bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Някъде в Мексико®

 

Rose

Люси Мошен

 

    КАМБАНЕН ЗВЪН наруши пропитата с влага тъмнина. Три удара. Преброи ги. Три къси, красиво оформени звука. Седеше на верандата и само червеният въглен на цигарата издаваше присъствието му. Фланелката беше залепнала мокра по тялото му и това хем го охлаждаше, хем го изнервяше. Отникъде не идваше полъх на вятър. Въздухът, времето, животът - всичко беше застинало в някакво очакване или може би безнадеждност. Движението, принадлежащо сякаш на друго измерение, не съществуваше в тази нощ, на това място. От непрогледността на нищото изплуваха две опулени, фосфорисциращи очи. Плъх! Той потръпна при тази мисъл и махна рязко с ръка по посока на хипнотизиращите го, светещи точки. Никаква реакция... "По дяволите! Наистина е плъх!" - промърмори той и запрати с всичка сила запалката към стаеното в нощта животно. Не чу, по-скоро усети как се шмугна в храсталака, оставяйки след себе си настръхналия от отвращение Даниел. Треската, която с педантичността на учителка по математика, атакуваше вече две седмици на определени интервали отслабналото му тяло, беше преминала, но температурата така го бе изтощила, че му трябваше още време, преди да може да си тръгне. Болките в ставите се бяха поуспокоили, но той определено не се чувстваше добре. Беше сигурен, че е малария. Тази периодичност на пристъпите, непоносимите болки в главата и ставите, чувството на абсолютна отпадналост - всички тези признаци му бяха познати от дете, когато живееха в Алжир и баща му се опитваше да помага с каквото може на инфектираните пациенти. Лечение нямаше. Всичко зависеше от настроението на Всевишния, а то често не беше много добро - годишно само в Африка умираха около милион деца от малария.
    Фактът, че треската го спохождаше всеки четвърти ден, означаваше, че само малка част от червените му кръвни телца са нападнати от паразитите и че положението не е така трагично, както си мислеше в началото. Не можеше да повярва, че се разболя от малария тук, в Мексико, след като беше живял години наред в Алжир. Добре, че имаше винаги хинин в багажа си. Помогна му срещу треската и високата температура. В далечината, върху насечената черта на хоризонта слънцето започна да рисува първо тънка, а после все по-дебела златна линия. Развиделяваше се. Птиците с възторжени крясъци приветстваха настъпващия ден.
    - Как си? - малкото момченце на хазайката стоеше на верандата босо, по гащи, с разчорлени черни коси.
    - По-добре - отговори лаконично Даниел.
    - Мама казва, че няма да умреш. Страшното било вече минало.
    - Щом казва...
    Момченцето изчезна в тъмната къща така безшумно, както се беше появило. Лек полъх на вятър дойде от далечните царевични ниви. Беше виждал как се умира от малария. Страхуваше се. От кухнята се дочу шум, Мария също беше станала. Хуанито отново дотича на верандата.
    - Закуската е почти готова - каза детето и седна на земята.
    Даниел се усмихна мъчително. При мисълта за храна всичко се преобръщаше наопаки в стомаха му.
    - Знаеш ли, дядо ми е испанец! - Хуанито гордо стрелна с поглед Даниел.
    - Зная, каза ми го вече.
    - Испанец... не французин, испанец! - Момчето съсредоточено чоплеше коричката на раната, разкрасила коляното му. - Ти не говориш добре испански. Бил ли си някога в Иcпания? Моят баща сега е в Испания. Това е абсолютно сигурно.
    Даниел беше притворил очи и се припичаше на утринното слънце. Преди няколко седмици по най-невероятен начин беше попаднал в това планинско селце и всичко отиде по дяволите. Пътуването, което трябваше да му донесе, ако не пари, то поне слава и признание, тайните срещи с информаторите, разплитането на една комплицирана мрежа за нелегално прехвърляне на мексиканци не само в Щатите, но отчасти и в Европа - просто всичко се срина. Не можеше да повярва, че го втресе точно в този раздрънкан автобус и че почти загуби съзнание от високата температура. Още усещаше здравите ръце, които поеха размекнатото му като восък тяло и го свалиха на това запустяло място. После в просъница се мярна лицето на Мария, опитваща се да му каже нещо и някъде встрани строгият поглед на майка й.
    - Хайде, идвай - Хуанито го побутна и двамата влязоха в кухнята.
    - Добро утро - ведро поздрави Даниел.
    - Добро утро - Мария се опита да избегне погледа му.
    Майка й седеше на масата, свъсила тъмните си вежди. Високите й скули правеха сбръчканото й лице още по-строго.
    - Тази седмица в сряда има автобус - каза, едва забележимо мърдайки устни, възрастната жена, но наблягайки на думите автобус и сряда.
    - Мамо! - черните очи на Мария се опитаха да изпепелят старицита.
    - Какво ме гледаш така! Време му е да си ходи!
    - Да, наистина е време - каза Даниел и стана.
    - Яж! Яж! Трябват ти сили. До сряда има време. - Старата жена обърна лицето си към прозореца. Един слънчев лъч превърна очите й в разтопено олово.
     Даниел с усилие изпи кафето си. Мария събра чиниите, забърса дървената маса и излезе на верандата. Тънката струйка дим от цигарата й пресичаше горния десен ъгъл на прозореца и като нишка от паяжина леко потрепваше на утринния вятър.
    - Не ми харесва начина, по който те гледа - промърмори безизразно старицата. - Не е на добро. Трябва да си вървиш.
    Той кимна мълчаливо и стана. Понечи да каже нещо, преди да излезе от кухнята, но само махна с ръка. Беше му трудно да се изразява прецизно на испански.
    Хуанито играеше в прахта с някакво мръсно коте. Даниел седна в люлеещия се стол на верандата и тихо каза:
    - Благодаря ти за всичко, Мария. Никога няма да забравя това, което ти и майка ти направихте за мен.
    - Ти си плати достатъчно за грижите. Толкова пари...
    - Не мога да проумея как така не са ме обрали в автобуса...
    - И ти мислиш, че всички мексиканци са бандити, нали? Но при нас има повече честни хора, отколкото в цяла Франция. Е, да, бедни сме, но това не значи, че сме лоши или безчовечни. И без пари щяхме да се грижим за теб!
    Мария бе повишила глас и по страните й бяха избили алени петна.
    - Не исках да те обидя. Зная, че бихте се грижили за мен и без пари и затова ви благодаря за... - Даниел търсеше подходящата дума - ...за хуманността - каза той след кратка пауза.
    - Заминаваш ли в сряда? - тя притеснено въртеше цигарата между загрубелите си пръсти.
    - Време е, а и майка ти...
    - Остави майка ми на мира! Ти искаш ли да си тръгнеш?
    - Да.
    Помисли си, че трябва да й каже нещо нежно, но се страхуваше да не обърка чувствата й. Още тогава в ледените дълбини на треската, когато двете й блестящи в тъмното очи бяха единствената му връзка със света от другата страна на бездната, искаше да погали с ръка гладките й, черни коси, да целуне високото й, белязано от слънцето чело, както се целува челото на светица, да подържи ръцете й в своите и да й благодари с цялото си същество за това, че е тук, до леглото му, в тази нощ, пропита от мирис на оцет и смърт. После в дните, когато се чувстваше добре и я чакаше да се върне, седнал в ожуления, люлеещ се стол на верандата и загледан в прашната улица пред къщата, неведнъж си представяше как ще я прегърне и ще я заведе далеч оттук, но всичко това беше само цветен сън, който Даниел сънуваше с отворени очи. Дълбоко в себе си съзнаваше, че в сегашното си неадекватно състояние, вечно вариращо между безмилостните нощни пристъпи на треската и лекото подобрение след това, той смесва благодарността и признателността с любовта и може би със страстта, но това не му пречеше да продължава да мечтае.
    Мария загаси цигарата и влезе в къщата. Даниел чувстваше, че е разстроена, но знаеше, че няма смисъл да й обяснява каквото и да било. Тя едва ли би се успокоила от факта, че той трябва да си замине, защото иска колкото се може по-бързо да направи необходимите лабораторни изследвания, че я намира за красива, че я желае от първия момент, когато отвори очи и видя смуглото й лице надвесено над неговото, че в един друг свят тя сигурно щеше да бъде неговото момиче, но че в крайна сметка сега, в този момент, майка й е напълно права и той трябва да вземе автобуса в сряда, за да замине затам, отъдето беше дошъл. Но дори и на хиляди километри, той щеше да си спомня за нея и в безсънието на парижките нощи многократно щеше да прекрачва прага на дома й, да държи ръцете й в своите, да й казва неща, които би прошепнал само на нея, да променя живота си из основи, да посреща утрото с отворени очи, незнаещ къде се намира и какво очаква от деня.

    * * *

    Автобусът беше препълнен със селяни. Шофьорът, възпълен мексиканец с гъсти черни мустаци, слезе и се запъти към кръчмата от другата страна на пътя. Хуанито нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
    - Вземи все пак снимката. Може да ти потрябва... Може да забравиш как изглежда.
    - Няма да забравя и ако наистина го намеря, ще му кажа всичко, за което ме помоли.
    Даниел взе изпомачканата черно-бяла снимка, от която го гледаше усмихнатото лице на млад, весел мъж с блестяща черна коса, взря се за миг в нея, върна я обратно на момчето и каза:
    - Не, няма да забравя как изглежда!
    Хуанито мушна снимката в задния джоб на панталонките си и подаде слабата си ръчица:
    - Довиждане, Даниел.
    - Довиждане, Хуанито. Ще направя всичко, което мога.
    - Хуан Мануел Дамян. Записа си, нали?
    - Да. Хуан Мануел Дамян.
    Даниел щипна детето по нослето, Мария стоеше малко встрани. Майка й не беше дошла да го изпрати. Той хвана малките й твърди ръце.
    - Ти си най-красивата жена, която съм срещал в живота си.
    В очите й блеснаха насмешливи пламъчета. Тя не му вярваше, но все пак бе видимо поласкана.
    - Бъди щастлив! - Мария издърпа ръцете си от неговите и го подкани да тръгва.
    Даниел маха дълго, долепил чело до мръсното задно стъкло на автобуса. Хуанито потича известно време след него, после се умори, спря по средата на пътя и остана там, докато не се превърна в малка черна точка, която ту се изгубваше, ту отново се появяваше сред кълбата прахоляк, докато съвсем изчезна в далечината.

 

 

 

     Разказът е взет от LiterNet с любезното съгласие на авторката.

 

 

  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories