bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

Кураж за другите®

 

Красимир Бачков

  
sailer

 

    ЗА ДА СТИГНЕ от почти опустялото добруджанско село до Варна, дядо Ильо смени два автобуса. Вече повече от десет години той не бе напускал дома си и сега пътуването му се стори дълго и мъчително. На автогарата в града го посрещна дъщеря му и двамата тръгнаха към болницата. Късната и студена есен бе прогонила хората от улиците а във въздуха се носеше мирис на дим и зима. Някак странно отекваха стъпките от подкованите му с налчета обуща по тротоара. Сякаш бе сам в града. С дъщеря си много не приказваше. Откакто я съкратиха от работа, тя се отчая и някак смали. Трудно я караха само с инвалидната пенсия на мъжа и, но тя не се оплакваше. Предпочиташе да мълчи и да гледа с присвити очи на всичко. Добре, че поне внукът се издържаше сам в София. Там следваше за юрист, като че ли единствено юристите можеха да оправят тая скапана държава.
    - Такъв мързел, Недке - обърна се той към дъщеря си - е подгонил хората, че не е за вярване! На стрина ти Параскева къщата я купи един инженер от Добрич. И той без работа останал, пък решил да гледа животни на село. Дойде самичък, защото жена му не можела да живее в нашият генгерлик и си купи пет кокошки и две овце за дамазлък. Ти я знайш съседската къща с градината. Няма и два декара двор, но и той му се видя много. Копна с мотиката, копна с лопатата и накрая се отказа. - "Не е работа туй - вика - селската! Няма файда от нея!" Две седмици изкара с кокошките и овцете и онзи ден ми ги предлага през плета: "Купи ги - вика - комшу, че се прибирам в града! Види се, от мене селянин няма да стане. По-добре да си плащам осигуровките няколко месеца, а после да се пиша на борсата."
    - А бе синко, - викам - аз мойте не смогвам да гледам, та твойте ли! Тури им ножа, пък си ги носи в града. А тя селската работа вярно, не е за лешпери! - Та заклах му ги, щото и да коли не бил научен и си замина. И лелината ти Пенкина внука и тя не ще да работи! - "Затуй ли съм учила висше - вика - че сега да работя? Тая няма да я бъде!" - Сякаш се е родила с висше образование! Изхайлази се тоз народ, не е за вярване ти казвам! Ама и що ли да се трепе, като накрая все ще е излъган! То рибата, от главата се вмирисва! Тъй де.
    - Остави тез политики сега! - прекъсна го дъщеря му - Кажи как ти са болките! Не намаляха ли от онуй лекарство?
    - Намаляха зер! Всичко си е наред.
    - А защо те праща тогава фелдшерът в болница?
    - Амчи фелшерска му работа, значи. Можеш ли го разбра.
    - Не е тъй то! На баба Мара дъщеря и каза, че си ходел по нощите из селото като някой таласъм. Имал си болки и затуй си обикалял.
    - Виж ги ти женорята! С тия големи усти, човек в затвора могат да вкарат биля! Ами като не ми се спи! Дъртешка работа, значи!
    Двамата се наредиха на опашка пред вратата на лекаря специалист. След час той ги прие и насочи към рентгена. Там медицинската сестра заяви, че трябва да платят официално десет, а неофициално двадесет лева, за рентгенова снимка.
    - Че то си е жива кражба туй! - възмути се старецът - Как тъй уж десет, а искате двайсе лева?
    - Иначе не може дядо! - най-безсрамно се изхили сестрата - Ако искаш, прави си снимка, ако не щеш - недей!
    - Вашта кожа хайдутска! - не издържа дядо Ильо и след още две - три псувни тръгна да излиза. Дъщеря му го дърпаше за ръкава, настояваше да се върне, но той и не искаше да чуе. - "Сякаш те са ми го дали тоя живот! - ръмжеше - Хората някога имаха срам, а тия и очи нямат сега! Как гледат небето с тия очи?!"
    Отвън на улицата, до входа на болницата, бе приседнал побелял акордеонист и къдреше старомодно танго. Пред единственият му крак, бе поставена кутия от обувки, на дъното на която се виждаха няколко стотинки. Дядо Ильо спря до него и запита:
    - Наборе, знайш ли Ганкиното?
    Акордеонистът побара с длан небръснатата си брада и намръщен отвърна:
    - Абе, всичко знам аз, ама става ли да свиря хоро, при толкоз болка наоколо?
    - Що да не става, бе наборе? - сопна се старецът - Какво му е наред на тоя свят, че и свирнята да е? Ти нали за пари свириш?
    - Все от нещо трябва да се живее! - повдигна рамене акордеониста.
    - Ето ти тогаз два лева, да изкараш Ганкиното! - подаде му парите дядо Ильо.
    Музикантът присви очи:
    - Слушай, старец! Ще ти изсвиря без пари каквото искаш, но да не е весело. Откакто ме скъсиха от едната страна, хоро и ръченица не свиря. Кажи какво искаш да изкарам?
    Недка, която до момента следеше безучастно разговора, пак задърпа баща си:
    - Тате, хайде да вървим! Щото много пари имаш, че ги раздаваш където завърнеш!
    - Аз не ви искам парите, госпожо! - засегна се акордеонистът - Мен откакто ми отрязаха крака, нищо не ми трябва вече! Ни дом, ни жена, ни деца, ни пари! Нищо, мамка му и живот! Такъв, никому не съм нужен!
    Дядо Ильо изведнъж неочаквано се съгласи да се върне в болницата. Поеха обратно към рентгена и направиха снимките. След няколко часа, късно след обяд, лекарят деликатно обясни, че старецът е сериозно болен. Туморът, който му бяха открили, не бе образувал метастази, затова трябвало да се правят други изследвания. Можело да е доброкачествен и тогава щели да предприемат едни мерки, а в обратният случай - други. Всичко това струваше доста пари и време, а дядо Ильо трябваше да остане във Варна поне една седмица. Старецът прие диагнозата спокойно и махна с ръка:
    - Тя мойта е лесна работа, докторе! Лятото навъртях седемдесет и една, и да река още днес - хващам си пътя към дядо Боже. Квото съм взел до сега - стига ми!
    - Ама недей така, тате! - със свито гърло изрече дъщеря му. От навлажнените и очи се търкулнаха две бистри сълзи, които тя дори не усети на лицето си.
    - Благодарим! - вече от вратата каза дядо Ильо и напусна кабинета. След него бавно и унесено излезе дъщеря му. Навън, при акордеониста, старецът се спря отново и въздъхна:
    - Кажи каква да я правим сега, бе наборе?
    Еднокракият изплю угарката от цигара, залепнала на устните му и тихо подхвана началните тактове на кръшна ръченица. В очите на дядо Ильо блеснаха искри:
    - Ха така, бе човече! Де натисни, де!
    Акордеонистът отпусна ръце и измъкна отнякъде малка бутилка с ракия. Надигна я, отпи глътка и подаде шишето на стареца:
    - Пийни, старче! Всичко в тоя живот е лъжа!
    Дядо Ильо сковано приклекна и остави шишето до кутията със стотинки, без да е вкусил от ракията. Помести си шапката и погледна към дъщеря си:
    - Ти си върви, Недке! Прибирай се! Аз ще си похортувам с човека и после ще хвана рейса за село. За мен не се тревожи!
    - Ама как тъй, бе тате?! - възрази дъщеря му - Нито в къщи си идвал, нито нищо! Няма да те оставя тъй!
    - Върви, върви! - тросна се той - Няма да се оплакваме един друг двамата с мъжа ти я!
    - Ама тате!
    - Казах вече! - свъси побелелите си щръкнали вежди дядо Ильо. Дъщеря му се помая, помая и тръгна несигурно. Докато стигне до ъгъла на улицата се обръща няколко пъти, спря за момент, а после дребната и превита фигурка просто изчезна. С леко одрезгавял глас дядо Ильо запита:
    - Та какво казваш за живота?
    Еднокракият облиза устни, бутна акордеона тъй, че той въздъхна с няколко глухи акорда и отряза:
    - Лъжа е всичко, мамка му и живот! Всеки ден се будалкаме за тоя, дето духа. Няма справедливост на тоя свят! Да знаеш откога всичко ми е омръзнало!
    - Че то има лесно, бе наборе! - засмя се старецът - Едно въже и един здрав клон, ще те отърват от всичко!
    - Тоя лек и аз го знам, но за него трябва кураж, а аз го нямам!
    - Право казваш! Не си много куражлия, щом едно хоро те е страх да изкараш. Ми то, не за тебе бе наборе, за хората посвири! Ако не друго, то поне душата на някого можеш да стоплиш. А не е малка работа туй! Ех, аз да можех да свиря!
    Акордеонистът нервно запали нова цигара и през стиснати зъби промълви:
    - Пука му на някой за мене и тебе, старец! Всеки гледа себе си! Ей за туй сме на тоз хал! Човещина няма, е-е-й!..... Обаче за тебе ще намеря кураж за едно хоро!
    Той опъна акордеона и неочаквано мощно, сякаш цял живот сбирал сили, подхвана хорото. Дядо Ильо се надигна и запристъпва на едно място в ритъма на музиката. Наоколо минаваха угрижени и свити от студа и неволите хора, поглеждаха с недоумение към двамата и отминаваха с плаха, открадната от тъжната есен усмивка. Рядко преминаваха лъскави коли, зад черните стъкла на които не се виждаше никой. Един по-силен порив на вятъра подхвана шепа жълти листа и ги завъртя във фуния към небето. После утихнал, вятърът спусна листите над акордеониста и стареца, бавно и нежно, като божия милувка.


   


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories