bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Някога, независимо кога®

 

Люси Мошен

 

    Един от първите ми спомeни е холът на баба и дядо. Зад прозореца е зима. Клоните на дърветата са черни с полепнал мраз по тях. Аз съм будна, но лежа, сгушена до мама на дивана. Сигурно съм на 2 години. Не повече. Много е тихо. Одеялото е червено, карирано и боцка. Разглеждам едно ъгълче от него и чертая с пръстче неопределени фигури. По едно време се изтърсвам от дивана, повличайки одеялото след себе си. Трудно ми е да се измъкна от омоталите се около мен боцкащи карета, но все пак успявам. Сядам под масата и оставам известно време там. Това е любимото ми място. Намирам едно, търкулнало се отнякъде кубче и го разглеждам от всички страни. С дядо нареждаме понякога картинки. Аз най-много обичам патетата и къщичката с цветята и Снежанка... Обичам и елхата...
    Вече е съвсем притъмняло. Зад прозореца дърветата престават да съществуват. Не ме е страх. Още не зная, че в тъмното трябва да се боя.
    Отивам при мама и искам да я събудя, но тя продължава да спи. Мъча се да се кача на дивана. Един, два, много пъти... Не успявам. Отново се опитвам да я събудя. Дърпам ръката й. Викам... Правя нови опити да се кача на дивана... Неспокойна съм.
    Взимам моето малко столче. Вероника пада на земята. Поглеждам я. Тя лежи на килима със затворени очи. Оставям столчето, вдигам я и я слагам в креслото на дядо. Тя ме поглежда и аз зная, че вече не ми се сърди. Едната й обувка и едното й чорапче ги няма.
    Дотътрям столчето до дивана и се качвам на него. То се клати. Навеждам се напред и докосвам мама по лицето. Тя не иска да се събуди. Залюлявам се силно, но все пак успявам да се метна на дивана. Казвам много тихо "м-а-м-о". Наоколо е съвсем тъмно и може би затова шептя. Тя не ме чува. Докосвам отново лицето й... И в този миг ме обзема ужас. Връхлита върху мен и ме стоваря на колене. Чувствам, че се е случило нещо лошо. Сълзите започват сами да капят от очите ми. Искам да извикам, но не мога. Не мога и да се помръдна. Ужасът ме обсебва напълно. Обърква ме. Все още не зная, че има чудеса и съответно не вярвам в тях. Все още не вярвам в нищо. Седя на колена до мама и тихо плача. Тя има коси и очи като Вероника. Но е по-красива... Моята мама...
    Нещо се случва с мен. Студено ми е и в ушите ми някой тропа. Допирам едната си бузка до лицето на мама и ми става по-добре. Искам да остана така, докато умра и аз. Затварям очи... Устните ми са съвсем солени. Облизвам ги още веднъж. Да, солени са. Бъркам с пръст в ухото си, но чукането продължава. Започвам може би да умирам...
    - Какво има? Защо плачеш?
    Мама гали косите ми, а аз съм и щастлива, и много уплашена. Тя става и светва лампата. После сяда отново до мен и докосва с устни челото ми.
    - Но ти имаш температура. Отдавна ли ти е лошо? Така съм заспала, че...
    Аз се гушкам в нея и силно я прегръщам... Моята хубава, моята единствена Мама... И започвам да вярвам силно в нещо.
    Толкова силно, че вярвам и до днес. И зная, че един ден то ще се случи отново... онова чудо. Някога... Без значение кога. И всичко ще бъде както тогава... Преди много години, в късния зимен следобед...

 

     Разказът е взет от LiterNet с любезното съгласие на авторката.

 

 

  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories