bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Спомен от вчера®

 

 

Камелия Мирчева

 худ.Камелия Мирчева 

якъде в безкрая на пространството,
в усмивката на изгрева,
в сълзите на залеза,
към теб върви един човек...
И ти имаш избор:
да го приемеш или да избягаш от него;
да му позволиш да стане част от живота ти,
или да го оставиш сам да се надбягва с времето...

Какъвто и избор да направиш, ти вече знаеш,
че щом си го срещнал веднъж, животът ти
е станал различен...
"

 

    ГЛЕДКАТА беше приказна. Дърветата бяха застинали в някакъв странен покой. Наситено синьото небе пронизваше мислите й. В сърцето й се завръщаха спомени. Мястото беше познато и всъщност далечно.
    Мария вървеше като в просъница. Усещаше присъствието на мъжа до себе си, но нямаше сили да реагира. Той я объркваше. Отново и отново я караше да се чувства малка и незначителна, както преди 25 години. Погледна го отново почти крадешком.
    Времето не беше го пощадило, въпреки че изглеждаше изключително добре за 44 си години. Беше различен и променен. Беше тъжен и самотен. И по-мъдър. Някак си странно пораснал.
    Вървяха. Толкова близко един до друг и толкова самотни. Тя усещаше мислите му. Знаеше отговора на въпросите му, но тъй като той не ги зададе тя продължи да потъва в спомените си. Мълчаливо му благодари, че не я попита нищо. В този миг едвам сдържаше сълзите си.
    Мария понякога не разбираше себе си. Скоро навърши четиридесет и една години.
    Беше успяла, беше постигнала по-голямата част от мечтите си. Нямаше видими причини да се връща назад, а и не трябваше.
    Знаеше, че всяко завръщане ще нарани близките й. Беше направила своя избор и трябваше да продължи да живее със него.
    Връщането назад би отворило рани. То би могло да се превърне в изпепеляващ вихър от чувства и страсти, които да преобърнат не само нейният живот.
    Всичко беше толкова отдавна и в този момент не би трябвало да има никакво значение. "Мимолетна връзка" беше казал някога той. "Разбира се, детска история без никакво значение" отвърна тя. И продължи живота си.
    Мария усещаше по странен начин завръщането си у дома. И в миг проумя, че "у дома" не би могло да съществува без този човек, на когото бе спряла да гледа като на мъж в онзи момент, когато разбра, че не би могла да сподели мечтите му. И не заради друго, а защото тя също имаше свои мечти, но те бяха свързани с изкуство, а не с икономика.
    Мечтите му бяха прекалено мащабни. И тя знаеше, че може да ги осъществи само, ако остане свободен. " Всъщност, никога не попитах какво иска той" с тъга си помисли тя.
    Вървеше редом с мъжа поглъщаше синевата на небето и приказната гледка и искаше да забрави за всичко, за болните си родители, за работата си, за семейството си. Просто поне за миг искаше да изтрие всичко от съзнанието си и да потъне в тишината и покоя на стъпките му.
    Беше вървяла по този път. Не помнеше дали небето тогава беше толкова синьо, но помнеше своята и неговата усмивка. Той беше недостижим, умен, интелигентен, амбициозен. А тя само недоказано талантлива. Той знаеше какво иска да постигне от живота си въпреки, че беше само на 16 години. Не приемаше сериозно подскачащото около него хлапе, което на всичкото отгоре беше доста диво и неконтролируемо.
    Мария не помнеше кога се влюби, не знаеше дали изобщо се е влюбвала постепенно или изведнъж. Просто се случи. Не му каза. Нямаше смисъл. Знаеше, че харесва жени със сини очи, а нейните не бяха такива. Знаеше, че търси съвършената жена, а тя дори не искаше да бъде такава.
    После се случи нещо, което нарекоха мимолетна връзка и продължиха живота си. Тя беше само на 17 години и не знаеше почти нищо за мъжете. Смяташе, че той има опит, изглеждаше толкова уверен.
    После се срещаха от време на време, пишеха си, но никога не проговориха за това. Тя си даде някакво приемливо за нея самата обяснение и заключи всичко в себе си. Реши, че Иво може да остане един от най-добрите й приятели, ако и той пожелае това.
    Той учеше и пътуваше. После работеше и пътуваше.
    Понякога през дългите години на помъдряване и натрупване на опит Мария се питаше дали е възможно да се запази приятелство между мъж и жена между които е имало дори и за кратко време някакво необяснимо и фатално привличане.
    Никога не разбра какво чувстваше той. Може би тогава трябваше да го попита?... Може би трябваше да заплаче на рамото му, както биха направили повечето жени. Но тя не събра смелост и мълчаливо прие поставените от него правила.
    "Имаше ли правила?" помисли си тя и се почувства безкрайно виновна. Прогони това усещане и си спомни, че плака дълго, но сама. Затвори се в стаята си, рисуваше и плачеше. После изтри сълзите си, унищожи картините и заключи сърцето си.
    Когато все още бяха деца играеха много често шах.
    Мария знаеше, че винаги може да го победи и въпреки всичко не го правеше. Нуждаеше се от онези успокоителни думи, който й казваше, когато я побеждаваше. В тях имаше толкова нежност и загриженост, че с удоволствие му подаряваше победите.
    Той беше нейното предизвикателство, въпреки че не харесваше, а може би и не разбираше това, което тя обичаше да прави.
    - Изморена ли си? Ако искаш да спрем за малко?...- попита Иво.
    - Не.- тихо отвърна Мария
    - Изведнъж стана толкова мълчалива, че почти се притесних.
    - Небето е невероятно синьо, почни като в съвършена картина, която едва ли бих могла да нарисувам. - каза Мария и го погледна.
    Той се усмихна. За миг й се стори, че в усмивката му имаше нещо от онова 16 годишно момче, с което вървяха по този път преди толкова години.
    После се опомни, че онези хлапета бяха толкова млади и безгрижни. Пред тях беше целия свят и огромната част от живота им. Стана й тъжно. Искаше да му го каже. Искаше да го попита дали можеше по друг начин да протече живота им, ако бяха направили различен избор тогава. И в миг разбра, че отговора на този въпрос можеше само да я натъжи още повече. Знаеше, че не би могла да върне времето назад. А и не би могла да промени бъдещето си.
    Имаше син на 19 години. Имаше съпруг и семейство, което я подкрепяше и обичаше. Нейните чувства и спомени нямаха значение. Поне тя беше решила да бъде така.
    - Природата е съвършена. Картините, това си е излишен лукс и разход на ресурси и енергия, които биха могли да бъдат вложени за подобряването на живота на много хора. - каза той.
    Мария не знаеше дала наистина мисли така или я провокира.
    Често и тя го е предизвикваше с подобни реплики. Въвличаха се в спорове, при които всеки защитаваше противоположната теза. Общуваха по странен, неразбираем за околните начин. Понякога усещаха безсмислието на всичко това, но въпреки всичко продължаваха.
    - Говориш нелепи неща и това страшно ти отива.- каза тя.
    - О, благодаря, но помисли, ако човечеството открие такава система, която да подобри живота на много хора не би ли било полезно за всички? Помисли с какво една картина променя живота на човек? И защо наистина се влагат толкова средства в изкуство? Звучи снобски…
    Думите му отключиха друг спомен. Първата й изложба. Успехът и мимолетната слава не я направиха по-щастлива. Беше щастлива само, когато рисуваше. Рисуваше дълбоко пазените си тайни. Рисуваше спомените си и любов, различна от тази която имаше. Може би представата си за любовта, която мислеше, че би могла да изживее. Рисуваше и оцеляваше. Искаше да му разкаже, че лично нея я спаси рисуването, тогава когато имаше нужда от него. Но вместо това каза:
    - Не би могъл да разбереш всичко това. Просто науката, с която се занимаваш е лишена от емоции и има нещо ампутирано в представата ти за полезност…
    Осъзна, че думите й могат да го наранят. Не искаше да го наранява.
    Някога би могла да му даде най-доброто от себе си, но той не беше готов да го приеме. А сега просто нямаше какво да му даде.
    В миг проумя, че той анализира думите й. Знаеше какво ще й отговори. Понякога имаше чувството, че мислите им се допълват. Това я караше да се чувства по особен начин. Това връщаше времето назад, а тя искаше да забрави. Започваше да спори с него, за да прогони усещането за нещо безвъзвратно загубено.
    Днес не искаше да спори. Дори не й се говореше. Беше й достатъчно, че е тук. Почувства странно спокойствие и сигурност. Изпита странна благодарност за това, че е част от живота й и в миг проумя, че ако само го погледне допирът с очите му ще свали всички прегради.
    - Това са само думи. Добре казани думи. - отвърна той. - Погледни това съвършенство на природата, нима би могла да го нарисуваш?
    - Бих могла да нарисувам чувствата, предизвикани от него. А съвършенството мога да снимам и не е нужно да го рисувам. - Снимката ще стане бързо, а и е много по-евтина от картината, която бих нарисувала. - промълви тя.
    - Винаги си изглеждала толкова уверена и сигурна в себе си.
    Тя го погледна. В очите му прочете нещо различно. Поиска й се да го прегърне. Просто така както би прегърнала сина си. После се засмя, защото си спомни, че синът й беше голямо момче, което в този период от живота си едва ли се нуждаеше от нейните прегръдки.
    Прииска й се да прегърне Иво по различен начин…
    - Може би само така е изглеждало? Понякога се чувствах толкова безпомощна…-тихо каза тя.
    - Ти и безпомощност?!...Винаги си се справяла добре. Ти знаеше какво искаш.- отвърна той.
    - Може ли да ми припомниш какво исках тогава? - прошепна Мария.
    Иво я погледна учудено и объркано. Запита се дали наистина е познавал момичето, което се бе превърнало в жената, която вървеше до него.
    - Мислех, че искаш да станеш художник. И всъщност защо не кандидатства в Художествената академия? Това не можах никога да разбера.
    - По онова време Академията убиваше инакомислещите. Мисля, че сме говорили много пъти за това…- отвърна тя и си спомни, че освен да стане художник искаше да бъде с него.
    Тази мисъл й причини болка. "Той се нуждаеше от друг тип жена" помисли си Мария и в миг проумя, че сама взе всички решения, без дори да му даде възможност за избор.
    - Но все пак само там даваха такова образование? - продължи той.
    Мария си помисли, за университетите, в които той бе учил и се запита как ли му е изглеждал Учителския институт, които тя завърши. Сега това нямаше никакво значение. Тя продължи да рисува, после завърши един университет, след това още един.
    Образованието беше възможност за реализация, но тя учеше, защото й харесваше и имаше потребност от тези знания.
    - Знаеш много добре, че има художници, които не са завършили нищо, свързано с рисуване, а са сътворили изключителни картини. Има и такива, които завършиха Академията, но спряха да рисуват.
    - Така е, но има и такива, които са я завършили и са направили нещо в тази област… Образованието е много важно. Ти, ако приемем, че си била толкова талантлива, колкото казват…
    - О, ти си повярвал на слухове? - прекъсна го Мария, като се опита се да промени темата на разговора.
    Той се усмихна и отвърна:
    - Носят се разни слухове…
    Мария спря и си запали цигара. Погледна Иво и разбра, че мислите му са някъде много далече. Прииска й се да го върне при себе си, но знаеше, че не би могла, защото това нямаше да го направи по-щастлив.
    Той трябваше да бъде свободен, както винаги до сега. Той сам трябваше да вземе своите решения.
    Поиска й се да го попита дали е бил щастлив през всичките тези години, но не го стори. Беше толкова красив, безразличен и уверен в себе си.
    Мария го погледна и си помисли, че може би в някой друг живот нещата ще бъдат различни…
    Той усети погледа й. Стори му се, че има нещо неизречено в очите й. Прогони тази мисъл, погледна небето и преглътна недоизказаните думи.
    Ситуацията се повтаряше. Имаше нещо познато в отчаяния й поглед и в неговото дистанциране. За миг и се стори, че видя тъга в очите му. Усети и своята и неговата самота.
   
    Не казаха нищо, просто продължиха да вървят.
    Вървяха. Бяха толкова близо един до друг. Бяха като една цялост.
    Гледката беше приказно красива, а небето болезнено синьо.
    Тя потъваше в тишината на стъпките му и се отдалечаваше, защото знаеше, че въздухът ще се взриви дори от един единствен намек за допир.

 

 

 


* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories