bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Художникът®

 

 

modelХристина Петрова

 

    УСЕЩАМ КАК делникът ме поглъща. Изпива нектара на въображението, похабява острието на мисълта, уподобява ме на останалите. А аз съм художник, жадувам срещата със съвършенството. Празник е да го откриеш, несравнима с нищо наслада е да го докоснеш с очи и душа, блаженство е да го претвориш върху бялата гръд на платното и то да оживее...
    Понеделник.
    Започвам нова серия от сеанси. Тя е там, срещу мен: млада, красива, недокосната от грях; праскова, попила цветовете на слънцето, но все още жадна за лъчите му. Към нея скоро ще се протегнат молещи ръце, но сега е моето вдъхновение, моят обект. Преди да положа първия щрих върху платното, идеята за него ме възпламенява, ускорява ритъма на сърцето, замайва жадните сетива. И после ръката сама започва да рисува. Не, не рисува: изпява финото очертание на профила, прелестната безреда на къдриците, милата извивка на оголената шия... ох!
    Не мога да продължа!!!
    Тя си тръгва. Загръща се в прозата на дрехата, спасява се, а аз оставам сам с въгленчето на изкушението. Сънувам я - и когато е пред мен, и когато я няма. След нея остава едва доловим аромат... и скицата върху платното: още недовършена. И аз хипнотично галя с въглена контура на формите й, магията на този допир ме зарежда с енергия...рисувам, рисувам, рисувам...
    Сряда...
    Маестрото спря тихо зад мен. Не го чух да влиза. Погледна нея... мен... платното. Разбрах, че рисувам собствената си влудяваща страст, при това непохватно. Излезе. Остави ме сам с колебанието. Обърнах жаравата му срещу сърцето си. Реших, че мога да потисна емоцията, която кипва желанието; да преодолея изкушението да я докосна; да устоя дори на желанието да заровя трепета на ръцете си във водопада от коси. Отчуждих се от самия себе си.
    Тогава се почувствах като ръката на Бога.
    Четвъртък.
    Платното полудява в наслада от светлосенки, обжарва ме с близостта си, целият съм вътре в него. Там раждам копнежа и болката, тревогата и хармоничния покой. Маестрото каза, че това е първото събитие в живота ми като творец. Съчетанието между страстта на погледа и нежното спокойствие на тялото е родило очарованието на живота загадка. Уловил съм напрежението между форма и дух. Очите на моя учител блестяха от гордост. Искам да споделям с хората багрите, които пеят в дланите и сърцето ми. Подарявам светове…
    Тя трепери. От известно време е неспокойна. Променя позата, разваля гънките, руши идеята, която искам да превъплътя чрез нея. Сигурно е от студа. В ателието е хладно, нямам време да запаля камината, не се и сещам. Изгарям в огън и не чувствам студа.
    Но тя дори не е свалила халата си! Какво чака? - сеансът започна! Разсеяна е, очите и са далечни, магични; не разбирам: защо ми говорят с езика на болката? Жена! - променлива, странна, необяснима...Разпилявам ценни секунди да разсъждавам, вместо да творя! Стативът вече е приклекнал, поел в прегръдката си платното. Аз горя...Като в сън пресичам стаята. Халатът се свлича покрай тялото й. Механично оправям гънката под гърдите. Коприната е толкова мека! Мисля как да пресъздам това приятно усещане - като полъх на зефир, който се разлива върху кожата!
    Стативът, картината, успехът - моят свят. Изкуството е мисия, жертвоприношение, вечност. Тленното е нетрайно - като розата, украсила немирно танцуващия кичур от косите й. Моето платно ще пази спомена за младостта, благословен дар на боговете. Затова рисувам с толкова нежност, очертавайки сочността на всяка извивка. Сега съм господар на Времето. Заповядвам му да спре тук, до моя статив, държа крилете му с вдъхновения си поглед, забавям потока му с точността на ръката си. И когато делникът отново заплете паяжината си, ще си имам спасителна пътека към празника.
    Но дали тя ще ме спаси от мисълта за пропусната възможност да любя?
    Дали след години, изморен от ласкателства, изчерпан, самотен - на прага на старостта, няма да проклинам своята алчна гордост, своята безумна воля, таланта си? Той ме зарежда с усещането, че живея, но знае ли някой що е Живот? Понякога небрежно пропуснатото се оказва истинското, непрежалимото, сърцето на Времето, разковничето на спиралата, която надгражда кръга - съвършената фигура, съчетала началото и края.
    Без колебание, без многоточия, без въпросителни.
    Стига!
    Който може да живее за Вечността, не съществува само за мига!
    Някои смятат, че това е израз на сила.
    Дали?


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories