. Залата е пълна с хора. В косите на някои от тях блестят снежинки. И аз имах по клепачите, но много бързо се разтопиха. Никъде не виждам мама и това малко ме притеснява. Сашо ме изблъсква и подава глава през завесата.
    - Я, и баба е дошла - захилва се доволно той и се отмества, но аз не искам повече да гледам.
    Това е първото ми голямо представление пред толкова хора и малко се страхувам. Комрид Свещарова ни каза, че е нормално и че и истинските артисти също се вълнуват. Тя ни обясни, че това е предсценична треска и ако веднъж се разболееш, не можеш повече да се излекуваш. Пипам си челото, но мисля, че не съм болна.
    Комрид Свещарова плесва с ръце и ние се строяваме в две редички. Ще танцуваме. Момчетата са кончета, а ние снежинки. Натискам коронката на главата си. Малко ми е голяма и се опитвам да я закрепя по - добре, за да не падне. Много е хубава - сребърна, с разноцветни камъни. Най-голямият е червен и е в звездата на върха. Най си харесвам обаче роклята, защото е като на истинска балеринка - бяла с презрамки. В този момент музиката засвирва, завесата се дръпва встрани, някой ме блъсва и Таня застава пред мен. Започваме да танцуваме, но не е същото както, когато се упражнявахме. Аз по някаква причина танцувам с Бисер вместо с Милчо и всичко се обърква. Комрид Свщарова ни говори нещо зад завесата, но не мога да разбера какво. Танцът свършва и ние падаме на земята, защото сме снежинки, а момчетата подскачайки излизат от сцената. Започват да ни ръкопляскат. Изпод ръцете,захлупили лицето ми виждам мама и й се усихвам. Завесата бавно закрива сцената и ние ставаме. Сега всеки от нас ще изпее любимата си песен. Зная, че съм преди Таня и след Сашо. Трябва само да внимавам и да не обьркам реда. Сядаме на малките столчета, подредени в полукръг. Мислено започвам да си повтарям моята песен: "туинкъл, туинкъл литъл стар, хау ай уондър ху ю ар, ъп абав дъ уърлд соу-у-у хай, лайк а даймънд ин дъ скай, туинкъл, туинкъл литъл стар, хау ай уондър ху ю ар"*. Доволна съм. Знам я много добре. Сашо свършва неговата "джингъл белс" и си сяда на мястото. Ставам и отивам в средата на сцената. Гирляндите блестят наоколо и превръщат залата на английската забавачка в дворец. Всичко е много тържествено. Аз се покланям. Вълнувам се, макар че си знам песента. Дали всички чуват как ми бие сърцето?
    - Хайде започвай! - достига до мен шепота на Комрид Свещарова
    И аз запявам. Но вместо "туинкъл, туинкъл литьл стар", от гърлото ми съвсем ясно и за мой ужас доста силно започва да излиза "аванти о пополо ала рискоса, бандера роса, бандера роса..."**. Много съм изненадана. Не разбирам защо се случва това. Искам да спра, ама не мога. Поглеждам към мама. Тя е още по-изненадана от мен. Очите й са широко отворени, а лицето й е съвсем червено. Трябва да избягам от сцената, но краката ми не се помръдват. Чувам се съвсем ясно как продължавам с цяло гърло "...бандера роса ла триумфера"... Това е първата песен, на която дядо ме научи и всеки ден я пеехеме с него, но тогава бях съвсем мъничка и не знаех нищо друго. Той свиреше на китара, а аз му пригласях.После дядо ме научи и на много други песнички,но това бе съвсем първата. Не проумявам как така тя дойде и сама се включи в новогодишната програма. Смутена съм. Комрид Свещарова сигурно ще ми се кара... Гласът ми се извисява още по-силно в тишината и аз почти изкрещявам от безпомощен ужас "евива ил комунизмо е ла либерта"... и песента най-после свършва. Тишина. Аз пристъпвам крачка назад и забравям да се поклоня. Много ме е срам. Стискам силно ръцете си зад гърба и усещам, че ми става някак горещо.
    - Ама това на английски ли беше? - пита Сашо в пълно недоумение зад гърба ми.
    - Май не е. - казвам аз и не смея да откъсна поглед от пода.
    Някой в публиката плахо изракоплясква. Сигурно е мама. Сълзи напират в очите ми. Все така се случва, че се обърквам при важните неща. Много ми е мъчно. Изведнъж цялата зала гръмва от аплодисменти. Чуват се и викове "Браво". Това съвсем ме озадачава и аз се замислям. Дали пък не съм изпяла "туинкъл, туинкъл литъл стар"?
    - Браво, мойто момиче - чувам да казва комрид Свещарова,но гласът й е някак особен. -Хайде сега си седни на столчето.
    - Глупачка! - прошепва в ухото ми Лидия и аз вече съм съвсем сигурна, че съм изпяла неправилната песен.
    След представлението отивам при мама и я прегръщам. Струва ми се, че хората ни гледадт някак странно. Тя ми казва, че си въобразявам и че всичко е наред, но все пак друг път трябва да си уча текста по-добре. Искам да й обясна, че зная много хубаво моята песен и че не разбирам как стана така, че другата я измести, но в този момент към нас се приближава бабата на Сашо.
    - Ама тебе майка ти и баща ти ли те учат на такива песни? - пита ме тя и ми се усмихва, но на мен никак не ми е приятно.
    - Не, дядо - отговарям аз и се обръщам на другата страна.
    Мама закопчава припряно палтото ми. Аз категорично отказвам да ми сложи шапката, натискам коронката с две ръце, за да не се клати, и ние излизаме на улицата.
    Не разбирам защо никой не ми се скара... Сигурно, защото скоро идва Новата Година и всички ще получим подаръци.

 


    ____________________________________________________________
    *детска английска песен

    ** италянска работническа песен, символ на социалистическото движение

 

  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories