bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Клетварката®

 

 

Йордан Вълчев

 

 

    БАБА МИ НЕУМОРНО се разженваше и неуморно се повторно и потретньо женеше. Тя стръвно гонеше за наследство баща си, майка си, братята си, всичките си свекрове. Гонеше за наследство дори синовете си. Търгуваше с ниви и бранища. Продаваше мас и по дъното на тенекиите слагаше топузи или обли речни камъни. Лекуваше с газ и с напечено гърне - газта за пиене, гърнето за превъртане на пъп. Даваше билки за влюбване, за разлюбване, за мъжко дете, за близнаци, за всякакви други печалби. Но най-много бе тя прочута, че умееше да кълне и да проклина. Клетвата й ловеше и не пущаше. Искаш ли да прокълнеш някого както трябва, отиваш право при баба ми. Ако си млада булка и тепърва се учиш да се гнявиш, да се инатиш и да мразиш - три крини кукуруз таман ще те оправят - баба ще кълне облечена, без да разплита пленуците; ако си свекърва и вече си успяла да се изомразиш с половината село - пет крини, баба пак ще кълне облечена, но с разплетен косичник; мъж ли си - направо десет крини, баба ще кълне гола, с разпусната до петите коса, посред бял ден, в час икиндия, когато клетвите най-страшно ловят. Клетвите си баба правеше насаме, тайно. Почнат ли да се мъкнат крини, почне ли баба да пастри чуждите крини в отделния си хамбар, не чакахме да ни пъди от къщи - сами изчезвахме и хитро, тихо се качвахме на покрива и се спускахме през комина, току над главата й.
    Баба разпалваше мангала с дървени въглища и когато се дигнеше синкав пламък, започваше да обикаля мангала, да се навежда нади пламъка и да произнася първите думи на клетвата:
    - Боже, и ти, Атила, и ти, дядо Кюрто, ето ме пред вазе, чуйте ме, азе ви се представям!
    Колкото повече се върти около мангала, толкова повече й се замайва главата. Но други примират и заспиват, а тя придобива бяс, започва да крещи. Започва да прескача мангала, да разбива пламъците, чака да й запращи косата и да се размирише, за да влезе тогава в разговор с боговете и древните владетели. От тия лудовски скокове съм запомнил един много страшен случай. Тогава баба трябваше да проклина трима души наведнъж. Двойно й бяха платили, за най-страшната клетва - клетва на голо. Съблече се тя, черна и страховита, с разпуснати коси. Когато прескачаше, държеше си ненките в ръце, за да не се спъне. Но ето - рипна, изтърва едната, тя се друсна като топузище между краката й, провеси се и облиза жаравата. Баба беше във въздуха, изпищя неистово, търколи се чак до нощвите, загърчи се като змия и не спираше да пищи. За малко да скочим от комина и да я заливаме с вода. Ала тя не стана. Отиде до тенекето с маста, загреба с цялата шепа и се дебело намаза.
    После продължи клетвата:
    - Вие три панцирина, Бог да ви убие, черве да берете, по гъз да се влачите, сърце да ви изпие и пупък да ви се развие! До девет повоя да платите, да девет повоя да се гърчите и все за мене да питате! Все от мене да се плашите! Ако ли спасение дирите, двойно дайте и предвойно - вазе ще си закрилям, самите ви врази ще прокълна, вие ще си чисти останете!
    Всичко живо трепереше от баба. Срещнат ли я - поклон правят, видят ли я отдалече - в друга улица бягат.
    Кметът, попът и даскалът поведоха война срещу баба, разобличаваха я пред селяните, поучаваха ги, че тя няма никаква власт над неземните стихии. Баба ми прие войната и почна да насъсква селяните да не слушат тримата селски вождове, дори в държавните и в божиите работи да не им се подчиняват. Кметът изпрати писмо до околийския управител, а после и до прокурора във Видин. Тогава баба започна да кълне пред всяка порта и на всяка стъгда. Въздухът в село се нажежаваше. Кметът ругаеше, попът заплаши с анатема, даскалът се качваше на маса в кръчмата и държеше речи с много купешки думи, които селяните не разбираха. Тогава баба съвсем се ядоса и обяви, че в неделя ще иде на оброчищщето да направи пълна клетва, а до клетвата ще остане гладна и жадна. Хората се уплашиха - досещаха се, че баба ще побеждава с вълк. Селските вождове се събраха на съвещание. После попът изпрати клисаря по околните села и съботсем в поповата къща пристигнаха дор дванайсет свещеници. Ставаше ясно, че се върви към анатема. Мъжът на баба ми - горкият дядо Койчо - тичаше между становете на враждуващите сили и всекиго умоляваше за помирение. Никой не се отказваше от ината си. Старецът плачеше с вдигнати нагоре ръце, молеше Бога да вразуми всички.
    Ето че дойде и неделята. Още преди да се съмне, камбаната взе да бие тревожно. Селяните ставаха и хукваха навън. В полумрака се виждаше как поповете, кметът и даскалът тръгваха към оброчището. Те искаха да преварят баба и да заемат високия калкото човешки бой каменен кръст в средата на дъбовата гора. Всички се понесоха на порои след тях. Но какъв ужас - баба ми клечеше навръх каменния кръст. Беше кацнала отгоре като гарван. Беше боса, беше раплела косите си и те се сипеха на вълни, на вълни по раменете й, по гърба й, стичаха се чак по лишеите на камъка. Клечеше и притегляше надолу сукмана, за да не й е студено. Голите й палци стърчаха подвити по камъка, за да я крепят. Беше бледа, повяхнала, измъчена - наистина не бе яла, нито пила три дни и три нощи. Ръцете й бяха обивървени ред по редом с дебели домашни върви. Главата й от време на време приклюмваше и тогава тя изведнъж я вирваше право нагоре и мигаше често-често, за да не й се доспива.
    Владееше баба кръста!
    Поповете се стъписаха, приеха това като злокобно за тях знамение. Но как да е - установиха се на двайсет крачки от баба, около най-големия дъб, и почнаха службата.
    Баба се кръстеше, когато и всички се кръстеха. Поповете виждаха, че тя е гладна и жадна и много дълго проточиха службата - досами малко пладне. Чакаха баба да се сгромоляса от кръста, да не стърчи над всички. Но тя не падаше. Стърчеше. После измислиха някакво ръсене и от село клисарят задомъква пълни менци с вода. Баба стискаше очи, тръскаше глава и не гледаше към водата. Най-накрая - няма как - нашият шоп реши да започне диалога и ако тя не се смири, да произнесе анатемата. Но точно когато трябваше, баба се възправи на кръста. Ветрецът развявяше косата й, диплеше сукмана й. Баба дигна ръце и раздра пазвата си.
    Клетвата ще почне.
    Сега беше времето да дойде някой с по-яка тояга и дя наложи хубавичко, та да се прибере като порядъчна жена у дома си при кокошките и прасците.
    Ще почне клетвата - всички настръхнаха и занемяха. Но баба умееше да не отива докрай. Тя изчака да я видят с радрана пазва, с ръце още уловили пазухата на сукмана и когато вече чакаха клетвените думи, тя произнесе само заплахата:
    - Дядо Кюрто ще мене вълк покаже, дядо Кюрто ще мене вълк даде, че му е името Кюрто, че му е името Вълчо, че ми е това име на първо венчило завещал. Азе си трагвам гладна и жадна, азе си трагвамлюта-прелюта, вълк да си хвана, вълк да си поям и попия, знак да си тука донеса!
    Баба скочи от камъка пъргаво, сякаш не бе клечала там от първи петли, тръгна към мерата, а после потъна в шумаците и бранищата. Даскалът се окопити, плю и викна:
    - Тя е луда, нека си троши главата, къде ще намери вълк посред лято! Да става каквото ще, ние не носим отговорност!
    Ревнаха бабичките, ревна мъжът на баба ми, дядо Койчо, ревнахме и ние, унуците. Попарено беше цялото село. Дори големците си отидоха гузни и унили.
    Ще погибне ли баба, ще се върне ли без вълк и така да се опозори и сама да се низвергне? - кое да предпочетеш, Господи!
    Нема я баба цяла седмица. И ето че навръх следващата неделя откъм горния край на селото се дочу писък, един вой, разтопуркаха се нозе, като че хергелета препускаха.
    - Вълк! Вълк! - викаше народът. - Вълкът иде, иде вълкът!
    Всички бягаха към средището на селото, раздигаха кмета, попа и даскала, викаха ги да видят чудото. Цяло село се струпа на мегдана и притаи дъх.
    О, как се зададе баба ми! Вървеше по средата на улицата, кандилкаше се като пияна. По краката й се гръздеха цели гюдули от разкъсани, спечени во сокръвицата си меса. Сукманът й беше раздран, нацепен на ивици. На рамото й голяма рана - там вълкът е забивал всичките си зъби и е дърпал колкото сили имал. Косите й бяха проскубани, пълни с тръне, с бабин зъб и репей. Лицето й кърваво. На ръцете й ги нямаше вече вървите. С тези върви през време на борбата тя бе усукала букаи на предните и задните крака на вълка. Беше увила с върви и лапите му. Вълкът стъпваше меко, с къси, кротки, укротени стъпки, стъпваше с увързаните си крака клатешком, както пристъпват патиците. А инак беше голям пустият му вълк! Голям като същинско даначе, стигаше до кръста на човек. Муцуната му също бе увързана. А на шията спряга, с която баба го водеше. Хълбоците на звяра бяха хлътнали, козината му разрошавена. На единия хълбок голяма рана - тук баба го е хапала, от кръвта му е пила в глада, жаждата и освирепението си.
    Вървеше вълкът до баба като послушно кученце. Беше зашеметен сиромахът, така беше стреснат и уплашен, щото бе забравил, че е бил някога вълк, че и сега е все още някакъв вълк.
    Баба не виреше глава гордо и горделиво. Пристъпваше кротко, с провлечени стъпки, измъчена, капнала от умора.
    Дойде сред хората, които й правеха място. Поогледа си, видя къде е кметът и тръгна с вълка към него. Кметът беше онемял, какво да прави човекът! Даскалът бръкна във вътрешния си джоб за кама, а попът бръкна в подрасника за пищова. Ала на вързан вълк лесно се вади оръжие, засрамиха си, спотаиха се и те. Баба ми се поклони дор три пъти на кмета. После дигна спрягата на вълка и той се пое на задните си крака. Баба го ритна в тумбака и той взе да пристъпва на задните си крака като питомна мечка.
    - Муцко, Муцко - рече баба, - поклони се на господин кмета. Кажи, че ми силата си предаваш, на мене и на моите родове, така както азе опростих твоите три бременни вълчици и само ги с нозе разгонвах, докле се с тебе поборих. Господине кмете, признай ми силата, да ти е мирно управлението, да ти е бял като сняг нощният, благият сън.
    Кметът мълчеше - вдървил му се беше езикът. Баба се извърна на четирите страни и се поклони на хората. После пак се обърна към вълка и рече:
    - Хайде, Муцко, хайде, бабиното, да си вървим у дома!
    И вълкът Муцко послушно тръгна заедно с нея към дома.
    На другия ден всичките му зъби цъфнаха на гердан върху нашата порта. Баба бе окачила герб на фамилията Вълчеви, гербът, който ни свързваше направо с хан Кубрат-Вълка, когото тука наричахме дядо Кюрто, според съкратеното му име Курт така, както е известно във всички истории на света.
    Животът на селото си вървеше по своя правечен път напред.
   

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories