bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

LORIMO®

 

Красимир Бачков

  

    На картината имаше два основни фона. На предният бе изобразен интериор на стая, който някак неусетно преминаваше в равнина с млади слънчогледи. На закачалка висеше чер празничен костюм, а под него чифт лъснати обувки. Върху изящен стол бе разгърнат вестник, а до него блестяха две златни халки, сбрани с бяла панделка. На постланият червен килим се търкаляше захвърлена небрежно диплома за висше образование. На задният фон една човешка фигура се явяваше композиционен център. Бе нарисуван старец, седнал на малко столче с чаша ментовка в ръка. Срещу него на масата застлана с проста мушама нямаше никой, освен друга полупразна чаша също с ментовка. Върху лицето на стареца светлееше необяснима усмивка, а в очите му се рееше пустота, по-обширна и от равнината със слънчогледите. Той сякаш за миг бе надникнал в отвъдното и сега се чудеше къде да остане. Съвсем встрани, като в мъгла се носеха ято гарвани, зад които с невидими нишки бяха вързани детски играчки, футболна топка и стара ученическа чанта. Някаква обреченост струеше от картината и караше да настръхва всеки който я гледа.
    - Момчета, вече не издържам! - преглътна сухо Курт - Тая картина направо ме скапва! Сякаш призрак наднича от стената!
    - И мен ме плаши! - призна Вайнер - Досега не съм виждал картина с толкова натрапчиво въздействие. Като че самият дявол я е рисувал!
    Само Петер мълчеше замислен и потриваше машинално палеца на едната си ръка. И тримата бяха немски студенти историци, дошли да напишат дипломни работи върху историята на България. Тук имаше толкова много материал за изследване, че не можеха да си обяснят равнодушието на местните хора. Явно те не си даваха сметка върху какво огромно историческо богатство живееха.
    Курт приближи картината и внимателно се загледа. След малко посочи долният десен край и бавно изрече: Л О Р И М О ! Това трябва да е художникът. Но не звучи никак български!
    - Не, че има нещо особено, но колкото пъти я погледна, все се питам защо съм на тоя свят и дали случайно и по-рано не съм бил тук! - въздъхна Вайнер.
    На грубо боядисаната с блажна боя врата несръчно се почука и в стаята влезе бай Коста. Той се прокашля без нужда и ги повика с ръка:
    - Хайде идвайте да ядете! Попарата е готова.
    Момчетата поздравиха в един глас и тръгнаха след него към двора. Там под старата дюля имаше скована маса, върху която димяха три различни по форма и големина паници. Наредиха се един до друг на пейката и послушно започнаха да лапат попарата. Старецът приседна встрани върху каменното корито на чешмата и се загледа в небето. Така досущ приличаше на образа си от картината, само, че жив и някак топъл. Тъкмо свършваха със закуската, когато от дъното на двора където бе входната врата, се появи малката фигурка на професорката. Тя стъпваше по неравните плочки тъй, сякаш вървеше по коридорите на университета в Берлин. Златните рамки на очилата и придаваха строг вид, който се смекчаваше от лека снизходителна усмивка, съвсем неподходяща сред тоя селски двор. Момчетата се изправиха с уважение, но тя ги сбута един в друг и седна до тях на пейката. Обясни задачата за деня и запита имат ли въпроси. Този път Петер се надигна и малко несигурно запита, ще може ли бай Коста да обясни, кой е рисувал картината в стаята където спяха. Професорката отиде да провери за какво става дума и след малко се върна озадачена.
    - Момчета, това е картина на голям художник! Аз не разбирам много от рисуване, но само като я видях и тръпки ме побиха. Има много силно излъчване! Интересно! Сега ще запитам стареца!
    Тя знаеше сносно български и се опита да зададе въпроса спокойно, но се виждаше, че и нея я вълнува отговорът. Бай Коста склони на една страна глава и промърмори:
    - Ми да ви кажа, зер! Що да не ви кажа! Зет ми я рисува !
    - Разкажи, разкажи! - помоли професорката и той започна:
    - Ние имахме една дъщеря - Лора. Завърши в София за художничка и на края на следването отиде да рисува един месец в Париж. Там се запознала с Морис и като се върнаха бяха вече женени. Той беше също художник. Парижанин.
    Вратата на къщата бавно изскърца и се отвори. На прага разтърка очи малко момченце, облечено в дълга до под коленете тениска, с нарисуван голям Мики Маус в средата.
    - Деде! - звънна гласчето му - Искам попарка!
    Старецът пъргаво се надигна, отиде при малчугана и го доведе до чешмата. Изми му доста грубовато личицето и го сложи на пейката от другата страна на масата. Завъртя се към къщата и изнесе от там друга паница с попара. Мушна голяма лъжица в ръчичката му и го подкани гальовно:
    - Яж, деде! Да пораснеш голям!
    Тримата студенти и професорката се усмихнаха на малчугана и той започна да се храни, като важно загребваше с лъжицата. Старецът продължи застанал зад детето, като голяма птица пазейки малкото си.
    - Кратка бе тяхната радост! Не знам защо дойдоха да живеят при мен, в тоя пущинак! Имаха си дом в Париж, но тука искаха да рисуват. В равнината казваха имало магия. Ходеха из къра по цял ден и като намереха нещо дето им харесва, го рисуваха. Цяла година работиха милите и накрая направиха изложба. Първо тука в България, а после и във Франция. Казаха, че имали голям успех. Събраха добри парици и си купиха тая пуста кола. Спортна една, без покрив. Тогаз се роди и внука! Дойдоха всичките, че тук им било по-хубаво. И тогава дъщеря ми започна картината. Нарисува ме мен, а след седмица катастрофираха. Някакъв тираджия заспал както карал и право върху тях. Добре, че малкият беше в къщи. Дъщерята останала на място, а зетя се мъчи почти две години след това. Парализира се горкия и само дясната ръка можеше да движи. И тука го лекуваха и във Франция, но полза нямаше. Месец преди да си отиде от тоя свят, дойде при мен с детето. Искал да завърши картината дето щерката я започна.
    Е, завърши я ! Останахме с внука двамата!
    Професорката въздъхна и старателно преведе разказа на студентите. Те кимаха състрадателно глави и избягваха да поглеждат към бай Коста. Деликатно се надигнаха от масата и благодариха за закуската. На излизане от двора Курт сподели с останалите:
    - Да ви кажа и аз си мисля, че има някаква магия в равнината! Сякаш пази някаква тайна!
    - Защото мислиш за могилата, дето ще копаем днес! - практично уточни Вайнер.
    - Не! Друго е! Може само да се усети! Като в картината.
    - Там са само образи. Ние просто гледаме.
    - Не е толкова просто! - намеси се професорката - Светът не е толкова прост! Само дето не можем да надникнем зад видимото, момчета!
    - Някои могат! - каза Петер - Лоримо!


   


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories