bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Видение®

 

 

Fairytale MoonГеорги Виденов

 

 

   Георги беше на осем години, а сестра му Росица на шест. Живееха ту при едната баба, ту при другата. Тази вечер бяха останали да спят при баба Иванка и дядо Георги. Седяха до прозореца и гледаха навън. Беше зима. Всичко беше покрито с дебел сняг.
    - Бате, хайде да ходим у баба Мика.
    - Няма да ходим.
    - Защо бе бате?
    - Защото е късно.
    - Не е късно.
    - Късно е. Виж вече се стъмва.
    - Не се стъмва. Виж колко е видело.
    И наистина навън беше светло като ден. Луната светеше като слънце. Белотата на снежната покривка й помагаше да прогони мрака. Но Георги го беше страх да тръгне, защото баба им Мика живееше далече, накрая на селото.
    - Хайде бе бате.
    - Навън е много студено, а и баба Иванка и дядо Георги ще видят, че излизаме и ще ни се карат.
    - Няма да видят. Ние лекичко ще излезем.
    Майка им, преди да се разболее и отиде в болница, беше купила и на двамата дебели балтончета. Облякоха балтончетата, нахлузиха шапките, които пак майка им беше оплела и тихичко излязоха на двора. Овца проблея откъм овчарника. В стаята на баба Иванка и дядо Георги не светеше. Зимните вечери настъпват рано и те след като сложат храна на добитъка, вечерят и си лягат. Пак така тихичко Георги и Росица излязоха на улицата и тръгнаха към баба си Мика. Съседското куче лавна и замлъкна. Снегът скърцаше под краката и се пръскаше като сол. Леден вятър свирна край ушите им и ги посипа със сняг. Лицата им се намокриха, тръпки ги полазиха и те се свиха като охлюви в балтончетата.
    - Бате, студено ми е - проплака Росица.
    - И на мене ми е студено.
    - Бате, страх ме е.
    - И мене ме е страх.
    - Бате, бате, гледай, вуйчо е пред нас.
    Пред тях двама мъже вървяха бавно, като че ли не усещаха студа, ръкомахаха и разговаряха оживено. Може би си бяха подпийнали. Децата забавиха ход и вървяха мълчаливо на разстояние от тях. Вече не ги беше страх, но трепереха от студ. Двамата мъже свиха в уличката за към реката, спряха се, казаха си още нещо и минаха през моста. Георги и Росица се учудиха като видяха, че вуйчо им мина от другата страна. Той живееше преди реката, нагоре срещу течението й до къщата на баба Мика, но ги беше страх да вървят сами и продължиха да го следват. Мостът представляваше две дебели греди с наковани напреко дъски и отъпкан сняг върху дъските. На това място през лятото децата заприщваха реката и се къпеха. Сега реката беше замръзнала, но хората постоянно чупеха леда под моста, за да си поят добитъка. Малко позакъсняла, баба Мария Ланджарска поеше кравата си. Тя видя децата и извика:
    - Къде отивате бе, ще паднете?
    Росица тръгна първа да премине моста, но Георги я дръпна и каза:
    - Чакай, аз първи ще мина, а ти след мен.
    Хвана я за ръка и тръгна. Направи крачка-две, изтърканите гуменки на краката му се хлъзнаха и той с уплашен вик полетя надолу към реката. Росица изпищя:
    - Бате-е!
    Георги хлътна в ледената вода. Баба Мария мигновено се спусна, хвана го за балтончето и го изтегли на снега. Георги се тресеше от студ и уплаха. Вуйчо им се върна, хвана ги за ръце и ги поведе към баба Мика. Росица подтичваше и плачеше, а Георги трепереше. Баба Мика се показа на вратата уплашена и проплака:
    - Мале, мале, Божичко, Божичко! - И веднага разсъблече дрехите на Георги. Те бяха започнали да замръзват. Преоблече го, зави го с дебели черги и сложи дърва на печката. Росица хълцаше и нареждаше:
    - Бабо, ние няма вече така да правим.
    Георги не говореше. Мълчеше и гледаше уплашено. Росица легна до батко си. Баба Мика ги зави, успокои ги, каза повече да не плачат и ги остави да спят. Росица утихна, сгуши се до батко си и заспа. Георги не заспа. Уплахата гонеше съня му. Стаята се затопли, той също. Лежеше по гръб. Печката бумтеше. Светлини от пламъци играеха по тавана. Росица кротко спеше, опряла главичка до батко си. Пламъците по тавана оредяха, намаляха и угаснаха. Наистина тишина и мрак. Сънят плахо докосваше очите му, но те не се затваряха. Бяха широко отворени. Усещаше се някак си особено. Чувстваше се напрегнат. Очите му свикнаха с мрака. Ясно виждаше очертанията на прозорците. През стъклата в стаята влезе нещо като малко бяло облаче, стигна до средата на стаята и доби формата на жена, облечена в бяло. Георги се сви от уплаха. В следващия момент в стаята влезе още едно облаче. И то доби формата на жена в бяло. Георги не мърдаше! След миг в стаята влезе трето облаче. След това четвърто. И пето. И шесто. Всичките облачета добиха формата на жени в бяло. Жените в бяло застанаха в кръг, хванаха се за ръце и започнаха да се въртят. Георги гледаше и не смееше да мръдне, не смееше да извика. Жените в бяло продължиха да се въртят в кръг. Една от тях се откъсна от кръга, доближи се до леглото откъм краката на Георги и в следващия момент в едната ръка се появи кана с вода или нещо друго, а в другата чаша. Жената в бяло наля вода в чашата и я подаде на Георги. Тук уплахата преля, Георги силно се притисна до Росица, тя се събуди, видя жените в бяло, притисна се до батко си и извика. Жените в бяло спряха да се въртят и една по една излязоха през прозореца като облачета, така както бяха дошли.
    Росица бързо се успокои и заспа. Георги дълго се въртя. На другия ден спаха до късно. Когато се събудиха, Росица попита:
    - Бати, кои какички идваха снощи и как така си отидоха през прозореца, нали той е затворен?
    Георги не можа да отговори. Беше много малък, за да може да отговори.
    Когато порасна, Георги разбра, че е видял самодивско хоро!

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories