bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

   Като се ритат атовете  

 

                 Георги Величков

Andalusians

 

   БЯХ ИЗЛЯЗЪЛ да се разтъпча преди лягане. Както всяка вечер. Градинката пред блока беше пуста и мрачна, макар че уличните лампи, като по чудо, светеха. Тя, мрачината, идва отдругаде - от страха. В тая България се страхувахме вече и от сенките си.
   Таман се канех да се прибирам, пристигна комшията Момчев. Той има джип, ама сега беше с беемвето си. Паркира го на тротоара, десетина метра от входа, и през дясната врата се измъкна жена. После излезе и Момчев, двамата тръгнаха един до друг - жената малко стърчеше над него. Досмеша ме, щото хората, каквото и да се разправя, не се променят май: от време оно ниските мъже си падат по високите кранти.
    Не съм любопитко, но още не съм и умрял съвсем. Тъй и тъй вървях вече към блока, продължих. Може би мъничко съм убързил крачките - кой ще забележи! Двамата влязоха в осветения от крушката над входа кръг и аз заразглеждах жената. Руса, сигурно изрусена, коса, избелена от светлината на лампата като негатив, под нея лицето... И в тоя миг почна пукотевицата.
    Не усетих как се намерих на земята. В сражения и войни не съм участвал, казармата я изкарах на два пъти по два месеца през лятото като студент - абсолютно необучен, пък залегнах по всички правила на военното изкуство. Дори шиповете и болежките в коленете не се обадиха. Лежа зад един голям храст, дето му викат Булчински венец, сърцето ми се качило в гърлото - не мога солук да си поема, а някаква сила ме повдига да надзъртам през клонките. Кога друг път ще ми се случи да видя екшън на живо?!
    В отвореното прозорче на кола, спряла в пресечката, точно до ъгъла на блока, святкаха пламъчета. Ако не ми убиваше на лактите, щях да си помисля, че гледам телевизия. Такваз сцена се върти по нея веднъж на седмица поне. Сякаш я бяха снели от екрана и я простираха пред очите ми като пране. Да изсъхне от кръвта и сълзите, които се леят във филмите.
    Тая мисъл някак си ми вдъхна кураж и аз се поизвъртях да разбера какво става с комшията. Оня от колата само туй чакал - запатка по мене. И тук направих фаталната си грешка: вместо да се слегна върху пръстта и "да умра", аз излазих до близкото дърво и се изправих зад него. Стара дебела липа - двама като мен ще скрие и място за още ще има.
    Стрелбата спря, аз надникнах с лявото оченце. От колата изскочи едър какаванин, мутра де, направо към мен се насочи и в движение откри огън. Залепих чело о кората, сълзи ли, сополи ли пълнят устата ми, никаква мисъл - чакам. Биля полицейската сирена не чух, ама чух, че куршумите престанаха да пердашат в дървото. През отворения прозорец си беше подала мутрата втора мутра, викаше нещо на "моя" какаванин, той тичаше назад, с плонж се хвърли на седалката, форсираха мотора и изчезнаха.
    Едва сега краката ми се отрязаха и се строполих на земята. Взех да повръщам - червата си ще избълвам. И цялото ми тяло трепери, сякаш ме заливат с ледена вода. Стресна ме полицай с размерите на еднокрилен гардероб, но в максировъчна калъфка:
    - Жив ли си бе, деденце?
    Подхвана ме под мишниците, изправи ме, подкрепи ме и друг полицай, подвижен като живак, и веднага ме попита:
    - С кола ли бяха?
    Кимнах.
    - Каква марка беше?
    Свих рамене.
    - Накъде се юрнаха?
    Посочих.
    Шофьорът и Живака отпрашиха с буркана подир ония, а Гардероба ме затътри към блока. На тротоара по очи се беше пльоснала жената, от удара косата й беше килната напред - перука!, и откриваше череп, обрасъл с гъста кестенява четина. Момчев се беше свил странишком в купчина разкашкан сняг, до бордюра, но лицето му се виждаше.
    - А-а, препарирали са позната зоология - погледна го Гардероба - никаква жалост нямаше в гласа му.
    След малко довтасаха още две коли. Нервак цивилен, очевидно началник, се залепи за мен:
    - Колко бяха? Видя ли ги?
    Мене устата ми горчи от бълвоча, дума не обелвам, Нервака ме подозира, че се преструвам:
    - Видял си ги, значи, видял си ги! Думай!
    Сякаш ме зашлеви.
    - Ами-и... изпуснах се аз и спрях, но късно. Нервака ме ръгна в ребрата, изквичах: - Мутри бяха, с пардесюта до глезените, ама далеч... Де ще ги различа с мойте очи!
    - Не се прави на хитряга! - настъпва срещу мен Нервака. - За прикриване на престъпление ще изгниеш зад решетките.
    Като не му отвърнах, той се разпореди:
    - Карай да го разпитаме в управлението.
    Помъкна ме Гардероба към колата, по едно време се наведе над мене:
    - Ма ти май си се намочал бе, деденце?
    - У-у, то старешко, много фунти - смръкна Нервака и се хили, ама от нервност хиленето му се къса.
    Той и друг един цивилен нещо си пошушкаха зад гърба ми, сетне Нервака вика:
    - Прибери се окъпи, легни си, наспи се и главно - помисли. Опиташ ли се да ни излъжеш, прав умираш! Хайде лека нощ.
    Колко лека беше само аз си знам.
    На другата сутрин ме закараха в някакво управление. Работата, явно, беше дебела, щото ме вкараха при голям началник. Кабинетът му - колкото класна стая, но подреден с килими, с кожени фотьойли. Той седи зад един декар бюро, охранен, ама стегнат - сигурно тренира бойни изкуства, с кръгло като месечина лице.
    Настаниха ме във фотьойл пред бюрото, сложиха ми кафенце на масичката, не от боклуците по капанчетата, ами силно, като сръбнах, главата ми се замая. Срещу мен Нервака пресуши чашката си почти на екс, нито за миг не се свърташе на мястото си спокоен и цигара от цигара. Като гледах как му сивее кожата на лицето, си рекох, че май и на алкохола набляга.
    Началника почна да ме заглавиква - кой съм, що съм, откога и как познавам Момчев. Разказах, че двайсет години сме комшии с него. Преди демокрацията беше началник-отдел, после заместник-директор в завода за електрокари. След десети се захвана с бизнес, какъв? - че кой плещи за аферите си на съседите, тия бизнесмени са като мидите: произвеждат бисерчета на дъното и в тишина. Купи си беемве, купи си джип, преди пет-шест години си построи къща нейде из Драгалевци или Бояна и се премести, но апартамента в блока нито го продаде, нито го даде под наем. Клюкарстваха, че си водел любовниците в него, ама иначе кротък човек...
    - Ти за ония кажи - не издържа Нервака. - За бандитите! Ще ги познаеш, нали?
    През нощта наистина бях размислил. От филмите и криминалетата съм запомнил, че свидетелите ги трепят, па ако ще на другия край на Америка да ги скрият. Пък в Българийка, "колкото една човешка длан..."
    - Не ги танадисах - излъгах аз.
    - Какво-о?! - подскочи Нервака. - Ти на какъв език говориш, бе?
    Трийсет години учих децата на български език, напоследък се хващам, че все повече диалектизми и турцизми употребява. Като противодействие сигур на английската напаст.
    - Мутрите ги вадят с индиго - изшикалкавих. - Анджак да не ги разпознават.
    - С какво оръжие стреляха? - попита Началника.
    - С калашник - реших да се изкарам познавач и пак сбърках.
    - Оръжието им си видял, пък лицата - не - веднага ме засече Нервака. - Ти нас докога ще ни будалкаш, а?
    - Амче мутрите с друго стрелят ли? - пуснах едно перде пред сурата си, но схващах, че ония ми нямат вяра.
    Въртяха ме оттук, оттам - аз все им се измъквах. Треснаха и тесте снимки отпреде ми, а погледите им ме опипват бетер от педерасти. Ха съм мръднал или премигнал, ха съм отишъл! Добре че в тестето ги нямаше "моите", ама вир вода станах. Да бяха бръкнали в гърба ми, щяха да ми изстискат признание. На изпроводях Нервака ми бутна двайсетачка и вме фиксира така, "международно", както казва оня Мамалев от енелото:
    - На ти за такси. Че пак ще ни дотрябваш!
    Кво такси, бе! Хлътнах в бакалийката до нас и накупих шунка, саламец, малко телешко за варено - с жената от седмици не се бяхме облажвали. Само че вече страхът здраво ме хвана за гушата и не ме пуща. Пенсионерският ми ден се обърка. По-рано, като е хубаво временцето, към единадесет сядах на пейка до вестникарската будка. С продавача сме авери, той ми даваше вестник, аз го прочитах и му го връщах. Следобед и преди лягане - пак разходки из градинката, после гледахме телевизия завити в леглото и накрая се приспивах с поредното криминале от читалищната библиотека. Постничко, но спокойно.
    Сега ни телевизия ми се гледаше, ни ми се четеше. Само като си помислех, че пак ще ме заливат с кръв и убийства, мартинките ми се разтреперваха. Вечер нареждах столове пред външната врата. "За всеки случай", виках на бабата, да не я плаша. И разходките прекъснаха. Прескоча до бакалийката за хляб, сиренце, кисело мляко и бегом назад. И все се оглеждам отде ще изскочи вълкът.
    Изскочи оттам, където най-малко го очаквах. Край елтаблото долу на входа се мотаеха две момчета. Как да се сетя, че са мутри: с дънкови якета, с маратонки - облекли се, съобразих сетне, като за специална поръчка. Сграбальосаха ме от двете страни, мъкнат ме по стълбището нагоре и единият изсъска в ухото ми:
    - Отвориш ли си плювалника, че ти откинем езико!
    Наместиха ме в кухничката. Тоя, който ми съскаше, истинска мутра: буца от мускули с ниско челце и свински очички. Върти пищова в ръка и се хили:
    - Че го думнем.
    Другият - по-интелигентен и дори някак деликатен. Изучава обстановката в кухничката и се мъчи да прикрие отвращението си.
    - С кого говориш бе, Лазаре? - обади се от стаята жена ми.
    - За вода дойдоха - рекох. - Потрай малко. До часа за лекарството ни има още пет минути.
    - Справяш се, дедик - похвали ме Интелигентният. - Ти и полицията си ги изпързалял.
    - Ами като не съм "ни чул, ни видял"...
    - Че го думнем! - тикна ми пищова под носа Мутрата - от приказки май алергия получаваше, но Интелигентният ме защити:
    - Той че ни покрива задниците. Ченгетата не могат опандизи никой, без дедикът да го посочи. Сигуранция, браток! Ама ти че стискаш ченето, че... Нали чаткаш?!
    - Чактисвам - отговорих и наум продължих: "... че и тоя път ще отърва кожата."
    - Ако ти снеса сега хиляда в зелено - изпробва ме Интелигентният, - кво ще ги правиш?
    Мигом се договедих:
    - Ще ги сложа в буркан с лозови листа и ще ги завра в най-тъмния ъгъл на мазата. Пък след година-две, жив ли съм...
    - Десятката уцели, дедик! - потупа ме по рамото Интелигентният, надипли ми десет по сто долара, Мутрата си изпя своето "Че го думнем!" и двамата се изметоха.
    Най-лошото сякаш отмина, шубето ме поотпусна, пък и мартенското слънчице напече - не ме свърта вкъщи. Възобнових предобедните си разходки, но все около сергията за вестници се въртях. Седя си на пейката, трупам тен и преглеждам полицейската хроника. Тоя го очистили, оня му взривили колата, трети се самоубил - нищо ново. Човешкият живот има цена само докато си жив.
    Един ден, като че паднал от небето, до мен се изтърси Интелигентният.
    - Чети си парцало - вика и не ме поглежда. - Утре или другиден че те викат ченгетата. Да не сговниш бизнеса!
    - Моят бизнес, той - очи пълни, ръце празни...
    - А-а - поусмихна се Интелигентният, - разбрах ти намеко. Те ти една хилядарка, да си намажеш кунките. И да си изпееш урока по ноти.
    Напъха ми пак десет зелени стотачки, ама тоя път аз хем им се радвам, хем треска ме тресе. Щом ме предупреждават, значи ще бъде напечено. В полицията имат психолози, психиатри, а сигурно - и оная гяволия, детекторът на лъжата. Ще ме закачат за него, каквато съм трепетлика, стрелките му ще полудеят. И тъй смятах, и инак - сметката все не излиза. Прежалих накрая левчето, купих картонче лексотан, като глътна две хапчета, ще приспя нервата.
    В участъка ме туриха зад голям прозорец, уж от тъмно стъкло, а през него се вижда по-добре, отколкото през очила. Оттатък наредени анфас деветима. Около мен снове Нервака, пафка пак цигара от цигара и шепне:
    - Втория отляво и тоя в средата - виж ги! Нали са те?!
    Двамата тия, отляво и в средата, ми бяха непознати, но най-вдясно се мъдреше "моят" какаванин, мутрата де.
    Никого не познавам - рекох и сам се учудих на спокойствието си. Лекарството действаше безотказно, пък и човек разбира себе си най-добре, когато му припари под гъза.
    - Не ме издънвай, бе - удари го на молба нервака. - Как не ги познаваш, нали си ги видял?! Кажи де, кажи, че са те!
    От кеф чак са подмокрих, а и справедливостта у мен заговори. Да натика двама невинни в зандана и да тури още една звездичка на пагона - с таквиз измами ли ще влизаме в Европа!
    - Искате да ми повлияете - поизрепчих се аз. - Това е противозаконно.
    Измери ме Нервака от глава до пети, ако можеше, щеше да ме изяде с копчетата, и ме обля с тютюнева смрад:
    - Много книжки четеш, дърто, не е на хубаво. Иди пални свещичка в църква, да не ми паднеш друг път в ръцете!
    Няма вече двайсетачка за такси - нейсе. Прибрах се у дома и постепенно се върнах към стария си режим. Слънчице, разходки - "животът продължава". Имаше такъв филм преди хиляда години, с Фоско Джиакети и Росано Браци. Само доларчетата ми създаваха проблеми. Като знаех, че са в мазата, апетитът ми понякога озверяваше. Слизах долу, изваждах банкнотите - една стотачка да обменя, с бабата цял месец ще нагъваме като попски деца на Задушница. Много лиги източих край тоя буркан, ама устисках.
    Една вечер вкъщи се домъкна Момчев. Сега с бодигард - остави го в антрето, а мен приклещи в кухничката. На пет места го надупчили, но оживял. Поотслабнал малко, побледнял, пък очите му мятат мълнии. Сякаш всеки миг ще тресне гръм. Тръсна на масата бутилка уиски, "Джак Даниелс", сам намери чашките и наля.
    - Комшии сме - вика - от толкоз години, познаваш ме добре. Аз няма да те прецакам. Само ми идентифицирай тия, дето убиха моята приятелка, по-нататък ще се оправя.
    Затопли ме благата течност, порозовя около мен. Към пачката снимки, която Момчев беше донесъл, посегнах, но преди да ги разгледам, рекох:
    - Абе, комшу, беля работа е тая. Я ченгетата ще ме спипат, я мутрите. Като се ритат атовете, нали се сещаш кой тегли?!
    - Най се пази от ченгетата. Те са подляри...
    - Ти си малък - викам, - може и да не помниш. Един филм, "Възнаграждение за страха", с Ив Монтан.
    - Пък с мутрите аз ще се разправям - навива си той своето.
    - Възнаграждението - викам, - възнаграждението! Дето ще го бера страха.
    - Бъди рахат - извади и наброи Момчев хиляда долара на стотачки - такава, види се, им е таксата. - Аз ли не знам как се даяни на една пенсийка! На държавата не й пука за нас, ако не си помагаме...
    Прибрах парите, запрехвърлях снимките и си думам: Ми що пък да не му ги издам! Насилници и убийци, светът ще се отърве от тях. Ама колко да поискам на Момчев? Дали ще даде десет хиляди? Главата ми се завъртя от сумата, снимките изтекоха през ръцете ми, без да ги видя дори. С пустата си нерешителност изпуснах шанса си.
    - Пак ще дойда - стана Момчев, но остави бутилката. - Няма страшно.
    Ама не можа да дойде, ки. Подир по-малко от месец катастрофира завалията. Катастрофираха го де. А след още няколко седмици във вестниците цъфнаха портретите на "моите" две мутри. Застреляли ги в някакъв бардак. Е, рекох си, настъпи моят час! Слязох в мазата, извадих буркана - царско е да си паралия! Царско, царско, но кахърите не свършват. Да занеса всичките долари - съмнително: пенсионер оръфляк, отде ще ги има! Пък и апашор всякакъв се навърта. Отделих пет банкноти, а те ми се видяха множко, реших да опитам първо с три.
    Зад гишето едно русоляво маце ги пое, раздипли ги на светлината и нещо смигна на бодигарда. Докато се съвзема, долетя полиция - доларите били фалшиви. Закараха ме в познатото управление, а там, не щеше ли, насреща ми - Нервака.
   - Ха - вика, - мой човек, падна ли ми в ръчичките?!
    Направиха тараш у нас, намериха и останалите долари. Седи срещу мен Нервака, успокоен един, цигара биля не пали, играе си със запалката и реди:
    - Прикриване на престъпление плюс разпространяване на фалшива валута - стига ти за до края на живота. И никаква милост не чакай, предупредиха те! Длъжен съм да съобщя, преди да ти предявя обвиненията, че имаш право на адвокат. Извикай го, ако му помниш името.
    На адвоката песньовка ли ще му пея, той пари иска. Дори едно уиски не мога да го почерпя, щото "Даниелс"-а го изпих. И той менте бил, рече ми го продавачът на алкохоли, ама аз всяка вечер по сто грама - докапчих го. Единственият ми кяр от далаверата, няма да го оставя да изветрява, я!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories