bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

 

Опустяло място®

 

 

                    Христо Христов

Monument valley Arizona

    ДОКАТО ВЪРВЕШЕ към къщата на един приятел в неделя вечер Панчо се убеди, че вече нищо не е останало от селото. Той вървеше по улицата край парка, вдишваше студения зимен въздух наситен с мириса на дим от комините и му стана малко мъчно. Всичко беше пусто. Улицата беше затихнала, тук-там лампите хвърляха зеленикави и оранжеви кръгове върху асфалта и на Панчо му стана тъжно като се замисли, защото това беше родното му място и едно време тук имаше дори момичета, в които да се влюбиш. Имаше няколко заведения, места, където даваха видео касети под наем и разбира се дълги и приятно прекарани ваканции.
    Той стигна до площада на центъра и свърна по алеята край училището. От двете страни на алеята и в двора на училището растяха кестени. Сградата беше тъмна. Панчо се вгледа в нея. Говореше се, че догодина ще затварят училището, защото нямало достатъчно деца и после то щяло да се превърне в шивашки цех. И в какво друго можеше да се превърне, като основният поминък на жените тук беше шиенето. Читалището вече бе превърнато в шивашки цех. Аптеката също. Това беше единственият начин жените да припечелват по нещо. Много от мъжете; негови връстници, вече отдавна бяха заминали за Испания да търсят късмета си там. Ресторантът беше затворен. Нямаше паркирани коли на паркинга пред площада. Не се виждаше жива душа.
    Панчо продължи нагоре по улицата. Колко жалко беше това като си го помисли човек. Мислеше си дали пък грешката му не беше там, че сравнява селото с големия град, където живееше сега. Но не, спомените по миналото на това място не му даваха мира, когато се върнеше тук. Повървя още малко, мина покрай железарския магазин и край магазина за домашни потреби. През витрината вътре също се виждаха шевни машини подредени в безмълвни редици. После пресече улицата и след малко стигна до къщата на своя другар. Подсвирна. До оградата отвън беше оставено ремаркето на трактора и някакъв плуг. Панчо подсвирна още няколко пъти докато Наката се показа на вратата. Покани го да влезе. Минаха през двора и когато влязоха в къщата момъкът си съблече якето. Носеше карирано платнено яке с бежова кожена яка. Наката току що се прибираше от обора в къщи и все още не се беше умил. Той покани Панчо да влезе в хола и седнаха на дивана. Почнаха да се питат един на друг: "Какво правиш?" "Какво правиш?" не се бяха виждали от доста време и все така се питаха "Какво става?" Панчо каза, че му било много тъжно, защото било пусто навън, а Наката каза, че точно за това не излизал никъде. Той стана и отиде да налее уиски в чашите. Пийнаха.
    Панчо се чувстваше приятно в компанията на своя стар другар. Знаеше, че сутринта трябва да пътува с колата към града и след това няма да могат да се видят цяла седмица. Почнаха да говорят за риболов, за астрономия. Сетне Наката му каза, че вече почва да му омръзва да се занимава с тия проклети говеда, но иначе нямало от къде да взема достатъчно пари. Така пък нямал въобще свободно време. Не искал да заминава и за чужбина.
    - Моята Испания е тука - каза той.
    Панчо го слушаше. Нали по един или друг начин човек трябваше да вади хляба си. Може би той самият беше избрал по-приятния начин; срещаше се с хора в големия град, всеки ден завързваше различни контакти. За сметка на това обаче, всичките му пари вървяха за наема на квартирата. Панчо мислеше и уискито започна да го напива. Беше му приятно да се напие, защото така забравяше за всичко.
    Наката го заразпитва дали минават хубави жени през магазина в Пловдив. Момъкът се захили. Колко просто изглеждаше всичко отстрани. Колко просто изглежда всичко с жените.
    - Търсят пари -каза Панчо.
    Наката замълча. Замисли се.
    - Това търсят те - съгласи се после той. - А от година на година животът става все по-труден. Не мислиш ли?
    - Не знам дали се лъжа, но като че ли преди няколко години си живеехме по-добре - каза Панчо. - Поне го нямахме този проблем. Не мислехме за пари. Всичко получавахме даром от родителите си и харчехме с широки пръсти.
    Наката се захили.
    - Бяхме студенти.
    - Сега вече сме угрижени, като че ли.
    Панчо погледна часовника си. Наката се прозяваше. Беше почти дванадесет часа.
    - Ще си вървя. - каза Панчо. - Утре трябва да ставам рано. - той се изправи.
    - Аз ставам в шест без петнадесет сутринта.
    - Утре ще е студено.
    - Да.
    Панчо се чувстваше леко пиян. Допи уискито на крак и облече якето си. Наката също стана и отиде да го изпрати до вратата.
    - С колата ли си?
    - Пеша съм.
    Той се засмя.
    - Искам да се поразтъпча малко.
    - Ъхъ.
    - Чао!
    Наката му махна с ръка и затвори вратата, а сянката на Панчо се плъзна по оградите и по стените на заспалите къщи. Момъкът се беше отпуснал от уискито и щеше да спи много добре. На сутринта далече от тук машината на живота отново щеше да го смачка, да го превърне в зъбче от зъбчатката на ежедневието, но срещите с този приятел го радваха и докато вървеше по тъмната улица, Панчо си помисли, че с нетърпение ще очаква следващата неделя да се видят отново тук, на това опустяло място.

 

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories