bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

  

Бунтара®

 

 

 

Красимир Бачков

  


    Навярно животът отдавна би си отишъл от изсветлелите му очи, както силата би напуснала широките все още рамене, ако бе като другите хора. Вероятно сърцето му преди много време би спряло, ако тая невероятна, направо невъзможна дързост, не го караше да гледа на всичко отвисоко и да не се предава. Ако гордоста му се измерваше в килограми, то сигурно Владо Бунтаров не би сторил и крачка, поради огромното си тегло.Насеченият му ръбат характер бе оформил по свое подобие и лицето му, на което по всяка вероятност древните маи биха се прекланяли. Всъщност това лице твърде рядко сменяше изражението си, поради една суровост и недостъпност, която съселяните му шеговито наричаха "усмивката на Бунтара". Накратко той бе един истински мъж, забравен от живота и смърта, в безкрая на добруджанската шир. Живееше сам в прихлупената варосана къщурка до читалището, зад която се издигаше единственото иглолистно дърво в цялата околия. Бяха му наследство от стария Бунтар, когото всички наричаха Пашата. Родът им бе някъде от Загорието и представителите му се славеха с буен нрав и смелост, понякога граничеща с безразсъдност. През годините Владо Бунтаров бе доказал, че нито здравият разум, нито желязната логика която обладаваше, можеха да му попречат да свърши някоя толкова невероятна щуротия, че всички да говорят за нея в продължение на години.Цял живот бе работил като ловен надзирател, никога не се бе женил, но жените които бе задирял и които още отправяха премаляли погледи към него,не бяха се свършили. По краткият път сутрин до фурната срещаше хора, за които бе чест и удоволствие да го поздравят. Погледнато отстрани, той приличаше на стар орел сред ято кокошки наоколо. Наближаваше Великден и сега както всяка година, леля Станка щеше да му омеси козунак със стафиди и да му поднесе червени яйца, за здравето на своя Стефчо. Преди доста време, когато синът и бе едва тригодишен, заболя от някаква алергия. Оказа се, че химикалите които пръскат самолетите на селскостопанската авиация над нивите, провокират болеста на детето. Леля Станка ходи тогава до председателя на АПК - то, с молба да не пръскат тъй близо до селото, но той и отказа. Главният пилот от селскостопанският отряд, също не пожела да се съобрази с проблемите на жената. И когато един ден Стефчо бе много зле, тя просто го взе на ръце и тръгна към Медицинският пункт, за да му помогне фелдшерът. По пътя я срещна Бунтара и като разбра каква е работата, побърза да я успокои:
    - Не се безспокой, булка! Те повече няма да пръскат наблизо!
    После се метна на старият си мотоциклет "ИЖ" и запраши към селскостопанското летище. Какво са си говорили с пилотите не стана ясно, но вечерта в кръчмата почервенял от яд, главният пилот предизвикателно заяви:
    - Над мен е само Господ и само той може да ми нарежда какво да правя! Аз съм началник на тоя отряд и аз казвам кой къде ще лети, или няма да лети!
    Бунтара седеше на една маса до входа, отпиваше бавно от грозданката и все едно не го чуваше. Само сини искрици проблясваха в леко присвитите му очи и караха пилота да пие юнашки и да се прави на мъж. Когато в тоя момент с мрежа празни бирени бутилки в ръка влезе младата библиотекарка, той съвсем му изтърва края:
    - Не се прави на Чарлз Бронсън от "Великолепната седморка", Бунтаре! Мене не можеш уплаши! Аз с тоя двуплощник два пъти до Либия съм летял! Кво знаеш ти? При вашите селяни ако ти минават номерата, при мене не става! Ясно?
    Владо Бунтаров дори не погледна към него. Проследи с безизразен поглед кръшната походка на излизащата библиотекарка, почука с нокът по празната си чаша и когато кръчмарят я напълни, все тъй бавно отпи от нея. Пилотът съвсем се вбеси, купи цяло шише водка и излезе да го пие навън. Мъжете в кръчмата мълчаха, притеснени от конфликта. Всички знаеха,че нещо ще се случи и в душите им се прокрадваше страх, подобен на тоя, когато се задава природно бедствие.
    На другият ден преди обяд, някой стреля с ловджийска пушка по самолета и пилота едва успя да приземи машината, преди да я обхванат пламъците. Много бързо от града дойдоха милиционерски джип и патрулка, и арестуваха Бунтара. Обаче още същата вечер го пуснаха, защото излезе, че докато са стреляли по самолета, той е правел любов точно с младата библиотекарка, при това за най-голям срам в селската библиотека. Хубавицата се кълнеше пред милиционерите и те така и не успяха да докажат вината му. Нея разбира се я уволниха на момента, а той се държеше тъй, сякаш нищо не се бе случило.
    Когато първото циганско семейство се опита да се засели в селото, всички настръхнаха срещу тях. Само Бунтара ги защити и те останаха да живеят в един бордей, малко над голямата чешма,където пояха добитъка. И до сега всички наричат единствената къща "циганската махала". В нея Юзджан и жена му тихо и кротко отгледаха деветте си деца, а сега от там се чуваха викове и смях, на внуците и правнуците им. С течение на времето и други цигани идваха но разбрали, че тук не е здравословно да се лъже и краде, бързо си събираха багажа и изчезваха нанейде. При среща с Бунтара, старият вече циганин винаги спираше и свеждаше благодарно глава, в знак на уважение.
    Този Великден се падаше в края на април и зеленината вече бе заляла селото. В широките дворове отдалеч грабваха погледа червени лалета и мастиленосини люляки, а наближеше ли човек, дребните нежни камбанки на момината сълза леко потрепваха и събуждаха небивали спомени, за любовни трепети и жарки несбъднати погледи. Само в двора на Бунтара не грееха цветя. Край настланите за пътека груби камъни, бе избуяла остра трева, а отстрани в редица бяха настръхнали като стопанина си, тъмни чимшири с маслени листица. По дърветата наоколо гнездяха всякакви птички и шумните им песни придаваха необикновена жизненост на иначе глухото и пусто село. Откъм улицата се зачу глас и Бунтара тежко провлачи крака навън.Пред портата бе спряла жълта кола, на отворената врата на която се бе подпряла жена на средна възраст. На задната седялка зад потъмненото стъкло, бяха вперили очета две руси хлапета, като се правеха на сериозни. Жената се прокашля без нужда и малко грубо запита:
    - Тук ли живее Владо Бунтара? Да не сте вие?
    Синият поглед на жената, дупчицата на брадичката също като неговата и някак мъжкото и държане, го накараха да преглътне и да отвърне с въпрос:
    - Коя е майка ти?
    - Лена. От Малка Житница. Онзи ден я погребахме.
    - И ти........?
    - Твоя съм! Малко преди да си иде, мама призна, че съм ти дъщеря. Това отзад са ти внуците.
    Бунтара усети как се завърта слънцето по небето, как притропва сърцето му в неравноделен такт и се подпря на отворената порта. Пое дълбоко въздух и изръмжа:
    - Докога ще държиш децата затворени в тая кола? Хайде влизайте,де!
    Жената изкара децата с едно кимване, плати на шофьора на таксито и всички влязоха в двора. Пристъпваха някак неловко, докато седнаха на грубоскованата маса под нацъфтялата в розово дюля. Децата се свряха в майка си като кутрета, а тя мълчаливо оглеждаше запуснатият двор и малката варосана къщичка. Личеше, че и е трудно да приеме отведнъж всичко, но се държеше привидно спокойно. С отворена уста, Бунтара жадно ловеше въздуха и когато малко се заврандиса, тихо запита:
    - Как те казват?
    - Божана! - отвърна жената и сведе поглед. Изпод гъстите и клепки се отрониха две едри сълзи и бързо се търкулнаха надолу. Малчуганите плахо погледнаха иззад майка си, а тя им разроши косите за да ги успокои. За пръв път в живота си, Бунтара усети как нещо напира отвътре в него, как въпреки стиснатото му гърло преминава нагоре и как някаква отмаляла топлина извира от очите му. Той стана бавно, изправи дъщеря си и я прегърна непохватно, но с толкова обич, че малчуганите доверчиво обвиха ръчички и около него.
    От този ден Бунтара се промени. Приел дъщеря си с внуците при себе си, той изведнъж се превърна в шеговит, добър старец, приличащ на дядо Господ. За тоя му облик спомагаше бялата брада, която за пръв път в живота си пусна да расте на воля. В селото изведнъж се завъдиха цяла тумба цигани и дори свариха да откраднат няколко кокошки и патки. Обезспокоените съселяни се обърнаха за помощ към Бунтара, но той благо се усмихна и каза:
    - И аз искам да поживея човешки! Да се порадвам на внуците и дните си. Оставете ме!
    Хората объркани си тръгнаха, само една прегърбена бабка изфъфли между двата си останали зъба:
    - Щом тоз караконжул вече миряса, значи й дошло време света да са опрай!
    Бунтара наклони на една страна глава, поглади се по брадата и весело се разсмя.

   


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories