bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

   

Сутрешни екскурзии® 

 

                 Георги Величков

Up To The Pic

    ОСТАНАЛ БЕЗ ДЪХ, Рангел Маразов се подпря на дървото и положи дясната си ръка на гърдите, там, откъдето сърцето му напираше да изскочи. На два метра от него голям вълкодав се късаше от лай, хвърляше се към телената ограда и веригата му дрънкаше застрашително. "Ще се разочароваш, намери сили за шега Маразов, месото ми вече сигурно нагарча." Все пак, преди още да се е съвзел напълно, той побърза да тръгне.
    Всяка сутрин, в пек и студ, Рангел Маразов изминаваше повече от километър на отиване и връщане, за да си купи вестници. Около блока, в който живееше, имаше няколко по-близки вестникопродавници, но той държеше на "своя" човек. За пред комшии и познати Маразов разправяше, че така си прави разходката, за здраве, макар че отеклите му крака и сърцето изнемогваха дори от това никакво натоварване. Само на съпругата си той довери причината, поради която се влачеше на сутрешните си екскурзии. Когато за пръв път застана, случайно, пред сергията с вестници, от прозорчето на дървената барака надникнаха любопитни очи и ласкав глас се разчупи в умиление:
    - О-о, господин Маразов, какво да бъде?
    - Познават ме още хората - с наслада въздишаше господин Маразов. - Перо като моето не се забравя! - и се заравяше в купчината папки с вестникарски изрезки - негови статии, репортажи, очерци, уж за да пише автобиографията си, а всъщност да ги препрочита и да злобее срещу днешната журналистика.
    Зад него кучето престана да лае, а следващото дърво го привличаше неудържимо. С усилие той премина на отсрещния тротоар и отново спря. Тая сутрин, кой знае защо, никак не го биваше. Помисли си да се върне, но цял ден щеше да му липсва почтителният "поздрав".
    Отдалеч човекът го забеляза и щом Маразов стигна барачката, вестниците му - "Труд" и "Сега" - бяха вече сгънати. Продавачът му ги подаваше и никога не забравяше да каже:
    - Добро утро, господин Маразов, както винаги, нали?
    Колкото и да се мъчеше, Маразов не можеше да разгледа човека добре. През зимата и есента голям калпак прихлупваше очите му, през топлите месеци го заместваше жокейска шапка с дълга козирка. Пък и в барачката бе-ше здрачно, прозорчето малко, та се виждаха само мършави бузи, обрасли с лошо и рядко подстригана побеляла брада. Уважителен, но с известна резервираност, тонът на човека не позволяваше на Маразов да се отпусне и да си поговорят "от душа". Сменяха по някоя дума за времето, като същински англичани, и бившият журналист поемаше обратно, горд от поредната доза внимание към него, и с лека досада, че пак е пропуснал възможност-та за по-сърдечен разговор, който щеше да му поднесе, не се съмняваше, още поводи за гордост.
    Петдесетина метра от барачката го деляха вече, но му се струваше, че никога не ще ги преодолее. Припъшквайки жалостиво, Маразов седна на бордюра, усети студа през шлифера и лицето му още по-силно запламтя. Двама работници от близкия строеж погледнаха към него, казаха си нещо и се захилиха. Лъскав черен джип профуча по улицата и го окичи с кални пръски през нощта беше валяло. От хладните капки го заболя повече, отколкото от кикота на работниците, и помагайки си с ръце, Рангел Маразов се изправи. "Обидите ни поддържат", каза си той, но краката не го слушаха. Стигнал беше до заместник главен редактор на столичен всекидневник, а често се явяваше и по телевизията. Случеше ли му се да върви пеш из града или да пътува с градския транспорт, навсякъде го следяха като знаменитост, а понякога го спираха непознати с въпроси и оплаквания, с молби. До оня момент, когато го извика новият главен редактор, бивше редакторче в икономическия отдел на вестника.
    - Нали разбираш, другарю Маразов, времената се промениха Промениха се внезапно и необратимо. Сега ни е необходима друг тип журналистика. Пък и вие сте минали пенсионната възраст, заслужили сте си почивката и почитта.
    Просташкото смесване на "ти"и "вие" издаваше леко притеснение, но лицето и гласът на новия "шеф" потвърждаваха окончателна присъда. Без дума Маразов напусна кабинета, заканвайки се да натрие носа на това парвеню. След няколко месеца той се заканваше на целия свят. Навсякъде го посрещаха с приветливо гузни усмивки, колеги, та дори приятели (или които доскоро смяташе за такива) все мърмореха за разместванията на пластовете, а когато му отпечатаха тричетири статии, направиха толкова и такива поправки, че да разбере: пуснали са ги от съжаление към него.
    Постепенно Рангел Маразов изпадна в изолация. Никой не го канеше за интервю или разговор в медиите, никой не му поръчваше да напише нещо. От дъжд на вятър той сътрудничеше на някакви мижави вестничета, които никнеха като гъби и като гъби гинеха без спонсорска влага. За да предпази злобата си от унизително пренебрежение, Маразов почти не излизаше от къщи - дори съкооператорите, които по-рано се натискаха да са около него, едва-едва му кимваха, а седнеше ли с тях в "капанчето" до входа, го прекъсваха по средата на речите му. 'Ще съжалявате всички" - казваше си той, но автобиографията му не беше прескочила първата си страница.
    С последна немощна крачка Маразов се добра до барачката и се вкопчи в сергията, но тя не издържа тежестта му и той се стовари на колене сред рой разхвърчали се вестници. От вратичката отзад изскочи продавачът, притича до Маразов и се наведе над него, почти допря лице до неговото. По чорапи беше(сигурно вътре топлеше краката си на електрическа печка), в ръка стискаше двата вестника, както винаги прилежно сгънати, калпакът му се беше килнат и откриваше съчувствено изненадана физиономия.
    Пред очите на Маразов се стелеше сивкава мъгла, а сред вълните й трептеше бледосиньо сияние, като на телевизионен екран, лицето на човека го теглеше към хаоса на далечното минало.
    - Ти ли си? - прошепна той понеже не си спомняше името човека, повтори: -Ти ли си?
    Преди цяла вечност двамата, току-що почнали кариерата си, бяха работили няколко месеца на съседни бюра в телевизията. После уволниха тоя за "идеологическа грешка" и оттогава нито се бяха виждали, нито се бяха чували. "Унижените и оскърбените се надушват", помисли Рангел Маразов, но не се натъжи. Чувстваше се млад, ужасно млад и пред него се възправи бъдещето, изпълнено със слава и заслужена почивка.

 

 

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories