bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Трохи®

 

 

Wild DuckХристина Петрова

 

    Пет часа следобед. Вървя с мека стъпка към есенното езеро в парка. Обичам да я чакам тук. Тя не идва винаги, нито пък е точна, но вече съм на възраст, когато е здравословно да вярвам, че и краткото слънце е знак за пролет.
    До парапета има и други хора: дядо и внучка. Руси къдрички се подаваха изпод шарено изплетена шапчица. Момиченцето се обърна и ме погледна дружелюбно. После се загледа пак в патиците, плаващи в езерото, и ме забрави.
    Трепнах. Виждал съм тази картина и преди. Но къде? Застанах близо до тях и погледнах примирено към часовника. В този момент момиченцето се разчурулика:
    - Дядо, дядо, защо само едното патенце има шарено коремче и бяло герданче на гушката?
    - Мъжко е - с топъл бас отбеляза дядото - трябва да привлича женските.
    - Не е вярно, момичетата сме по-красиви, имаме прически, грим и рокли на цветя. Мама казва, че съм принцеса. - изискан поклон трябваше да докаже това твърдение по неоспорим начин.
    - В природата законите са други - не се предаде дядото и щипна нежно зарозовялата от ветреца бузка.
    - Ние не сме ли природни? Виж как сме в един парк с патиците и не сме ли живи като тях - момиченцето тропна с крак и навири носле.
    - Трудно е да се каже. - на дядото тоя въпрос му дойде в повече, може би защото аз стоях близо и беше ясно, че чувам всяка дума. - Различаваме се, всъщност. Ето, ти сега ще отчупиш от поничката си и ще хвърлиш трохи на патицата, а тя никога няма и не може да направи същото за теб.
    - Но аз не искам да си давам от поничката, тъкмо съм стигнала до кремчето, ванилово е, мирише на мама - и малката внезапно поднесе закуската си под носа на дядо си. Той не очакваше нападението и му се наложи да търси кърпичка. Едва си скрих усмивката, но човекът я улови интуитивно,притесни се и ме погледна : " Какво да го правиш, дете!" Аз вдигнах рамене в знак на пълно разбиране. Окуражен, човекът реши да продължи атаката:
    - Ти си добро момиче, трябва да мислиш и за другите. Хайде, хвърли поне едно парченце! Помисли: имаш цяла поничка, а патенцето няма нищо. Виж го как те гледа жално. Сигурно другите момиченца му дават от своите кифлички.
    Детето захапа пръстче и загледа ту патицата, ту наръфаната поничка. Сигурен съм , че не искаше да е по-долу от другите момиченца.
    - Ти нали ще кажеш на мама, че съм била добричка?
    - Всеки път и казвам. Добрите деца трябва да получават похвала. И награда.
    - Като в приказките! - плесна с ръце момиченцето и се зае да изяде онази част с крема, на която явно държеше. Цялото му носле побеля от пудрата, издутите бузки едва побираха храната. Изплаших се да не се задави.
    Като преглътна с усилие, то разгъна амбалажната хартия:
    - Това стига ли? - бяха останали няколко залчета.
    - Разбира се, моето момиче. И няколко трохи стигат, ако са от сърце.
    Възрастният господин ме погледна и не знам защо, но ми заприлича на преуспяващ екстрасенс, който говори с телефонен слушател по канал 2001. В това време детето с подскок хвърли трохите в езерото и се зае да наблюдава резултатита от своята благотворителност.
    - Но, дядо, патето няма да се засити с толкова малко. Виж го как лакомо ги изпапа. Да купим ли една поничка специално за него? Стана ми ведро.
    Тия деца са чудо!
    - Хайде да е другия път - на дядото явно не му се ходеше по магазини - пък и не се престаравай с щедростта. Ти с тия трохички храниш своята душа, не на патицата. Човек не може да даде на всички гладни. Важен е жестът. Да вървим, че мама ни чака.
    Момиченцето погледна още веднъж патицата, помаха и, после подаде ръка на дядо си и тръгнаха по пътеката. Аз останах сам и се загледах в пернатия приятел, който отново нехайно си подреждаше перата, и се замислих над вездесъщата теория за благородните трохи, които трябва да нахранят другия не с количеството, а със силата на някакъв универсален закон.
    Точно в този миг в съзнанието ми изплува образът. Сетих се за какво ми напомни тази сцена. За една черно-бяла снимка в албума ти, на която край същото това езеро сте ти, дядо ти и две патици.
    В ръцете ти имаше поничка.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories