bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Синът на Якоб Макинтош®

 

Children Eyes

Люси Мошен

 

   Колата бавно се промъкваше през долини и баири. Пътят беше разбит, прашен и безкраен. Преводачката седеше мълчаливо до шофьора, уморена да възхвалява прелестите на една страна, от която като че ли бяха останали само спомените по нещо, което безвъзвратно си беше отишло.
   Господин Макинтош разсеяно се вглеждаше в рядката борова гора с пожълтели по върховете иглички, която се стелеше зад прозореца на колата. Жена му спеше до него, клюмнала на една страна красивата си глава. Пътуваха от сутринта и въпреки че мерцедесът, който получиха от "Рент а кар", беше удобен и с климатик, много скоро доброто им настроение се смени с апатия и отегчение. Пристигнаха в София преди няколко дни и при все че хотел "Шератон" отговаряше донякъде на представите им за добър западен стандарт, всичко наоколо беше толкова безнадеждно, че Линда прекара почти цялото време във фоайето, загледана в чашата с джин. Той, по настояване на преводачката, посети поне катедралата и остана много развълнуван от черковния хор. Стоеше облегнат на една колона и чувстваше как тези силни и чисти гласове изпълват цялото му същество, как го отдалечават от всичко земно, как постепенно животът загубваше значението си, за да се превърне в стремеж и блян по нещо, което не можеше да дефинира.
   Голяма ливада със стадо мръсни овце беше заменила боровата гора зад прозореца. Ято птици за секунда се изви в небето и изчезна бързо, както се беше появило. В това забравено от Бога място, някъде зад оцветените в лилаво хълмове, слънцето сякаш залязваше за последен път. Ню Йорк с вечния си хаос, работата му над новия сценарий, който от една година не беше вече така нов, донякъде нормалният му живот, едва балансиращ между интересите на жена му и неговите собствени, дъхът на прясно изстискани портокали сутрин - всичко това беше останало на аерогара "Кенеди". Като даден на гардероб багаж. Пътуването се оказа по-непоносимо от подготовката, която фантазията му предложи. Той виждаше всичко като през прашна призма и имаше само едно-единствено желание - колкото може по-скоро да се върне у дома. Якоб Макинтош беше престанал да пита кога най-сетне ще пристигнат. От известно време часовете нямаха истинско измерение. Бяха се слели с минутите в нещо лепкаво и безкрайно, застинало в монотонния шум на мотора. Затова когато шофьорът посочи с ръка в далечината, Якоб дори и не се опита да разбере за какво точно става дума. Но преводачката, жена около трийсетте с миловидно лице и къса момчешка прическа, възкликна възторжено:
   - Господин Макинтош, госпожа Макинтош, това е домът, в който отиваме.
   Линда трепна и стисна ръката му. Бяха женени почти десет години и тя обезателно искаше да имат дете. Посещенията й при лекари и врачки, скъпите й лечения и курорти останаха безрезултатни. Накрая след много сълзи и безсънни нощи решиха да си осиновят момиченце. Той намираше идеята за чудесна, но формалностите, бюрокрацията, чакането го отегчиха до смърт и накрая някак загуби интерес. А и Линда нямаше повече сили да се бори с тази стена от незаинтересованост и бездушност. Тогава домашният им лекар, българин по произход, спомена за възможността да си осиновят дете от България.
   Вечерта дълго се взираха, докато открият очертанията на тази малка страна върху картата на Европа, а на другия ден тя звъня с часове из книжарниците на Ню Йорк. Интересуваше я всичко: история, култура, политика, дори спорт.
   Не я беше виждал така въодушевена от години. Може би оттогава, когато й предложиха главната роля в "Жизел", през първата година от брака им. Смятаха, че са се подготвили достьтъчно и все пак мизерията ги порази. Излющените фасади на къщите, рояците безпризорни циганчета, окупирали входа на хотела, безизразните лица на бързащите из улиците хора и тая неописуема безнадеждност, витаеща сякаш из въздуха. Линда беше объркана и някак разочарована. Редът в нейния свят беше нарушен.
   Колата спря пред масивна желязна ограда. Навън въздухът беше гъст и горещ. Вратата се отвори със скърцане, една възрастна жена поздрави учтиво и те се озоваха в голям двор с много дървета.
   В сградата беше прохладно и мрачно. Директорката, жена на средна възраст с червеникави коси и открита усмивка, им предложи кафе и минерална вода.
   - Радвам се, че сте дошли от толкова далече с намерение да си осиновите дете от България. Условията в домовете за сираци у нас са катастрофални. Ще се убедите сами. Почти не получаваме средства от държавата. Благодарни сме за всяка стотинка, която ни дават понякога различни фирми и организации, но парите не стигат. Не стигат за дрехи, не стигат за храна, не стигат за персонал. Сърцето ми се къса като гледам тези дечица, които перманентно не си дояждат, които не знаят вкуса на шоколада, за които топлата вода и сапунът са лукс. И всичко това се случва в Европа, господа, в края на XX век. Ще бъде хубаво, ако поне едно от тях има късмет. Зная, че искате момиченце. Има три, които може би отговарят на вашите представи. За съжаление само едно от тях е със сини очи. Смятам, че тъй като вие и двамата сте светли, ще предпочетете русо дете, нали? - Тя говореше с равен глас, въртейки в ръка очилата си. По високото й чело се бяха появили бръчки.
   В стаята беше тихо и неуютно. Линда седеше притеснено в единия ъгъл на продъненото канапе и съсредоточено се взираше в избелелите шарки на килима. Някаква муха ту прелиташе с настървено жужене по диагонал на стаята, ту се стаяваше някъде в плюшените завеси на прозореца.
   - Да вървим! - каза директорката и стана. - Те тъкмо вечерят.
   Голямата зала беше пълна с деца, но освен тракането на лъжиците по металните чинии, не се чуваше никакъв звук. Имаше нещо зловещо в тази тишина, просмукана от страх и безпомощност.
   - Станете! - каза силно директорката и се отправи към средата на помещението. Якоб Макинтош я последва.
   Децата се изправиха пред дървените маси. Слабите им телца, невъзможните дрехи, в които бяха облечени, ококорените им очи, вонята, която се носеше из въздуха - всичко това създаваше у Макинтош чувството за нереалност. Толкова много невинни същества, безпомощни да променят каквото й да било в проклетия си живот, захвърлени на това безнадеждно място като на бунище. Забравени от всички. Деца без минало, без настояще и може би без бъдеще. Още много малки, за да прозрат абсурдността на съществуването си. Якоб Макинтош беше стиснал ръцете си в юмруци.
   Усилията му да открие из редиците апатични деца момиченцето със сините очи оставаха напразни. Трясък разцепи въздуха като с нож. Някъде отзад беше паднал стол. Едно момченце на не повече от 4 години с тънко вратле и изподрани крачета се стрелна между масите, обгърна с мръсните си ръчички коленете на господин Макинтош и задъхано от възторг, започна да крещи:
   - Татко, татко, знаех, че ще дойдеш. Винаги съм знаел, че ще дойдеш. Знаех, че ще дойдеш...
   Якоб Макинтош разпери безпомощно ръце и се обърна към преводачката.
   Тя стоеше в рамката на вратата, сълзите напираха в очите й и тя с насечен от вълнение глас започна да превежда. Господин Макинтош не смееше да помръдне, момченцето продължаваше да крещи и да стиска с всичка сила коленете му, преводачката плачеше, а Линда със знаци търсеше помощ от директорката. После бавно и някак неуверено Якоб Макинтош се наведе. Детето престана да крещи и в големите му черни очи сякаш проблесна щастливо пламъче. Мъжът се поколеба за секунда, после вдигна детето на ръце и тихо каза:
   - Най-после те намерих...
   - Много ви моля, трябва да поговорим, преди да вземете окончателно решение.
   Директорката говореше припряно и сочеше към вратата. Той постави внимателно детето на пода. Тънките раменца на момченцето започнаха конвулсивно да потрепват и Макинтош разбра, че плаче.
   - Боби, върни се веднага на мястото си! - гласът на директорката звучеше грубо.
   Детето погледна за секунда към Макинтош и бавно се отдалечи между дървените маси.
   - Якоб, но това дете е момче. И е някак толкова... Нека да видим трите момиченца, моля те....
   Линда го дърпаше нервно за ръката, но той не й обръщаше внимание. Стоеше неподвижно, леко прегърбен, забил поглед в лепкавия от мръсотия под. Имаше чувството, че въздухът наоколо се е превърнал в бетон. Там отзад, някъде сред многото малки нещастници имаше едно мръсно момченце, което го нарече татко. То плачеше и в момента нямаше нищо по-важно на този свят от сълзите на това дете. Директорката беше категорична:
   - Боби не е подходящ за осиновяване, тъй като е много труден и вироглав. Не проявява интерес към нищо и в сравнение с другите деца е изостанал в умственото си развитие. Не знае нито една песен или стихотворение, нито една приказка. Децата на неговата възраст могат повече. Не ме разбирайте погрешно, но би било тъжно, ако след месец или година ви дойде до гуша, защото усилията ви не се увенчават с успех, и установите, че Боби не е синът, за когото сте си мечтали. Ще страдате и вие, и момчето. Децата може би не разбират, но със сигурност усещат всичко. Много ви моля да обмислите добре нещата и да не се ръководите от чувствата си в момента. Аз ви разбирам, едно малко момченце плаче и ви нарича татко. Това е много трогателно, но не е база за съвместно бъдеще.
   Жената говореше монотонно, седнала зад голямото бюро. Здрачът беше погълнал строгостта на погледа й и гласът й някак самотно се блъскаше в стените на стаята, преди да достигне присъстващите.
   Линда седеше на старото си място, в единия край на продъненото канапе, и лицето й беше странно пребледняло. Господин Макинтош стана. Преводачката го последва.
   - Приемам аргументите ви и ви благодаря за откровените думи. Но Линда и аз няма да имаме и минута спокойствие, ако това дете не дойде с нас веднага, нали, скъпа?
   Жена му разтвори широко очи, скочи от канапето, но погледът му я прикова на място и тя замълча.
   - Колко време е необходимо, за да се уредят формалностите?
   - Около седмица.
   - Около седмица... Означава ли това, че той не може да дойде сега с нас в хотела?
   - Да. След една седмица може да го вземете и да заминете за София, където трябва да подадете документите във вашето посолство. И все пак ви моля да обмислите...
   - Благодаря ви! Сега бих искал да се сбогувам с Боби и да му обясня, че след няколко дни ще бъдем вече завинаги заедно. Да вървим!
   Господин Макинтош подаде ръка на жена си, която от изумление не можеше да пророни нито дума. Красивото й лице беше застинало в гримаса на ужас. Нещо в нейния живот се отклоняваше с голяма скорост от приетите норми и тя беше безсилна да го спре.
   Боби седеше на един ожулен стол в дъното на стаята. На висящите му във въздуха крака едва се крепяха големи износени сандали.
   - Той е почти на шест години, а не изглежда на повече от четири - констатира директорката.
   Якоб Макинтош, Линда и преводачката се приближиха към момчето. То седеше с наведена глава, люлееше краката си във въздуха и отказваше да ги погледне.
   - Боби - Якоб се опита да хване ръцете му, но то бързо ги скри зад гърба си.
   - Стани веднага! - гласът на директорката беше строг. Момчето се изхлузи от стола и застана мирно по войнишки.
   Якоб Мокинтош понечи да го погали по късо остриганата коса, но то бързо се дръпна и закри лицето си с ръце. Чувството, че детето се страхува от него, му беше неприятно.
   - Много ви моля - обърна се той към преводачката, - обяснете му, че той е нашето момче и че ние всеки ден ще идваме при него, докато формалностите бъдат уредени.
   Боби продължаваше да крие лицето си с ръце, но тихите хълцания го издаваха, че плаче.
   - Той просто не ви вярва. Много семейства идват и трогнати, обещават какво ли не. Повечето не се връщат отново. Боби се страхува, че вие няма да дойдете втори път - директорката говореше без емоция, с равен, леко приглушен глас.
   Не усетиха как децата се бяха натрупали наоколо и тихо следяха всяка дума и жест. Тези хубаво облечени хора, говорещи някакъв странен език, търсеха своето дете и може би това наистина беше Боби. В очите им нямаше завист, само безкрайно любопитство и може би тъга, защото те смътно съзнаваха, че остават на това абсурдно място завинаги, където тяхната майка няма да ги намери и да ги заведе в света, който само подозираха, че съществува. Една група деца с остригани глави и преждевременно състарени лица, които получаваха подаръците си за Коледа от фирми и организации; деца, чиито желания и нужди се определяха от администрацията; деца без приказки, без феи и без говорещи зайчета.
   Якоб Макинтош взе момчето на ръце и излезе с него в коридора. Нямаше нужда от преводачката, беше сигурен, че ще се разберат и без нея. Под единствената мъждукаща крушка в коридора той го притисна към себе си и каза:
   - Не искам да виждам повече сълзи в очите ти. Опитай се да ми повярваш, Боби. Ти си моето момче... нашият син.
   Раменцата на детето продължаваха конвулсивно да потръпват. Якоб изтри сълзите от лицето му и се опита да го постави на пода. В този миг момчето се вкопчи във врата му и започна да крещи:
   - Не си отивай! Не си отивай! Не си отивай!
   Директорката, Линда и преводачката дотичаха привлечени от виковете. Макинтош се освободи от прегръдката на детето, постави го на земята и клекна до него.
   - Боби!... Боби... престани да крещиш. Виждаш ли този часовник? Той е един много скъп часовник. Красив е, нали? Ето, аз ще ти го дам за малко, което значи, че не ти го подарявам и че ще дойда отново, за да си го взема. Разбираш ли?
   Той свали часовника от ръката си и го сложи в малките длани на детето. Момчето беше престанало да вика и гледаше ту часовника, ту този изискан господин, клекнал до него в тъмния коридор.
   - Якоб, но това е твоят ролекс... - каза Линда тихо, убедена, че всичко, което се случва в момента, е лишено от смисъл.
   Господин Макинтош се сбогува с Боби, Линда само бегло му махна с ръка, опита се да се усмихне, но някак си не успя и двамата заедно с преводачката напуснаха дома за безпризорни деца.
   Навън нощта беше обсипала небето с големи звезди. Вечерният бриз беше прогонил жегата и въздухът беше лек и тънък като коприна.
   На другия ден завариха Боби седнал на земята пред големия стенен часовник в коридора. Смуглото му лице беше сериозно, очите му не трепкаха и той изцяло бе погълнат от равномерното движение на махалото.
   - Така седи вече целия ден - каза директорката. - Не зная какво става в главата му. Снощи имаше малка разпра с децата. Искаха да му вземат часовника. Сравнително късно успяха да ги разтърват, затова е с цепната устна, но раната не е сериозна.
   През следващите няколко дни го намираха все така седнал в коридора пред часовника, подпрял глава на тънките си коленца, със сериозно лице и сключени вежди. В ръчичките си стискаше ролекса на Макинтош, а очите му следяха хипнотизирано всяко движение на махалото.


   В деня, когато дойдоха да го вземат окончателно от дома, той беше отново пред стенния часовник. Видя ги, че се задават по коридора, затича се към тях и усмихнато каза:
   - Четри и още малко, и още седем чертички. - Директорката и преводачката се заковаха на място. Това, което току-що чуха, не можеше да бъде истина.
   - ...Никога не съм предполагала, че знае да брои... А и през цялата ми практика не е имало дете, което само да научи часовника. Моят внук е на девет години и още има проблеми... Просто не мога да повярвам...
   Директорката гледаше озадачено Боби, който продължаваше да се усмихва победоносно. Беше изкъпан, с нова фанелка и видимо доволен от себе си. Преди да тръгнат, той поиска да се сбогува само с едно момче. То го чакаше в дъното на коридора, седнало на стълбите, които водеха към спалните помещения. Беше слабичко и с остригана глава, както повечето деца в дома. Двамата си подадоха ръка и без да си кажат нито дума, се разделиха.
   - Това е Жоро. Най-добрият вратар на света. Съвсем сигурно е, че майка му ще го намери тази година. Тя го търси вече много дълго. И ти ме търси дълго, нали, татко? - Боби хвана Макинтош за ръка и закрачи бодро до него.
   В колата преводачката искаше обезателно да разбере как се е научил да разпознава часовника.
   - О, съвсем просто. Часовникът сам ми обясни всичко. Само че в началото не можах да разбера какво точно иска да ми каже... И все пак татко трябваше да седне до мен, а неговата жена отпред! - тръсна раздразнено глава момчето.
   - Неговата жена е твоята майка, Боби! - каза мило преводачката.
   - Да, сигурно... - промърмори Боби, погледна изпод вежди Линда и не след дълго заспа, унесен от монотонния шум на мотора и изтощен от ужасното вълнение, което изпитваше.

   

   Събуди се рано. Автоматично посегна към нощното шкафче, но ролекса го нямаше. Странно, можеше да се закълне, че снощи го остави както всяка вечер до портмонето и книгата. Макинтош стана. Приближи се до прозореца и леко отмести пердето. Навън София се събуждаше, за да потъне отново в бензинови пари и жега. Черквата "Света Неделя", разположена на лекото възвишение точно срещу хотела, посрещаше деня гордо и спокойно, убедена в своята вечност. Якоб си каза, че обезателно трябва да я разгледа и се запъти към вратата, която отделяше тяхната стая от тази на детето. Искаше просто да провери дали всичко е наред. Открехна я внимателно и погледна през пролуката. Боби седеше, провесил тънките си боси крачета на по войнишки оправеното легло. Чаршафът беше изпънат идеално, а в единия край лежеше акуратно сгънатата завивка. Макинтош затвори вратата след себе си и леко смутен, седна до Боби. В ръчичките си момчето държеше неговия ролекс.
   - Шест и още малко... - каза момчето, сочейки часовника. Макинтош кимна с глава:
   - Да, много е рано. И ти не си могъл да спиш, нали?... Знаеш ли, вече не е необходимо да си оправяш леглото. Спомням си, че като дете от всичко най-много мразех да си оправям леглото - каза Макинтош развеселен.
   Боби се усмихна:
   - Шест и още малко!
   Якоб взе часовника и го сложи на ръката си. Двамата влязоха на пръсти в банята. След вчерашната разправия - Боби категорично отказваше да се съблече пред Линда - Макинтош разбра, че на него се пада голямата чест да го къпе. Напълни ваната с вода и пусна в нея момчето. Беше истински проблем да го убеди да измие главата си с шампоан. Боби упорито стискаше сапуна в ръка и през цялото време дърдореше нещо. Накрая все пак Макинтош се наложи и скоро процедурата беше завършена без борба в свободен стил, както снощи, и без големи локви вода по пода. После, докато Якоб се бръснеше пред огледалото, Боби седеше увит в хавлия на ръба на ваната и го наблюдаваше с възторг. Тази бръмчаща машинка беше толкова интересна и той много искаше да я разгледа отблизо, но когато Макинтош, забелязал блесналия му поглед, му я подаде, момчето уплашено се отдръпна. Беше го страх, колкото и позорно да е това за едно момче. Якоб започна да му обяснява нещо, но той само кимаше с глава, усмихваше се и не разбираше нито дума.
   По време на закуската в изискания ресторант на хотела погледите на всички гости бяха привлечени от Боби. Той представляваше странна гледка със своите избелели къси панталонки, с новата, но сравнително голяма за неговия ръст фанелка и с неимоверния си, но едностранчив апетит.
   Категорично отказваше да яде каквото и да било друго освен хляб. След като погълна буквално за секунди всички хлебчета от панерката, той се отпусна успокоен на стола и чак тогава удостои с поглед и другите неща на масата. Беше вече късно. Коремът му щеше да се пръсне, а иначе с голямо удоволствие би си хапнал малко салам. Макинтош се забавляваше, гледайки лакомията на новия си син и недоумяващите погледи на хората.
   - Днес трябва да му купим дрехи, Якоб. Обезателно! Изглежда ужасно с тази голяма бяла тениска и с тези невъзможни сандали.
   - Разбира се, скъпа. Ще му купим и часовник. Безкрайно съм горд, че моят син познава часовете.
   - Нашият син - каза тихо Линда и нещо като усмивка пробягна по лицето й.
   Суочът се въртеше на китката му и продавачът с готовност проби още една дупка в пластмасовата каишка. Боби не можеше да си намери място от възторг. Беше чудесно да си имаш баща. Това беше най-чудесното нещо на земята.
   До обяд Боби беше изцяло нов - от главата до петите. Не можеше да си поеме дъх от бърборене и от радостни възклицания. Не можеше да си поеме дъх от толкова много щастие наведнъж. Линда наблюдаваше малко отстрани бурните изяви на неговия темперамент и някак не успяваше да се включи във въодушевлението, обхванало Якоб и детето. Това малко, остригано момченце беше навлязло в живота й без предупреждение, ей така изведнъж и тя имаше нужда от време, преди да може да го прегърне и да се смее заедно с него.    


   Макинтош наблюдаваше с крайчица на окото как Боби с всичка сила се бори с обзелата го паника. Той седеше между тях двамата, но това като че ли не беше достатъчно условие, за да се чувства спокоен. Докато самолетът търкаляше металните си колела по пистата, беше страшно възбуден и радостен, но сега не изпитваше нищо друго освен страх.
   - Sun - каза Макинтош, посочвайки с ръка слънцето.
   - М...м...м, да де, слънце - промърмори Боби. Беше го страх и нищо не можеше да го разсее.
   Филмът, който пуснаха по монитора над главите им, също не го успокои. Любопитството, което го караше всяка вечер в хотела да търси артистите в кутията на телевизора, се беше сгушило някъде в уплашеното му съзнание и в момента му беше все едно откъде идват и накъде отиват хората от екрана.
   Линда постави слушалки на ушите му и със знаци обясни как да си избере музика, която му харесва. По светналия му поглед разбраха, че е поуспокоен и доволен от това, което чува.
   Под тях океанът беше блеснал като излъскана тепсия. Лъчите на слънцето рефлектираха в него и като огнен водопад се връщаха обратно към небето.
   Ню Йорк ги посрещна с огромна опашка пред гишето за паспортна проверка, с една пълна униформена жена, която следеше за реда, и с много жълти таксита, чакащи клиентите си пред аерогарата. Боби въртеше очи на всички страни, не проронваше нито дума и с всичка сила стискаше ръката на Якоб Макинтош. Ужасът, който го придружаваше през целия полет, не искаше да го напусне и сега. Толкова много хора, събрани на едно място, говорещи език, който не разбираше, толкова много лица с различен цвят на кожата, толкова много шум... Това го правеше неспокоен и уплашен. В таксито продължаваше да мълчи, гледайки като хипнотизиран небостъргачите през задното стъкло, подпрял глава на облегалката. Колата спря пред дома на Макинтош и още преди Якоб да е успял да плати, Боби нервно задърпа дръжката на вратата, опитвайки се да излезе навън. Линда му помогна и той задъхан, с разширени от ужас очи, изскочи на улицата. В апартамента се поуспокои и с любопитство започна да се разхожда из голямото жилище.
   - Това е твоята крепост - весело каза Макинтош, отваряйки вратата към едно от помещенията. - ...Е, преобладава розовият цвят, но още тази седмица ще подредим стаята по твой вкус.
   Боби взе една кукла и се усмихна:
   - Аз имам сестра, така ли? И къде е тя? Как се казва? Двамата се гледаха усмихнати и никой не разбираше какво точно иска да му каже другият. Беше ясно, че първото нещо, което им предстоеше, са уроците по английски.
   След няколко дни обядваха заедно с господин Димов, лекаря, който им подхвърли идеята за България, и с неговата съпруга. Щом го чу да говори на български, момчето му се хвърли на врата и радостно възкликна:
   - Аз те разбирам! Разбирам всичко, което казваш. Ти говориш като мене!
   От този момент нататък Боби не млъкна. Въпросите засипваха по-възрастния му сънародник, който едва успяваше между хапка стек и глътка вино да превежда. Той беше възхитен от малкото остригано момченце, което не преставаше да говори и което от време на време с важен тон съобщаваше колко е часът.
   - Толкова е сладък. Прилича на порториканче с тези черни очички и с този смугъл тен. И си оправя всеки ден сам леглото, нали? Каква прелест!
   Жената на лекаря го гледаше с любопитство. Едно дете от страната на нейния съпруг, която тя познаваше само от разказите му.
   - Тук е много голямо... - каза замислено Боби, след като беше опустошил два десерта.
   - Да - кимна Димов, - всичко е много голямо.
   - И тебе ли татко ти те доведе?
   - Не. Дойдох сам. Моят татко е в България.
   - Сам е много страшно! Аз още нямам приятели... Защо мама и татко са руси, а аз не съм?
   Димов спря да се храни и притеснено преведе въпроса.
   - Боби - започна Макинтош и пое ръцете на детето в своите, - Линда и аз не сме твоите истински родители. Те са някъде в България и сигурно им е много мъчно, че нямат достатъчно пари, за да те вземат при себе си. Ние, Линда и аз... ние сме... твоите други родители... Но ти си нашето момченце, нашият син и ние... ние те обичаме от цялото си сърце.
   Боби беше хванал инстинктивно часовника на баща си и се опитваше да промуши пръстчетата на едната си ръка между каишката и китката на Макинтош.
   - Да, знам, че Линда не ми е майка... Но ти си моят татко. Нямам друг татко. Така е! Знам! Ти си моят татко и това е!
   Макинтош постави Боби на коленете си и го целуна по бузката.
   - Разбира се, че аз съм твоят татко.
   - Ти винаги ще имаш пари, нали?
   Боби беше успял да свали часовника от ръката на баща си.
   - О, да - каза Якоб развеселен. - Толкова пари, че да бъдеш при нас, ще имам винаги.
   Момчето извади от джоба на новия си тъмносин панталон една снимка и я показа на Макинтош.
   - Това е моята майка, нали?
   Якоб погледна учудено над очилата си първо Боби, после Линда.
   - Къде намери тази снимка?
   - Не знам, мисля, че в един плик, някъде в твоята стая. Не си спомням.
   - Не е хубаво да тършуваш из чужди вещи без позволение, Боби! - каза строго Якоб, като не изпускаше от очи Линда.
   - Това ли е тя, татко? - повтори въпроса си момчето, игнорирайки напълно наставленията. - Тя има черни коси като мене!
   - Не, Боби. Това е моята първа жена. С нея сме разделени отдавна и тя със сигурност не е твоята майка. Просто не знам как е попаднала тази снимка в ръцете ти.
   Линда понечи да каже нещо, но се отказа. Продължи да седи спокойно, отпуснала ръце на коленете си. Само руменината, покрила изведнъж лицето й, издаваше, че се вълнува. Момчето мушна снимката в джоба на панталоните си, погледна бързо към Линда, после към Димов и прошепна:
   - Не исках да я натьжавам. Тя е толкова хубава... Не, не превеждай!
   Лекарят му намигна съучастнически и обеща да му покаже Картър, своя котарак.
   След тази среща господин Димов се обаждаше всеки ден по телефона и разговаряше с детето, а и винаги, когато имаше възможност, го посещаваше. Якоб Макинтош и Линда му бяха безкрайно благодарни, защото Боби не напредваше с езика така, както бяха очаквали. Стигна се дори дотам, че те научиха доста български думи и много често умираха от смях, улавяйки се, че ги употребяват и помежду си. Така например Боби категорично отказваше да усвои английското значение на "самолет", "прозорец", "добре", "кога" и "да" и те двамата по инерция изразяваха съгласието си с българското: "да, добре". Даже секретарката на Макинтош научи този израз и не пропускаше случай да се изяви в присъствието на шефа си.
   Боби се приспособи бързо към новия си начин на живот. Както се казва, с хубавото се свиква лесно. Приятели на неговата възраст му липсваха, но колкото и да беше зает, баща му все пак намираше време да поритат топка в парка или да отидат във военния музей. Самолетите бяха неговата нова страст след футбола. С часове седеше на симулаторите в залата за изтребители и обезателно искаше да стане пилот.    


   Първият учебен ден дойде бързо, а Боби не беше напреднал кой знае колко с английския. Учителят идваше всеки ден, Димов също помагаше с каквото може, но Линда се притесняваше, че синът й ще има трудности и че е най-добре да отложат училището с една година. Само че той не искаше и да чуе. Мисълта, че ще бъде отново сред деца, го радваше. Имаше нужда от приятели на неговата възраст. Боби седеше до леглото, както винаги оправено по войнишки, още от пет часа сутринта сресан и измит, готов за голямото приключение, което му предстоеше. Едва дочака да се събудят родителите му. Не беше в състояние да си обясни как могат да спят спокойно на такъв важен ден. На закуска изпи само сока от портокали и нервно се въртеше на стола, докато баща му поглъщаше с изненадващ апетит традиционните яйца с шпек. Връзката, която Якоб му завърза сутринта, го притесняваше допълнително и му създаваше чувството, че изглежда безкрайно глупаво така издокаран с нея и с новия си костюм. Искаше да остане поне с маратонките, но Линда категорично се възпротиви и тримата се качиха в колата елегантни и тържествени.
   Стаята беше пълна с деца. Учителката беше млада, с очила и лунички. Гласът й беше креслив, но тя изглеждаше мила и Боби вътрешно се поуспокои. Фактът, че и другите деца бяха с връзки и костюми му възвърна разколебаното самочувствие и той периодично съобщаваше на всички около него колко е часът.
   - Млъквай! - просъска едно русо хлапе. - Хич не ме интересува колко е часът.
   - Не те интересува, защото не можеш.
   - Ти откъде знаеш?
   - Знам.
   - Нищо не знаеш. Брат ми също има часовник.
   - Е, и какво от това?
   - Ами такова. Не искам да приказвам с тебе!
   - Много важно.
   След тържеството отидоха да обядват в италианския ресторант. Пицата беше на първо място в списъка на любимите яденета, следвана от хамбургера, сладоледа и портокаловия сок. Беше развълнуван от първия училищен ден и ядосан на този досадник. Линда се опитваше да го успокои, а Якоб беше видимо доволен, че Боби, макар с ограничени познания по английски, се справи отлично със ситуацията.
   Училището се оказа истинска катастрофа. Още първата седмица се сби с русото хлапе, което го нервираше от самото начало. Майката на детето се обади вбесена на Линда. Боби се опита да се оправдае, но в крайна сметка трябваше да обещае, че такова нещо няма да се повтори повече. Беше го страх да не разочарова родителите си и реши да удържи обещанието си. С учителката също имаше проблеми. Когато не можеше да отговори на въпросите й, мълчеше упорито и беше твърдо убеден, че тя нарочно го пита неща, които той не знае. Стигна се дотам, че веднъж демонстративно напусна класната стая и на другия ден Якоб трябваше да се яви при директора.
   - Но те всички ме предизвикват - мърмореше Боби и нервно въртеше часовника около китката си.
   С писането също имаше трудности. Децата напредваха, а той тъпчеше на едно място и упорито отказваше да се упражнява вкъщи.
   - Но да пишеш и да четеш е необходимо, Боби!
   - Защо?
   - Ами например, за да можеш сутрин да прочетеш новините във вестника.
   - Ще ги чуя по телевизията.
   - Боби, моля те!
   Линда се бореше с правописа и с аргументите на момчето, колкото можеше, но въпреки всичко малко преди Коледа директорът заяви, че ако Боби в течение на два месеца не догони децата от класа, ще трябва да бъде преместен в друго училище. Зимната ваканция прекараха у дома пред камината, защото Якоб не напредваше с поредния сценарий и нямаше нерви за почивка в планината. Линда научи Боби да играе шах и двамата седяха с часове съсредоточени върху дървените фигурки. Много скоро той започна да я побеждава. Линда се правеше, че се ядосва, но всъщност тайно му се възхищаваше и вътрешно се радваше заедно с него. Гледаше личицето му, което не беше вече така болезнено слабо, косите, които бяха пораснали и покриваха високото му чело, гледаше очите му, обградени с гъсти черни мигли. Беше щастлива, че това дете стана част от живота й. Проблемите му в училище, трудният му характер, всичко това нямаше значение. Започна да се събужда по-рано, защото знаеше, че в съседната стая я чака той, седнал до акуратно оправеното легло. Стаята му беше винаги безупречно подредена и дрехите в гардероба като по конец. Колкото и късно да си беше легнал предишната вечер, в шест сутринта той беше вече буден. Взимаше си душ, оправяше си стаята и чакаше родителите му да се събудят. После заедно с Линда приготвяха закуската. Боби обичаше да помага. Много често тя улавяше погледа му върху себе си, но се правеше, че не забелязва. Веднъж, когато играеха шах, той я погледна сериозно и замислено каза:
   - Толкова си красива. Още не мога да повярвам, че си истинска.
   Линда се усмихна притеснено. Вътрешно се срамуваше от себе си, че първоначално не можа да го приеме. Струваше й се толкова неприветлив и грозен, така слаб и мръсен, тогава в онази жега, някъде в България, заобиколен от рояк преждевременно състарени личица. Той не беше детето, за което беше мечтала, но се превърна в момчето, без което повече не можеше да си представи живота. И тя обезателно искаше Боби да почувства това. Все още не можеше да забрави сцената в ресторанта със снимката. Боби търсеше в детското си въображение друга майка, защото усещаше с всяка частица на потиснатото си съзнание, че тя не го приема. Но сега всичко бе по-различно и за първи път от много години насам животът й отново бе изпълнен със смисъл.
   Един ден след ваканцията Боби важно заяви, че е победил на шах едно момче с две години по-голямо от него и че по всяка вероятност ще го приемат в отбора на училището. С писането и четенето положението продължаваше да бъде плачевно, но тонът на директора беше омекнал и той непрекъснато говореше, че всичко е под контрол. После на теста по математика резултатите му бяха неочаквано добри. Неговата работа единствена получи максималния брой точки и учителката не можеше да се начуди, че на другите деца им е било необходимо двойно повече време за задачите. И изведнъж Борис се превърна в най-споменаваното име в училището. Димов беше много впечатлен и една вечер пристигна с куп книги по шах и с един негов приятел асистент по математика в университета в Охайо.
   - Боби има изключително логично мислене! - каза младото момче, син на български емигранти, след като беше дал някакви задачи на детето. - Предполагам, че в училище специално по математика ще му бъде много скучно.
   - Кога е турнирът по шах? - попита Димов.
   - Не знам - вдигна рамене детето.
   - Аз така ще те подготвя, че ще ги утрепеш всичките.
   Димов също нямаше деца и гледаше на Боби като на собствен син. Беше готов да жертва за него ценното си свободно време, обичаше да му помага, водеше го също във военния музей и в парка, искаше да му даде всичко, което би дал на своето неродено дете. Линда малко се притесняваше от възникналата близост между двамата, но се радваше да вижда Боби така щастлив в присъствието на лекаря и решително се бореше срещу ревността, която се опитваше да се настани в мислите й.
   Димов и Боби играеха всеки ден шах. Момчето напредваше и дори няколко пъти лекарят с изненада установи, че е победен.
   - Ти си истински талант. Ще спечелиш купата, ще видиш!
   - Мислиш ли?
   - Сигурен съм, Боби. Абсолютно съм сигурен.
   - Татко и Линда много ще се радват. Татко сега няма време, но като завърши сценария, ще заминем за Дисниленд. Представяш ли си, там всички приказки и играчки са живи. Ходил ли си в Дисниленд?
   - Не.
   - Не си?! Защо? Сигурно е страхотно!
   - Да, сигурно е страхотно.
   През пролетта Боби се беше класирал вече за финала. Победи връстниците си, победи горната възрастова група и сега трябваше да се състезава с едно момче почти 10 години по-голямо от него. Оказа се, че Якоб не може да дойде на решителната среща. Боби беше много тъжен. Едва сдържаше сълзите и разочарованието си. В деня на състезанието се събуди рано, не можа да закуси и непрекъснато въртеше часовника около китката на ръката си.
   - Боби, няма никакво значение дали ще победиш или не. Трябва да се успокоиш. Самият факт, че се състезаваш срещу момче, което от години играе шах, е вече победа само по себе си. - Якоб погали детето по главата.
   - Имам една молба - тихо каза Боби.
   - Всичко, което поискаш - усмихна се Якоб.
   - Можеш ли да ми дадеш твоя часовник за състезанието?
   - Моят часовник ли?... Защо?
   - Не знам. Просто трябва да бъде с мене.
   - Нещо като талисман?
   - Не знам.
   - Добре, щом казваш, че трябва.
   Якоб свали часовника и му го подаде. Той видимо се ободри, изпи на един дъх сока от прясно изстискани портокали и каза:
   - Сега вече със сигурност победата е моя!
   Димов също не можеше да дойде на турнира по шах и Линда и момчето отидоха сами в училището. Залата беше претъпкана с деца, родители, учители, приятели. Линда стисна окуражително ръката на Боби. Знаеше, че ако го целуне пред всички, момчетата ще му се подиграват. Целувките на мама в тази възраст се приемат само вкъщи, и то когато няма свидетели. Никой не иска да го смятат за глезльо. Боби се качи на подиума. Там, седнал зад масата с шаха, той изглеждаше още по-дребничък. Беше видимо спокоен. С нищо не показваше, че обръща внимание на подвикванията в залата. Но Линда знаеше, че се вълнува, защото непрекъснато въртеше часовника около китката на ръката си или инстинктивно опипваше джоба, в който беше ролексът на Якоб. Турнирът започна. Линда имаше чувството, че Боби не е съсредоточен достатъчно. Играеше своите ходове бързо, без да се замисля. Разсеяният му поглед я намираше от време на време и тя окуражаващо му се усмихваше. В отговор той само леко присвиваше големите си очи и отново се вглеждаше в часовника на стената, сякаш това, което ставаше на шахматната дъска, не го касаеше. За голяма изненада на всички дребното момченце с паднал на челото перчем и разсеян поглед победи за рекордно време съперника си. Залата се огласи от аплодисменти. Русото хлапе, с което се бяха сбили още в началото на учебната година, първо изтича да го поздрави.
   - Страхотен си. Заложих на тебе цели два долара. Искаш ли да ми дойдеш в неделя на гости?
   - Искам.
   Боби отиде при Линда, която сияеше от щастие и гордост, подаде й купата, прегърна я и тихо каза:
   - Много съм уморен. Хайде да се прибираме. Тържеството не ме интересува.
   В колата Боби се намести удобно, притвори очи и попита тихо:
   - Сега обичаш ли ме?
   Линда го погледна изненадано в огледалото:
   - Какво означава "сега"? Разбира се, че те обичам. Ще те обичам дори и да не спечелиш нито едно състезание. Ще те обичам дори и да не можеш да играеш шах. Успехът няма нищо общо с чувствата, които татко ти и аз изпитваме към теб.
   - Да, и все пак е хубаво, че победих.
   Боби продължаваше да седи със затворени очи.
   - Ужасно е хубаво и аз съм безкрайно горда, че победи в такъв труден турнир, но ако беше загубил, аз щях да те обичам точно толкова, колкото и сега.
   - Не беше никак трудно. Да играеш срещу Димов е къде по-сложно. Просто не разбирам защо съм така уморен.
   Вечерта прекараха с Димов и съпругата му. Боби беше много горд с победата си. Правеше му удоволствие да го хвалят и да бъде в центъра на вниманието. Якоб му подари чудесен самолет с дистанционно управление.
   - Това е най-хубавата играчка, която съм виждал. Като стана пилот на изтребител, мога да те взема някой път с мен. Ще те бъде ли страх?
   Боби беше прегърнал баща си и се усмихваше дяволито.
   - Сигурно, но щом ти си пилотът - ще дойда.
   - Е, супер! Мамо, чу ли? Ще возя татко с изтребителя!
   Линда го погледна внимателно. За първи път той я наричаше "мамо".
   Боби прекара неделята заедно с Пол. У дома се върна изпомазан със сладолед, мръсен и щастлив. Най-после имаше приятел. В училище вече седяха един до друг и тъй като не живееха близо, през останалото време си телефонираха непрестанно.
   - Страшно се радвам, че победих на шах. Сега вече си имам приятел. Истински приятел. Той може би ще дойде с нас в Дисниленд, ако ти и татко сте съгласни. Пол е бил вече в Дисниленд. Казва, че е страхотно. Показа ми снимки. Татко кога ще напише сценария?
   - Скоро, Боби. Много скоро. Най-късно през август ще отидем в Дисниленд.
   Боби изчезна за малко в стаята си и се върна с футболната топка, която му беше подарил Димов.
   - Какво ли прави Жоро? Много ми се иска да го видя. Дали майка му го е намерила? Как мислиш?
   - Не зная, Боби. Дано!
   Блясъкът в очите му беше потъмнял. Линда го притегли към себе си, прегърна го и каза:
   - Може да помолим Димов да се обади на директорката.
   - Да, да, мамо, моля те! И да разкаже за купата по шах и че ще изпратя футболна топка на Жоро. Нали ще му изпратим футболна топка? Той е най-добрият вратар в света! И да пита дали майка му вече е идвала. Ще му изпратим и шоколад, нали?
   - Разбира се, Боби, а сега бързо си обуй маратонките, защото отиваме на пазар.
   - Да, веднага. Ще купим ли топка за Жоро?
   - Добре, ще купим топка за Жоро. Хайде, побързай!
   - И шоколад?
   - Да, и шоколад. Знаеш ли, че след две седмици имаш рожден ден. Трябва да помислиш кого искаш да поканиш.
   - Знам вече, с татко направихме списък. Пол, брат му Джон, който наистина познава часовника. Сещаш ли се кой е Джон? На снимката от Коледното тържество е до мен. Майкъл, него не го познаваш. Много е смешен и обезателно Люси и приятелката й Беки.
   - А коя е Люси?
   Боби престана да си обува маратонките, вдигна поглед към Линда и сериозно каза.
   - Най-хубавото момиче в класа. Малко прилича на теб.
   - Най-хубавото момиче, така ли? А Беки?
   - Тя й е приятелка. Много е глупава, но без нея Люси няма да дойде.
   - Мамо, смяташ ли, че другата ми майка знае, че имам рожден ден, или е забравила.
   - Разбира се, че знае, и съм сигурна, че ще бъде много тъжна на 15 юни.
   - Все пак я мразя - прошепна Боби и извърна глава, за да скрие просълзените си очи.
   Най-важното беше, че Люси дойде на рождения ден. Тя беше едно кокетно момиченце с дълги руси коси и весел поглед. Играеше балет, знаеше, че е хубава и безсрамно използваше предимствата си. Всички момчета се въртяха като омагьосани около нея. Цял следобед Боби безрезултатно се опитваше да й обясни часовника, тя се усмихваше отегчено, а той беше най-щастливото момче на земята.
   Рожденият ден премина много весело, като се изключи фактът, че на Боби му тече кръв от носа и Линда ужасно се притесни. Сутринта на възглавницата му също имаше няколко засъхнали кървави петна и Димов трябваше да дойде по спешност. Той обясни, че на някои деца често им тече кръв от носа и че основание за паника няма. Линда се поуспокои, но всяка сутрин първо тичаше в стаята на Боби да прегледа възглавницата. За щастие тази история се повтори само няколко пъти и после всичко беше забравено. Димов говори с директорката от дома за сираци в България. Жоро беше все още там и те побързаха да му изпратят футболната топка и шоколадите, които бяха купили. На излизане от пощата Боби дръпна Якоб за ръката:
   - Дали майка му не може да го намери или не го иска? Някои майки не обичат лоши деца и ги оставят по домовете. Макар че Жоро... Аз не съм много лош, нали? Ти и Линда няма да ме върнете обратно... или...?
   Боби въртеше около китката на Якоб златния ролекс.
   - Никога няма да те върнем обратно. Ние сме твоите родители, апартаментът, в който живеем, е твоят дом и това ще бъде винаги така независимо от всичко.
   Якоб оправи с ръка косите на детето и го щипна по бузката.
   - Какво ще кажеш за една партия шах.
   Боби с радост се съгласи.
   - Само че няма да се сърдиш, ако те победя.
   - Ами, ще ме победиш...
   - Хайде на бас.    


   За Дисниленд заминаха през август. Боби беше във възторг от невероятните неща, които се разкриха пред очите му. Искаше да види всичко, да се снима навсякъде и с всеки герой от приказките, които той фактически не познаваше. Беше много възбуден и впечатлен. Това, което смяташе, че не е възможно, оживяваше пред очите му. Животните говореха, принцесите бяха красиви като Линда, дърветата раждаха златни ябълки, дворците бяха огромни. Накрая съвсем загуби гласа си от шумни изблици на възторг.    


   През нощта се събуди от неприятно гъделичкане в носа, стана и на пръсти влезе в банята, но кръвта не искаше и не искаше да спре. Той напъха колкото можа клинекс в носа си и с ужас наблюдаваше в огледалото как тънката хартия буквално за секунди ставаше аленочервена. Беше го страх, но не искаше да буди никого. Приседна на ръба на ваната, вдигна дясната си ръка, както го беше научил Пол, и зачака. Жалко, че не дойде с тях. Замина с родителите си за Хавай.
   Линда и Якоб скочиха, събудени от някакъв глух удар, който сякаш дойде от банята. На пода, между мивката и ваната, в локва кръв лежеше Боби. От носа му нелепо стърчаха аленочервени хартийки клинекс.
   В болницата Боби се опита да се шегува, но беше все още много отпаднал. Черната му коса правеше тена на лицето му още по-блед, а прозрачните му пръстчета трескаво се вкопчиха в ръката на Якоб, търсейки неговия ролекс.
   - Извън всякаква опасност е, но трябва да остане 24 часа под наблюдение - каза лекарят и свали очилата си.
   - Имате ли представа на какво се дължат тези кръвоизливи? - Линда нервно галеше Боби по косата.
   - Не мога да ви кажа каквото и да било, преди да приключим с изследванията.
   - Но все пак... някакви предположения...
   - За съжаление предположенията в медицината са ирелевантни. Трябва да се изчакат резултатите от лабораторията.
   Лекарят излезе и дръпна завесата след себе си.
   

   В Ню Йорк потвърдиха резултатите от изследванията. Левкемия. Димов се опитваше да успокои семейство Макинтош, но сам беше много притеснен и уплашен.
   Чернобил беше покрил с пипалата си почти всички държави в Източна Европа, но за разлика от Чехия, където след експлозията веднага започнаха да раздават на децата безплатно йод, българските политици обявиха по телевизията най-официално, че атомен инцидент няма и че всичко това е само западна пропаганда, за да се влошат отношенията с тогавашния Съветски съюз. Пълен абсурд, резултат на политическа зависимост, робска психика и липса на всякакъв морал. В края на двадесети век, в Европа, правителството на България призоваваше собствения си народ да не взима никакви мерки срещу атомното облъчване, осъждаше собствените си деца на смърт, водено от своята безскрупулност и липса на отговорност, без угризения и чувство на вина. А в същото време всекидневно на летището в София кацаха самолети, пълни с хранителни продукти и вода за богоизбраните и с консерви за техните кучета и котки. Борбата за собствената кожа на тези от върха беше в разгара си и не се смущаваше от излишни притеснения на съвестта, защото съвест просто нямаше.
   

   - Не ми се играе повече на шах, ти само ме биеш. Люси днес пита кога ще дойдеш на училище. Тя май те харесва, а? Вярно ли е, че ти е писала през ваканцията? - очите на Пол искряха любопитно.
   - Е, да, писа ми и аз й писах. Ти да не й кажеш, че нямам коса! Ще дойда на училище, когато ми порасне косата. Така ме е срам. Но тези процедури в болницата нямат край, макар че аз съм добре, честна дума.
   - Трябва да правиш каквото казват лекарите, че ако не ти оправят кръвта, може и да умреш.
   - Знам. Понякога ме е страх. Вечер, преди да заспя, си затварям очите и се опитвам да си представя как ще се чувствам като умрял. Адски е гадно. Тъмнината е страшна.
   - Може пък да не е тъмно.
   - Да, може... Мислиш ли, че там има време и часовници?
   - Откъде да знам. Баба все говори за вечен живот в отвъдното.
   - Да, но дали има все пак време, което тече в една посока, вечно?
   - Никой не знае. Може да има, а може и да няма и въобще дали там функционират часовниците също не е сигурно.
   - Да, и освен това моят е с батерия, не е като на татко да го навиваш.
   Якоб беше влязъл в стаята.
   - Майка ти е тук, Пол.
   - Утре ще дойдеш пак, нали? - Боби му подаде раницата.
   - Ако ми обещаеш, че няма да играем шах.
   - Честна дума, никакъв шах.
   - Добре, до утре.
   Пол излетя от стаята. Якоб вдигна един макет на самолет от пода и седна до Боби.
   - Изморен ли си?
   - Въобще не съм изморен. Ще ходим ли тази седмица в музея?
   - Да, утре след рисуването, Боби.
   Това също беше част от терапията. Трябваше да рисува как неговите здрави клетки побеждават болните.
   - Не искам да рисувам повече. Нищо не излиза. Само драсканици - Боби нервно въртеше суоча около китката си.
   - Лекарите казват, че е необходимо, че е част от лечението.
   - Да, знам, че казват така... но аз никак не мога да рисувам. И въобще как се справят войниците в кръвта ми? Побеждават ли или губят сраженията? Димов нищо не ми разказва.
   - Побеждават, Боби. Скоро ще си съвсем здрав. Само още малко търпение.
   - Това трябва да го кажеш на мама, да се зарадва. Мислиш ли, че е тъмно като умреш?
   - Не искам да чувам такива неща. Ти ще оздравееш. Това е абсолютно сигурно!
   - Да, знам, аз питам само така... и въобще там има ли къде да си смени човек батерията на часовника? Ти с твоя няма да имаш проблеми, но аз с моя суоч...
   - Стига си философствал. Взел съм много хубав филм от видеотеката. Ела да ти премеря температурата. След вечеря ще го гледаме заедно.
   - Нямам температура. Чувствам.
   Температура имаше. На вечеря хапна съвсем малко, като под око все поглеждаше към Линда. Не искаше да я засегне с липсата си на апетит, защото спагетите бяха чудесни, само дето на него въобще не му се ядеше. Якоб виждаше как Боби се бори срещу умората и натежалите си клепачи, но не каза нищо. Седнаха удобно на дивана и пуснаха видеото. В следващите десет минути Боби вече спеше, отпуснал слабото си телце в ръцете на Якоб. Той внимателно го занесе в стаята му и го сложи в кревата. В съня си Боби все още стискаше китката на лявата му ръка, сякаш се страхуваше да остане сам, без Якоб и без неговия ролекс.
   

   През октомври го приеха в болница. Химиотерапията, усилията на познати и непознати лекари, които Якоб Макинтош бе ангажирал, позитивното мислене, рисуването... в крайна сметка нищо не помогна. Чернобил прибираше поредната си жертва и цялата медицина не беше в състояние да направи каквото и да било. Линда спеше на стола до болничното легло. В стаята беше тихо. Навън валеше вече цяла вечност. Капките дъжд се стичаха безшумно по прозореца, образувайки криволичещи вадички върху гладката повърхност на стъклото. Струйките вода рефлектираха в незнайно откъде идващата неонова светлина и рисуваха вълшебни фигури по белия таван на стаята. Ръката на Боби, която държеше лявата китка на Якоб, леко потръпна. Макинтош скочи и се наведе над леглото. Момчето отвори очи, погледна към баща си, понечи да каже нещо, но не успя и само по-силно стисна ролекса. Линда се събуди. Якоб се бе навел над детето и се опитваше да свали часовника от ръката си.
   - Боби, ти знаеш, че това е един много скъп часовник, нали? Ето аз ти го давам временно, което значи, че не ти го подарявам и че ще се срещнем отново, за да си го взема...
   Гласът на Якоб беше станал дрезгав от вълнение. Някъде в пресъхналото му гърло звуците се бореха с ларинкса и не искаха да излязат навън.
   - Боби, момчето ми, чуваш ли ме...
   По лицето на детето пробягна усмивка. То стисна с тънките си пръстчета златния ролекс, в големите му черни очи проблесна за миг светлинка, опита се да се задържи между гъстите му мигли, но не успя и бавно угасна, потъвайки някъде дълбоко зад разширените му зеници. Навън бе престанало да вали. Утрото забързано се втурна в стаята, сякаш знаеше, че Боби се бои от тъмнината, и пое рутинната си обиколка из улиците на Ню Йорк.

 

 

     Разказът е взет от LiterNet с любезното съгласие на авторката.

 

 

  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories