bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Изповед®

 

 

худ. Камелия МирчеваКамелия Мирчева

   

    ВСЕ по-рядко ми се налагаше да пътувам с автобус и приемах престоите по автогарите като екзотични преживявания. Наблюдавах хората и се отнасях в мисли.
    Беше от ония приятни дни на късната есен. Стоях на автогарата на красивото пустеещо балканско градче и се чудех как да оползотворя оставащите до автобуса ми два часа. Купих си вестници, но реших, че може би е по-добре да се разходя в тази ранна утрин из градчето.
    Беше такова едно все още мрачно, тихо и пусто. А и цигарите ми бяха свършили. Това за мен си е направо драма. Пуша много и все се заричам, че ще ги отказвам, но не знам от кога. Рядко ми се случва да нямам поне една кутия резерв.
    Огледах се наоколо, държах празната цигарена кутия и се чудех накъде да тръгна. Около мен нямаше жива душа, освен недоспалата продавачка на билети.
    - Имате ли огънче? - жената ме гледаше и любезно се усмихваше.
    - Цигарите ми свършиха. Откъде мога да си купя? - изненадано отвърнах, докато й подавах запалката.
    - От вагон-ресторанта.
    Сигурно съм я погледнал доста странно и неразбиращо, защото тя продължи:
    - Ей тук нагоре, по стълбите. То навремето беше ресторант на Же Пе-то, но нали спряха влаковете и го взеха под аренда. Само името му остана - Вагон-ресторанта. Готвят вкусна шкембе чорба.
    Измънках някаква благодарност и се запътих по стълбите. Ресторантчето беше от онези, много разпространени навремето, със стандартните зелени покривки и солничка на всяка маса.
    С умиление си спомних как се хранех по гарите в такива ресторантчета, но това беше много отдавна. Огледах се и освен няколкото самотно хранещи се човека, видях кокетната барманка. Тя пъргаво стана и ми подаде цигарите.
    Канех се да си тръгвам, когато го видях. Не повярвах на очите си. Никола Миревски седеше на една маса и си хапваше шкембе чорба. Някак си не се вместваше в околната обстановка.
    Беше известен писател - колоритен добряк, за когото в родният ми град се разнасяха легенди. Имаше издадени няколко книжки. Скоро бе спечелил някаква престижна литературна награда. И ей го на - седи си тук, в това забравено и от Бога балканско градче, дето няма и редовен транспорт, в някакво долнопробно кръчме, наречено "Вагон-ресторант", и яде шкембе чорба.
    Докато си мислех дали не съм се припознал и ако е той, какво ли прави тук, се сетих, че хората разправяха, как прибрал болната си съседка, възрастна женица, и я гледал цели 5 месеца. Женицата получила инсулт. Вкарали я в болница и докато се лекувала, дъщеря й спечелила зелена карта, продала апартамента и заминала за Америка.
    Та върнала се жената от болницата и тъй като нямало къде да отиде, Миревски я прибрал. Гледал я и даже разноските по погребението платил, май с парите от литературната награда. Едни го смятаха за глупак, а други за светец. Странна птица беше тоя Миревски.
    Любопитството ми бе провокирано. Тръгнах към масата. Миревски ме видя и определено се зарадва. Покани ме да седна при него.
    - Чорбата е невероятна. Препоръчвам ти я - рече той.
    Поръчах си кафе. Барманката с кръшна походка ми го сервира, а Миревски си дояде чорбата.Запалихме по цигара. Той пушеше бавно. С удоволствие смукваше от дима.
    - Какво те води насам? - попита той.
    Обясних му за автобуса и започнахме да говорим за общи познати. Опитвах се да си спомня от кога не бях го виждал.
    - А ти на почивка ли? - попитах го.
    - Абе то, тя ще е една почивка от тук нататък... Моята е... дълга история. Нали знаеш, че съм от Чепеларе? Това Чепеларе в Родопите. Навремето, като завърших Филология в Университета, ме назначиха учител в Чепеларе. Мама, отрудена, бедна женица, ми викаше: "Провървя ти, Кольо. Изучи се. Добра ти е работата, дръж си късмета и си гледай живота".
    Да, ама каръка си е карък. Знаеш ли на какво в Родопите викат карък?!... Ей на такъв човек като мен. Е, не си останах да си "държа" късмета, ами започнах работа в една редакция в града. И заплатата беше по-ниска, и работата повече. Но нали е в града и в редакцията!... Викаше мама: "Стой си, Кольо в Чепеларе. И да вземеш Нейковата Милка. Изучи се за докторка и все с лъскави торбета ходи!" По нашия край на чантата й викат торбе. Да бях послушал мама тогава, нямаше да съм на този хал. Ама знае ли човек къде му е късмета? Та в редакцията се запознах с Вивияна. Бившата ми жена. Беше колежка, журналистка, ама от тия, дето само като ги погледнат, и всички врати им отварят. Абе за една седмица се оженихме. Докато чаках мама на Старозагорската гара за сватбата, все ми се искаше да й кажа: "Виж Вивияна, каква жена е, не е като Нейковата Милка", ама нищо не рекох. Мама бързаше да се връща в Чепеларе и преди да се качи на влака ме прегърна и тихо продума: "Дано да имаш късмет, Кольо, че на баща ти рода са все каръци. И твойта булка въртиопашка ми се види. Да беше взел Нейковата Милка." Не видях повече мама жива. След три месеца чичо се обади, да си ида, че е болна. Докато стигна в Чепеларе, и тя вече си беше отишла. А за Вивияна права излезе. Първите години, докато дъщерята беше малка, се изтърпяваше, но после... Е, разведохме се... Тогава още работех в редакцията. После ме съкратиха. То всичките ни съкратиха, закриха вестника. Започнах пак работа в училище. Карах някоя и друга година... Миналото лято чичо се обади, да си ида, че е болен.
    - Кольо, да вземеш да си стегнеш къщата. Аз вече съм пътник. Дотук бях. - каза чичо.
    Десет дена го гледах. Издъхна в ръцете ми. И преди да склопи очи, все това: "Стегни си къщата". Беше скътал някой лев за погребението си. Сви ми се душата. Нещо ми стегна сърцето, като погребахме чичо. Викнаха докторката да ме прегледа. А тя Нейковата Милка. Една нежна и хубава. Да се не начудиш каква жена станала. Говори лекичко и все се усмихва. Била направила частен санаториум. Голям човек излезе. Всеки ден идваше да ме види как съм. А аз?!... Прибрах се в града. Дадоха ми 1000 лева награда за книгата. Ти това го знаеш. Платих данъците и си рекох: "Сега имам пари, ще си стегна къщата в Чепеларе и ще си ида там". И като взех това решение, ми стана леко на душата. Сякаш живота ми се върна отново. Но не било писано. Един приятел се примоли:
    - Дай ми, Кольо 500 лева на заем. До пролетта ще ти ги върна. Искам да отворя магазинче, пенсионираха ме и закъде с една пенсия...
    Добър и почтен човек беше. Пък и зима идеше. В Чепеларе зимите са студени, с много сняг, не е за ремонти. Дадох му парите. След четири месеца човека почина - катастрофа. някакъв пиян го блъснал. Отиде си човека, а с него и парите ми. Мина пролетта, мина и лятото. Дойде дъщерята, плаче. Ще се развежда.
    - Няма къде да ида татко. Да останем с детето при тебе, временно, докато се устроим.
    Какво да правя? Не можеш да ги оставиш на пътя, дете ми е, пък и внучето мъничко, на 7 годинки. У нас е тесничко - стая и кухня. Събрахме се. Но спрях да пиша. Аз пиша нощем. Имам една стара пишеща машина, с нея пиша аз, но се чува и в другата стая. Детето се буди. Нищо не ми вика дъщерята, само дето домъкна един компютър. Сложи го в кухнята и там стана още по-тясно. "Ще те науча, дядо, да пишеш на компютъра!" - вика внучето. Абе, научих се, ама си мисля: "Да бях си пооправил къщата в Чепеларе, да си ида там, че и на децата да е по-широко".
    Изкарахме зимата. Ама душата ми се стегна. Тясно, не може един приятел на гости да ти дойде. И тъкмо се чудех накъде да вървя и какво да правя, се обади Нейковата Милка. Идвала по работа и имала няколко свободни часа, ако имам време да се видим. С една дума срещнахме се. Та на това кафе стана дума, че Милка има вила в Шипково. Два пъти всичко обирали и решила да наеме някой срещу 100 лева месечно да я пази. Ще живее човека на единия етаж и ще пази вилата. Аз това Шипково не бях го чувал къде е. Но тя ми обясни, че е в Троянско. Та искали с мъжа й човека да е сигурен. Все пак в къщата си ще го пуснат. Пък и 100 лева са си пари, защото моята пенсия е 65 лева. Като гледах Милка тогава и аз не знам как и казах:
    - Ако искаш, наеми ме за пазач на вилата.
    - Готово - рече тя. - След три дни идвам да те взема. Ще те закарам на вилата. Приготви си багажа.
    - Какъв ти багаж, братче. Дрехите, пишещата машина и топ хартия. Дойде Милка и ме закара на вилата. То чудо - огромен двор, голяма къща, акъла ми се взе. Настани ме на първия етаж, остави ми ключовете, напълни хладилника и на тръгване рече:
    - На всяко 15 число ще ти пращам запис със заплатата.

   ...И сега съм там, във вилата. Праща ми Милка всеки месец заплатата. Плаща и дървата за зимата, а аз пиша и пестя пари да си оправя къщата в Чепеларе...


* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories