bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

 

Началото на милениума

  Grey Wolf In Snow 

 

Георги Величков

   ОТСТРАНИ, ОТ БЛИЗКИЯ ХЪЛМ например, селцето приличаше на коледна картичка: потънало в сняг, полиран от лунната светлина, с тридесетина комина, които опъваха нишки дим към небето - уютно българско селце от началото на новото хилядолетие. Извън картичката виеше вълк, подал свирепи зъби от гората на същия хълм.
    Вътре, под тридесетината пафкащи комина, картинката беше сюрреалистична. В стаите, обитавани от селяните, бяха подслонени и по една свинка, по две-три козички и по десетина кокошки начело с, обезателно!, герест петел. Макар че селцето фигурираше само в избирателните списъци и никакъв обирджия, дори депутатът им, не се вясваше да чопне нещо, телевизорите, останали от втората половина на миналия век, бяха предупредили селските труженици, че в страната върлува престъпност. От картинката не личеше кой как си представя тая престъпност, но всички прибираха добитъка при себе си: хем да е на скрито, хем да си се топлят с въздишки и миризми. Друг е въпросът, че, като излизаха, забравяха да заключат вратите си.
   Сега обаче, виеше вълк и свинките квичаха, козичките премецваха, а кокошките, кудкудякайки, летяха на вси страни. По дворовете лаеха кучета, уж срещу хищника, но всъщност се окуражаваха взаимно. Стопаните мълчаха. Изключиха телевизорите и плахо се вслушваха във вълчия вой, какъвто отдавна не бяха чували. В тоя час той не събуждаше спомени за минали ловджийски подвизи.
   Нощта мина бавно, тежко и безсънно.
   На другия ден, в късния предиобед, петнадесетина старци и шест старици затепаха по снежните улици към кръчмата за сутрешното кафе и първата ментичка. Скупчени около печката, те засърбаха рядката чорбица, която се вареше в голям чайник и която кръчмарят Павелчо разливаше по пръстените филджани като "кафе ала турка", и се отдадоха на разговорка. Нито отстрани, нито отвътре групата мязаше на "чичовците" в прочутото Ганково кафене, но ищахът й да разисква екзистенциалните проблеми с ирационален оттенък се беше родил в същото прочуто кафене преди век и половина.
   - Тоя вълк, значи, е слязъл от Балкана - рече дядо Владо, който някога, в зората на социализма, беше партиен секретар. - Там се въдят такива вълци.
   - Снегът го е подгонил - обясни дядо Евлоги, бившият председател на селсъвета. - Зимата подрани тая година.
   - Какви снегове имаше едно време! - подръпна проскубания си мустак дядо Симеон. - Аз, като бях в Съветския съюз...
   - То не ще да е вълк, ами много голям вълк! - прекъсна го дядо Наум. - Може биля клониран вълк да е.
    Край тях се мотаеше Мето, лудият на селото, с милиционерска куртка и бомбе на главата - олицетворение на безкръвния преход от тоталитаризъм към демокрация. Той не владееше многоетажните псувни на своя предшественик Мунчо, но пък жъшкаше като него:
    - Аз тоя вълк жъ гу...
    Как щеше да го усмърти не се разбра, защото се обади дядо Климент:
    - И вълкът може антракс да пренася - бившият учител обичаше да шашва съселяните си. - Ако са го инжектирали или са му дали да изяде някоя болна козичка...
    Сред избухналата глъчка гласът на дядо Тома едва се чу:
    - А-а, те друга работа си нямат, баш нас ще атакуват с биологично оръжие! Талибаните де.
    - Сега, щом големите градища се вардят като рохки яйца, те търсят неохраняеми обекти - сряза го дядо Христо.
    - Пък и нашата държавна политика не им харесва - изтътна дядо Игнат, бабаит и побойник със затихващи функции. - Не я харесват май и някои тук!
    Намекът подпали политическите страсти и съсъкът им заглуши вълчия вой в старческите уши - многолетната препирня пое по утъпкания си път. И щеше да стигне до финалния разрив, когато групата се разпадаше на четири цветови подразделения и всяко от своята маса заизстрелваше обвинения и обиди, ако не се беше намесила баба Петра. Тя гаврътна ментичката си, сложи ръце на кръста и избоботи:
   - Какви мъже сте вие, бе! Един вълк да не утепате!
    Мъжете се сетиха за какво са дошли в кръчмата и си запоръчваха по ментичка, заблизаха я, а тя оцветяваше паметта им в зелено. Цветът на пролетта и на разлистената младост.
   - Трябва, значи, да организираме хайка - предложи войнствено дядо Владо.
    - Ех, че като напалим огънче, че като нахвърляме суджучета върху жарта! - подкрепи го дядо Евлоги. - Че като отворим от домашното, да заискри, да заискри!
    - Аз, като бях в Съветския съюз - подръпна мустака си дядо Симеон, - хайките ги организираха централно.
   - Единакът напада и хора - попари ентусиазма им дядо Наум. - Щото от луната, дето вие срещу нея, очите му се наливат с кръв.
    - Аз тоя вълк жъ гу... - измучава пак Мето в безуспешен опит да наподоби Гоца Герасков.
    Не по неговата стилистика обаче, продължи дядо Тома:
    - Янлъш работа е тая. Пушките ни отдавна ръждясаха, джепане нямаме, пък мастиите ни подвият куйруци, щом видят вълка.
    - Да помолим държавата да обяви бедствено положение в наше село - с притворно жален гласец рече дядо Климент и си намигна. - Един танк да пратят и - готово.
    - Хе - провикна се от тезгяха кръчмарят Павелчо, - ний да не сме хайдуци, че да ни пази държавата!
    - Да ми падне, ей с тия ще го удуша тоя вълк - повдигна бившите си пехливански ръце дядо Игнат. - Дай още една ментичка!
    Павелчо, най-младият и най-чевръстият в селото, се обърна към черната дъска на стената. Собственоръчно я беше донесъл от училището, чиито порутени стени още стърчаха сред буренака, беше я разделил с тебешир на тридесет колонки и над тях с българо-китайски йероглифи беше написал имената на стопаните. Под тях се точеха вересиите им, изписани с красиво окръглени цифри. Та обърна се Павелчо към дъската, пресметна бързо наум и рече:
    - Бай Игнате, пенсията ти свърши, пък до следващата има още два дена.
    Кръчмарят знаеше кой колко получава и стигнеше ли някой до края, закриваше сметката. В деня, когато служителката донасяше парите от града, всички, освен трима болни старци и две жени, се събираха в кръчмата, издължаваха си борчовете, а Павелчо избърсваше дъската и почваше пак да я пълни. Половината от населението се прибираше по домовете си без пукната стотинка в джоба.
    - Е, хубаво де, другия месец ще намаля дажбата - въздъхна дядо Игнат. - Дай сега една, че ми кипна кръвта!
    Павелчо обаче, нямаше хабер за буйния възрожденски кръчмар Странджата, кръвта му си течеше спокойно, а главата му се клатеше в ритмичен отказ.
    - Пиши я тогаз на сметката на Владо - изпъшка дядо Игнат. - С мангизите си той ще изкара чак до пролетта.
    - Дължиш ми три менти още от септември - контрира го дядо Владо. - Докога ще я спонсорираме тая ваша демокрация?
    - Тогава ти черпи за вашия празник! - настъпи към него дядо Игнат. - За бог да прости Девети септември.
    - Аз почерпих по една - уточни дядо Владо.
    За миг дядо Игнат си представи как хваща за гушата и тоя вълк, но червеният блок, както винаги единен, застана срещу него и той се изниза от кръчмата, псувайки. След него потътриха крак още неколцина, в чиито замаяни глави се промъкваше следобедната дрямка. Напразно дядо Климент призоваваше да се напише писмо до султана - артритните пръсти на волните дедушки-казаци не можеха да се свият за приличен кукиш дори. Единствен Мето се въртеше около бившия учител с бойния си възглас:
    - Аз тоя вълк жъ гу...
    С падането на тъмнината селцето беше пак затиснато от вълчия вой. В кръчмата пристигнаха едва трима-четирима - най-куражлиите. За да се върти алъш-веришът, Павелчо отпусна допълнителна ментичка на дядо Игнат, но настояваше да се вземат радикални мерки срещу вълка, тоя враг на свободната търговия и предприемачеството. Въодушевен от думите му, дядо Владо увеличи борча на дядо Игнат с още една ментичка и вживявайки се в ролята, прогласи с някогашния си глас:
    - Утре вечер свикваме общоселско събрание. Дневен ред: точка първа - възможните опасности от вълка за населението и домашните му животни, точка втора - начини на борба с вълка, точка трета - разни. Други предложения няма. Присъствието на всички е задължително! Закри... тъй де, до утре.
    Населението прие решението с необходимата сериозност. Само две-три старици и мъжът на баба Петра се възпротивиха, надявайки се, че страхът от вълка ще прекрати поне вечерното киснене на половинките им в кръчмата. Убедиха ги с неопровержимите аргументи, че от вълчия вой млякото на козичките се развалило и се пресича при варенето, че кокошките вече не снасят по два пъти на ден, а свинките са се изнервили и не трупали сухите крайщници в сланинка на гърба си - сега ги млещели с отвращение.
    В препълнената до черната ученическа дъска кръчма дядо Владо се изправи зад тезгяха и мъчейки се да си спомни имаше ли такава сцена в "Разораната целина", вдигна пръст:
    - Другарки и другари, дами и господа, драги съселяни, всички сме тук! Мето отсъства, но по уважителни причини - медицинското му е подпечатано с раждането.
    Лекият смях показа, че масовикът е овладял събранието.
    А в същото време Мето обхождаше къщите с пафкащи комини, отваряше вратите и изкарваше свинките:
    - Айде, гъци, гъци. Аз тоя вълк жъ гу...
    Със свирепо, но тихо грухтене свинките се подреждаха подир Мето. Козичките ги изпращаха, премецвайки пожеланията си за успех. Кучетата ръмжаха, някои пролайваха, но нито нападаха Мето, нито тръгваха с него.
    Като на парад, със стегната стъпка, групата премина покрай кръчмата, която се люлееше от революционни песни на четири разноцветни гласа. В края на селото свинките образуваха клин, чийто връх беше Мето, и усилиха крачката и грухтенето си. Лудият не ги водеше със свирка, както вълшебният свирец - мишките, а с жизнерадостния възглас:
    - Аз тоя вълк жъ гу...
    Какво се случи по-нататък никой точно не знае. Разправяше се, че първо вълкът налапал Мето, после свинките изяли вълка и накрая се замлещили една друга, трупайки сланинка по гърбовете си. Не е и толкова важно случилото се, защото от мястото на битката селцето продължаваше да прилича на коледна картичка - скъп подарък за първото Рождество Христово през новото хилядолетие.

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories