bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

Един час по български®

 

Красимир Бачков

  

    Понякога хората с добри намерения, могат да ти причинят повече неприятности от останалите. Влизам в двора на даскалото и моята съученичка Стефи ме спира с въпрос:
    - Думата "принчипеса" как ти звучи, Тони?
    - Надуто! Като принцеса, например.
    - То точно това си и значи, само че на италиански! А ти си прекалено голям селяндур, за да направиш разлика в мелодията на думите.
    - Както кажеш, царице! - съгласявам се. - Ако питаш мен, и Стефка ми звучи като кошче, но според мен кошчето е по-полезното нещо. Особено ако е кошче за смет!
    Моята доста симпатична съученичка, която адски мрази да я наричат с истинското и име, ме поглежда като скумрия в консерва и просъсква:
    - Не те питам, глупако! След 300 години, ако се научиш на обноски, мога да реша да те питам колко е часът, например! Но до тогава ще стоиш на не по-малко разстояние от една галактическа година от мен! Ясно? Кретен такъв! - тропва с крак и ми обръща едно съвсем не за пренебрегване задниче. Завърта го като професионална манекенка и аз тръгвам несъзнателно подире и.
    Всъщност, ако трябва да бъда честен, между един дванадесетокласник като мен и мъжко улично куче има много малка разлика и тя определено е в полза на кучето. Особено ако има наблизо разгонена кучка. Според мен кучетата са много по-достойни същества от хората, но това заключение си го пазя за себе си, защото иначе такива като Стефи не биха разменили и дума с мен. Така, воден от хормоните и недостойните си мисли, влизам в училище и първият час започва.
    Имаме български, час който не ме кефи изобщо. Бас хващам, че от целия ни клас няма нито един ученик, който да може да напише граматически правилно дори само едно сложно изречение. А днес българичката Рафаилова е нещо напушена и ни дава есе на тема: "Защо обичам милата си родина." Ако аз поставях темата, тя щеше да е: "Защо още не съм се спасил от мизерната си родина?", или "Защо обичам родината, а мразя държавата си." Само че такива като мен по принцип никой не ги пита за нищо и може би точно затова даскалото е тъпо. Захапвам химикалката и се опитвам да мисля. Пред мен, в ляво до прозореца, стои Мая и машинално си оправя падналия виолетов кичур , от рапърската прическа. Вратлето и е доста нежно с тоя светъл мъх, преди да започне косата и е само за целуване. Представям си меките извивки на ханша и гърдите и, и притварям очи. Като в оная реклама за бира, тя стои само на една ръка разстояние от мен, но аз геройски се сдържам и изявявам първосигналния си мерак само с една въздишка.
    - Какво, Тони? - засякла ме е Рафаилова. - Трудна ли е темата?
    - Защо? Не! - отвръщам категорично.
    - Нещо много тежко въздишаш! - продължава явно незадоволената през нощта даскалица.
    - Може пък да въздишам по Вас! - не и оставам длъжен, на което тя приближава и ме шляпва гальовно по главата:
    - Толкова хубави момичета в класа, ти по мен ще въздишаш! Я не се занасяй!
    - Той си пада по зрели ябълки, госпожо! - обажда се Косьо някъде отзад.
    Всички се хилят, докато Рафаилова не ни усмирява:
    - Хайде, стига! Пишете сега!
    Да пиша, ама като нищо не ми ражда главата! Всъщност ражда, но само сексуални фантазии. Сега вместо есе даскалицата да ме поканеше у тях! К`во като е на трийсет и кусур години? Тя иначе хваща окото старата чанта! Всичко и е о`кей и като нищо бих я изплющял, но отде тоз късмет!

    В този момент се сещам за онзи сперматозоид премиера, който вчера по телевизията говореше велики глупости за родината ни. И то на фона на лудите кражби и кошмарните убийства напоследък! Опитвам се да напиша нещо подобно, но за да сътвориш такива небивалици, трябва да си не по-малко луд от депутат или министър. Как да е претупвам есето защото знам, че Рафаилова ще ми пише поне тройка. Отдавна съм наясно, че си пада по мен, но не върви да го признае, щото е даскалица все пак. Още от девети клас се пробва да ме излъже да вляза в някакъв литературен кръжок, дето го води в гимназията, но аз не съм толкоз прост. Тя вика, че било за мое добро, щото съм бил доста зрял за годините си и можело да стана един ден журналист или писател. Аз знам, че съм узрял, но малко под пъпа. А за журналист не се натискам, щото като чета вестници си мисля, че тия, дето ги пишат, са хванати направо от улицата. По-зле са и от мен, горките, и откъм граматика, и откъм текст. А доколкото съм чувал, и заплатите им не са за завиждане. То изобщо какво ли е за завиждане у нас, в България? Една хубава природа имаме, но и нея осрахме с хотели и кръчми.

    Звънецът бие и часът свършва. Предаваме есетата и излизаме на двора, да изпушим по една цигара. На мен определено не ми харесва да пуша, но не върви някак да се деля от другите. Събираме се на игрището, под баскетболния кош, и над нас се вдига дим като от запален контейнер с боклук. Не се крием, щото от никого не ни пука. В този момент, сякаш нарочно, директорката идва на работа, но далновидно ни заобикаля, като гледа на другата страна. Тя не е толкоз глупава, че да седне да ни прави забележки, за някакви цигари. Нали веднага можем да я запитаме, какви кинти вади от далаверата с бригадата, дето строи новия физкултурен салон. Тя си трае и ние също. Така си я караме кротко и спокойно, като всичко в шарената ни държавица.
    Към групичката ни се приближава Нейчев, даскалът по физическо. Спира точно пред мен, прегръща ме през рамо и свойски пита:
    - Тони, `айде да те запишем за турнира по шах? Няма кой да представи училището тази година!
    Внимателно свалям ръката му от рамото си и скромно отвръщам:
    - Аз ли съм единственият балък в т`ва даскало бе, господине?! Всички дупки ли с мен ще запълвате?
    - Що бе, Тони? Че ти и мен биеш на шах! Кажи някой друг, дето да играе добре като тебе!
    - То вас и лелката, дето ни продава хамбургери, ще ви бие! Хванете си друг будала!
    - Виж, сега! - не се предава Нейчев. - Ти отиваш на турнира, а аз още довечера ти уреждам среща с Невена от 12-ти" а"! Става ли?
    Хитрото копеле играе нечестно, както винаги впрочем. Знае, че всички искаме да се уредим с Невена, щото е адски хубава. А той при нея много върви, щото я е вкарал в художествената гимнастика. Тя дори играе в националния отбор. Гледам го замислено, а той кове желязото докато е горещо:
    - Даже "Хондата" ще ти отпусна като премия, стига да не я издуваш много! - и вади ключовете на мотоциклета, за който всички му завиждаме.
    - Ама честно? - не мога да повярвам в щедростта му. Явно доста му е припарило с тоя турнир по шах.
    - Мъжка дума! - вдига длан той и двамата пляскаме ръцете си.
    Момчетата наоколо цъкат с уста като часовници, учудени до немай къде. Така, в очакване на вечерта, минават и останалите часове. За всеки случай се завъртам край стенното огледало на стълбището и си оправям леко косата. Според мен хващам окото, но дали и Невенчето ще мисли така? Долу на двора, до "Хондата", вече ме чака хубавата гимнастичка, а няколко момчета се правят, че се възхищават на мотора. Всъщност зяпат Невена и сега е моментът да им покажа кой е номер едно в това даскало. Спирам до нея и нехайно питам:
    - Готова ли си?
    - Разбира се! - усмихва се красавицата. Тя каквото и да каже, все звучи умно, но сега направо събира очите на другите:
    - Винаги съм искала да се возя на такъв мотор! Много ти благодаря, Тони! - и пред всички най-неочаквано ме целува. Аз, естествено, само дето не получавам инфаркт, но външно се държа и двамата се мятаме на японския звяр. Натискам стартера и двигателят изръмжава страхотно. Невена ме обгръща здраво с ръце, а гърдите и буквално ми запалват гърба. В очите на момчетата встрани блести такава завист, каквато едва ли и Том Круз е забелязвал някога у съперниците си. Давам газ и излитаме
    от двора на училището. По улиците на града съм пълен цар, щото с мотоциклета мога да се провирам през всякакви задръствания.
    - Накъде да ходим? - обръщам се към Невена.
    - Където искаш! - отвръща въодушевено тя. - Само да е извън града!
    Леле! Не мога да повярвам! Това момиче да не би да си пада по мен?! Излизаме от крайните квартали и хващам пътя за морето. С тая хала можем да стигнем до там за петнадесетина минути. Издувам Хондата яко, а феята зад мен се страхува, но си трае и само по-здраво ме стиска с нежните си ръчички. По някое време пристигаме на високия бряг, при село Топола. Спускам се бавно по чакълестия път към брега и спирам там, където лятото опъваме палатки и ходим на плаж. Сега е октомври, но времето е приятно и слънцето все още не е залязло. Невероятно тихо е. Само встрани, от време на време, се чува глухо чукане. То идва от новите грозни хотели, които са нацвъкани като курешки върху красивия бряг. Морето е зелено като сибирска елха и притихнало, сякаш специално за нас.
    - Тук е страхотно! - въздъхва очарована Невена. Изпъчвам се, като че ли цялата заслуга за това е моя. Момичето ме поглежда с някакво очакване и аз, като привлечен от магнит, заставам пред нея. Тя свежда очи и ме прегръща през врата. Целувам я. Буквално политам от възторг!
    - Невена! - започвам, но тя слага пръст на устните ми.
    - Не казвай нищо, Тони! Аз помолих Нейчев да ти даде мотора. Не ми се сърдиш, нали?
    Да и се сърдя?! Това момиче е изкрейзило! Та аз и в най-смелите си мечти не съм си въобразявал, че може да ме огрее такъв луд късмет! Целуваме се още няколко пъти и после си тръгваме замаяни, сякаш сме се напушили с трева. Карам бавно, за да запазя всичко възможно по-дълго. Вечерта е красива и нежна като пеперуда. Запалвам фара и пътят светва пред нас, тук-там прободен от черните очи на дупките по асфалта.
    По някое време застигам две коли, които карат една до друга успоредно. Един малък "Опел" се опитва да изпревари едно малко "Рено", но нещо не се получава. Двамата шофьори надуват до дупка скапаните си таратайки и се съмнявам, че знаят какво искат да си докажат един на друг. На кого колата е по-счупена или кой е по-голям тъпак? И както карам почти залепен за тях, изведнъж Реното подскача, вероятно уцелило някоя дълбока дупка, и се удря в другата кола странично. Един дълъг миг, двете коли стържат с ламарините си, после едната се завърта пред другата и като на кино започват да се търкалят по шосето. Удрям спирачки, но кой знае защо и моторът поднася. Политаме с Невена и последното, което си мисля е, че провалих най-хубавия момент в живота си.

    След малко болката ме свестява и с голям труд се надигам. По пътя куцайки към мен, идва Невена.
    - Здрав ли си, Тони? - загрижено ме пита тя.
    Лявата ми ръка изгаря, защото е счупена над китката, а гръдният ми кош от дясно сякаш е смазан, но успявам да отвърна, че съм добре. Тя ме гледа с недоверие и внимателно избърсва някакви мехурчета от устните ми.
    - Имаш белодробни наранявания!
    - Добре съм! - изпъшквам и тръгвам към преобърнатите коли, от които се носят глухи стонове. Добре, че поне не са се запалили! В този момент пак губя съзнание и се събуждам вече в линейката. Невена е наведена над мен и внимателно изтрива лицето ми.
    Някъде по пътя пред нас, се чува сирената и на друга линейка.
    Няма що, весело завършва тоя ден!
    Аз, разбира се, вече се оправям. Не съм допускал, че всички от класа са ми толкова близки приятели! Без изключения вече трети ден, съучениците ми идват вечерта на свиждане. Мъкнат толкова много сокове и портокали, че раздавам после на болните от цялото отделение. Невена идва и преди обяд и забелязвам, че един млад доктор доста я позаглежда. Като ми се оправи ръката, май трябва да я пробвам върху нахалната му физиономия. Без да искам се превърнах в нещо като герой, макар да не се сещам какво толкоз важно съм сторил. Добре, че загинали от двете коли няма, а най-хубавото е, че Хондата няма никакви повреди! Само едното и огледало било счупено. Невена ми прошепна на ухото, че помолила Нейчев, като ме изпишат и се оправя, пак да ми даде мотора да се повозим. Така се правело, за да не се стресира човек след катастрофата.
    Аз се радвам и не мога да сваля поглед от нея. Толкова е хубава и добра, че е като измислена! И сега чакам утре да ме изпишат, чакам учебната година да свърши, чакам абитуриентския бал и всички хубави и лоши неща след него, които ми предстоят в живота. Чакам и държавата ни да се оправи, макар да се съмнявам,че това ще стане докато съм жив. Обичам най-хубавото момиче на света и искам всички да са щастливи като мен!
    Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприятности от останалите, но е добре, че ги има! С тях е весело, а иначе денят ще е тъжен - като час по български език, в края на учебната година.

 

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories