bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

По лунната пътека®

 

 

худ.Камелия МирчеваКамелия Мирчева

  

    Седяха на терасата и пиеха кафе.
    Мъж и жена на средна възраст. Изглеждаха толкова погълнати в разговора, че не забелязваха нищо извън себе си. Той я поглеждаше закачливо. Тя се усмихваше, понякога плахо, понякога предизвикателно. Бяха там, толкова близки и същевременно далечни, сред тишината на невероятно красивата гледка, родена в една септемврийска вечер.
    Времето изтичаше неусетно. Тя контролираше чувствата си. Той се приближаваше до нея, след което внезапно се отдалечаваше.
    Тя искаше да задържи мига и да го запомни. Внезапно млъкваше и отваряше сърцето си. А после отново и отново го заключваше.
    В сънищата й тръгваха заедно някъде далече по една лунна пътека и живееха в друг свят и в друго време.
    В сънищата й той се връщаше, проумял себе си и намерил основата на живота си.
    В сънищата й...

    ***
    За нея писането бе начин на живот, чрез който можеше да съществува в настоящето. Единствено писането й помагаше да оцелее и да преодолее променящата версия на отчаянието.
    Пишеше и се пречистваше от себе си и от една дълго изгаряща я невъзможна любов. Понякога представляваше движещо се сърце и изпепеляващи мисли.
    Чрез писането изтриваше част от света в съзнанието си и се опитваше да бъде в мир със себе си.
    Дните й придаваха самоличност, нещо като външна опора, в търсенето на заместител. А в нощите пишеше.
    Бе проумяла твърде рано, че естеството на думите и тяхното отношение към действителността са две различни неща. Знаеше, че дори звездите остаряват и че ударите на сърцето са преброени, а живееше, като безсмъртна.
    Среднощната й дажба от думи, с които разкриваше сърцето си бе единственият й грях. Но пред възможностите за болка, страдание, мълчание или безнадеждно отчаяние тя бе избрала думите.
    Думите, които не намери смелост да каже оживяваха на листа и й помагаха да продължи живота си.
    Между нея и него съществуваше странна връзка. Той беше част от живота й. Нуждаеше се от него.
    Това бе някаква странна предопределеност да бъдеш част от нечии живот, без да можеш да го споделиш.
    - Не съм срещнал още подходящата жена.- каза той.
    - Може би не си я търсил достатъчно.- тихо отвърна тя.
    В миг осъзна, че използваше думите, като прикритие, защото тази лудост с любовта й към него бе продължила толкова дълго време, а това я плашеше.
    - Като се замисля, вече е време, хората на моята възраст имат пораснали деца...Днес ставам на 45 години.
    - О, ти дори не криеш възрастта си?!... Въпреки че тя няма значение, важно е как се чувства човек.
    Говореха си банални и общоизвестни неща. Отпиваха бавно от кафето. Не усещаха хладният вятър на лятната нощ.
    Той беше мъжът, които я караше да се чувства цялостна. Не беше някакъв красавец, но имаше нещо магнетично в очите му, което я правеше щастлива. Беше най-значителното събитие в живота й. Отначало бе предизвикателство, тъй като я дразнеше с провокациите си на вечно знаещ и всичко можещ. После свикна с начина му на изразяване и той започна да й липсва.
    В мига, в които осъзна, че е загубила всичките си сили на съпротивление и се е влюбила безнадеждно в него изпита страх, а после объркване.
    Той беше най-интересният мъж в живота й. Общуването с него бе необичайно изживяване. Умееше да спори доста умело, имаше точни и ясни аргументи.
    Понякога чувствата й бяха толкова силни, че имаше усещането, че са достигнали критичната точка на човешкото безумие.
    Нямаше никакви очаквания, тъй като беше разбрала, че любовта й не е споделена. И въпреки това в сърцето й остана място, което само той можеше да запълни.
    Той не се съпротивяваше, но и не поемаше инициатива, а тя беше достатъчно горда, за да сподели това, което изпитваше към него. Беше проумяла, че човек има избор или да се разочарова от този, които не споделя любовта му и да го забрави, ако може, или да го разбере и да го обича такъв, какъвто е.
    Дълги години се опитваше да го забрави, луташе се в търсене на себе си.
    После намери изход - заключи чувствата си в онова запазено специално за него място в сърцето си и продължи живота си, видимо без него.
    - Благодаря ти за подаръка.- каза той.
    - Надявам се, че ще ти достави радост. В последно време радостните неща около нас не са много.- отвърна тя.
    - Може би трябва да ги търсим по-упорито.
    - Понякога истинските неща са наоколо, но ние не ги забелязваме и забързани в търсене на нещо друго се разминаваме с тях.
    - Звучиш тъжно.- отвърна той.
    - Само така изглежда. Помниш ли онази зима?!...- попита тя.
    - Всичко беше покрито със сняг и изглеждаше неприлично чисто. Калта, като че ли я нямаше, но аз знаех, че белотата е само на повърхността. Знаех, че калта се е притаила под чистата бяла и снежна покривка и само чака някой да се излъже да мине по нея , за да го приюти в обятията си. - продължи той.
    - Дърветата изглеждаха като в андерсенова приказка. Бяха толкова красиви.
    - И аз бях на 20 години.- отвърна той.
    - Не си се променил.- прошепна тя.
    - Говориш глупости.
    Тя прочете нещо ново в очите му. Не знаеше дали това е тъга или любопитство. Поиска да го прегърне, но вместо това запали поредната си цигара.
    - Много пушиш.- констатира той.- И димът идва все към мен.
    - Може би го привличаш? Или го изпращам нарочно към теб?- усмихна се тя.
    - А може би грешиш?!... Има хора, които не могат да допуснат, че грешат. И като си втълпят нещо иди че им доказвай така ли е или не е така.
    - А ти обичаш да доказваш, че рядко грешиш?- въпросът й увисна във въздуха.
    Тя го погледна и усети топлината, която премина през нея.
    - Понякога се държиш странно. - като че ли на себе си каза той.- И ме притесняваш, когато ме гледаш така.
    - Мислех си, че не бих могла да те притесня с нещо?
    - Така е. Времето неусетно лети. Тук дните, като че ли се избиват кой от кой по-рано да настъпи.
    - Трябва да тръгвам.-каза тя.- Луната е толкова красива.
    - Утре ще има пълнолуние. Остани още малко.   

    Мълчаха. Всеки унесен в своите мисли.
    Седяха на терасата и допиваха кафето си. Мъж и жена на средна възраст.    

    Бяха толкова погълнати от собствените си мисли, че дори не забелязаха лунната пътека, по която можеха да тръгнат.

 


* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories