bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

Манол Макрелата

 

Corcovado Mountain, Rio de Janeiro

Иван Христов

 

   
    ЗАПРОЛЕТЯВАШЕ. Белият вятър облиза с топлите си езичета снега по Кайнадина и поръси ливадите с жълта иглика. Грохотът на набъбналата и придошлата река долиташе все по-ясно и силно до Салихаговия конак. Салих ага, властник – съдник на Пашмакли, яхнал на белия си кон, чиито юлари и гемове отдалече сребрееха на пролетното слънце, влезе през полуотворената порта на конака. Нисък и набит, опасан с ножове и пищови на кръста той седеше като закован на лъщящото от сърма и кадифе седло. Салих ага се връщаше от водениците край реката, която беше излязъл да наобиколи тази сутрин.
    Копитата зачаткаха по сухия калдаръм на двора, където сновяха няколко сеймени. Агата скочи пъргаво на земята и пъхна юздите в ръцете на билюкбашията Страхин.
    - Доведохте ли Макрелата? – сухо попита той.
    - Хванахме го, Салих ага. Ама калпав гяур! Едвам вързахме ръцете му – процеди през редките си зъби Страхин.
    Салих ага извади кехлибарената си броеница, завъртя я неспокойно в ръката си и се запъти към кьошка. Там, седнал го чакаше хаджи Иван от Четак. Щом влезе Салих ага, той стана, наведе покорно глава и направи ниско темане. Агата отговори на поздрава и седна на постлания с китено халище миндер до хаджията.
    - Какво има? Пак ли бунтулуци? – загрижено попита Салих ага, като пълнеше дългата си лула с тютюн.
    Той потърси очите на хаджи Иван, който беше станал и любезно се усмихваше.
    - Не, Селих ага. Тикълци са дигнали глава за един баир – поясни хаджията. – та намини към Четак, викни стари хора от двете страни да разплетеш тая крамола.
    - Това ли било, хаджи Иване? Това е бял кахър. Ами другите бели да видя как ще разплитам. Ще хвърчи някой в урвата за леш на орлите! – заканително вдигна ръка и разярен извика: - непокорна стана раята, ала щом зарита овцата пусни й кръв!...
    Хаджи Иван отправи недоумяващ поглед към агата.
    - Не знаеш ли, хаджи, каква беля е направил Макреловия син от Чокманово?
    - Нищо не знам, не съм чул, Салих ага.
    - Отвлякъл Рада – главеницата на Теньо кехая.
    - Рада ли думаш, Селих ага?...То Радиното лице грее като месечина, а на русите й плитки да те обесят, ще си благодарен – продума с въздишка хаджията.
    - И ще го обеся! Не, за назидание ще хвърля Манола в урвата – строго се закани агата.
    Властолюбивият Салих ага говореше истината. Той управляваше самосъдно каазата и за най-малките провинения хвърляше виновните в урвата, а за по-големи – бесеше на киселицата в двора и разстрелваше.
    - Аз да си хода, да ти не преча, Салих ага – каза хаджи Иван и стана да си върви.
    - Бива, хаджи, бива. Пък за тая работа ще намина към Четак да я оправя – рече агата подир излизащия хаджи Иван.
    Салих ага остана сам. Той закрачи неспокойно като пушеше лулата си. Дебелата му устна нервно потрепваше. Агата плесна с ръце. Един от хайтите, едър и брадат турчин, дотича и застана покорно пред Салих ага, с килнат настрани фес.
    - Доведете ми веднага Манол Макрелата! – кресна му той.
    След малко четирима сеймени, водени от бюлюкбаши Страхин, доведоха Манол. Дребният Салих ага сякаш се смали още повече при вида на снажния българин. Манол Макрелата пристъпи с вдигната глава и погледна право в очите станалия Салих ага.
    - Знаеш ли чий син си, Маноле? – запита го агата.
    - Знам – отговори отсечено Манол.
    - Баща ти е човек от оджак с ихтибар...Знае ли какво си направил?
    - Той ще се научи – прекъсна го Манол.
    Салих ага отметна глава назад и отново се обърна към Макрелата.
    - Защо отвлече Рада?
    Манол Макрелата пое дъх и каза със спокоен и твърд глас:
    - Аз не съм я отвлякъл, тя сама тръгна с мен.
    - Още и лъжеш! – кресна агата. – Мома сама следи ли? Да не мислиш, че щом баща ти ми е дост, та ще те оставя да ми резилиш войводството. За такива калпазанлъци хвърлям в урвата.
    Салих ага даде знак с ръка. Сеймените подбраха Манол и се запътиха навън.
    - Чакайте – викна след тях Салих ага. – Имаш ли да кажеш още нещо? – обърна се той към Манол.
    Настъпи кратко мълчание. Манол сякаш премисляше нещо.
    - Няма да казвам нищо...Само те моля, Салих ага, да ми донесат кавала. Да изляза с него на ливадката...Пък след това и сам ще скоча в урвата.
    Агата ценеше храбростта. Той нареди да му донесат кавала, да развържат ръцете му и го изведат на ливадата пред урвата. Нека попее и посвири. Салих ага може да почака малко. След това сам ще излезе да види как ще полети Маноловото тяло и ще се разбие в назъбените скали.
    Салих ага влезе в конака и закрачи мрачен из стаята. Къде беше се дянала аговицата и хубавата Гюлся? Свъсил вежди, той пушеше непрекъснато и бършеше запотения си врат. Червендалестото му лице беше помрачено и една отвесна бръчка между напрегнатите му вежди издаваше душевното му неспокойствие. Заслуша се. Макрела пееше. Песента долиташе ясно до слуха на агата, наситена с някаква дива и приятна мелодия:

    “Момиче, бяло черноочко,
    син си ми пламен нарекло
    на мойно бяло сърчице,
    ами кой ще го угаси
    га си момиче главено...”

    Салих ага се показа на прозореца и загледа с наслаждение застаналия пред страшно зейналата урва Манол. Той отместваше от време на време медения си кавал и пееше. Пролетния вятър ровеше косите му, люлееше сянката му и разнасяше песента.
    Вратата леко се отвори. На прага боязливо застана аговицата, забулена с фереджето си. Салих ага не я забеляза. Тя се приближи до него и го побутна по рамото.
    - Салих, чуваш ли, Салих?
    - Какво има? – попита той, унесен в песента.
    - Цял живот съм те слушала – продължи аговицата, - послушай ме веднъж и ти. Обещай, че ще ме послушаш.
    - Как да ти обещая, като не знам за какво е – отвърна агата.
    - За хубаво е, Салих, много е за хубаво – тихо го молеше тя, застанала зад него.
    - Дай дума!
    - Давам ти дума. Казвай сега – нетърпеливо попита той.
    - Чуваш ли песента – сърце къса...
    - Тя къса – прекъсна я агата, - че ще го хвърлям в урвата.
    - Такъв момък убива ли се – замоли отново аговицата. – Грях ще е. Прости му, Салих. Пусни го да си върви.
    - Не пускам аз такива – каза по-меко агата.
    - Но ти ми даде думата си вече – не отстъпваше аговицата.
    - Не Рада, ами аз да бях гяурка, та щях да го заследя... Хаир ще сториш, ага!
    - Това ли било – усмихнат попита агата. – Дарявам му живота. Песента и свирката му станаха курбан.
    - Здрав да си, Салих ага, здрав да си! – зацелува го аговицата по ръцете и зарадвана изскочи навън.
    Салих ага повика Страхин и му нареди да пусне Манол Макрелата да си върви по живо и по здраво. Бюлюкбашията изпълни заповедта на агата и за пръв път, откакто служеше при своя господар, той не можа да разбере. Беше смутен и объркан...
    Салих ага дълго гледа след отдалечаващия се Манол, докато го изгуби от погледа си.


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories