bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Майорът

 

 

LiliesГеорги Милев

    ЕТО КАКВО СЕ СЛУЧИ: тъкмо бях стигнал до офиса и се оказа, че съм забравил ключа в къщи. Това ме ядоса, но за кратко. След двадесет минути щеше да дойде моят съдружник и да отвори. Само двадeсет минути. Нямаше смисъл да го чакам. По-добре да отида в заведението отсреща - докато изпия едно кафе и той ще дойде.
     Кафенето е лъскаво и носи многозначителното име "Нарцис". Месинг, гранит и матирани кристални стъкла - все повърхности, в които можеш да се оглеждаш. Столовете са меки и удобни. Самото кафе е силно и винаги от най-рекламираната в момента марка. По-скъпо е, но тук това не прави впечатление, тъй като заведението е в тази част на града, където не би могло да бъде евтино.
     Сервитьорката, младо, стройно момиче, идва веднага. Поръчвам си кафе и докато я чакам, разгръщам вестника. Нищо особено, новините са сензационни, но плитки. Все пак се зачитам в коментара за валутния курс на лева. Долaрът леко пада, защото президентът е изневерил на жена си, въпреки че американската икономика е в подем. Нищо ново. Но данните за германската икономика също са положителни, въпреки разходите по обединението. А левът е "вързан" към германската марка, следователно няма проблеми. Валутен борд: една марка равна на хиляда лева. Точка.
     - Извинете, господине, при вас свободно ли е?
     Свалям вестника смаяно. Гласът е познат, невероятно познат и същевременно далечен. Глас, който си чувал стотици пъти, но...отдавна. Някогашен глас. Вдигам очи и виждам мъж около 50-те, побелял и леко плешив.
     - Да, заповядайте.
     - Благодаря ви много, господине.
     Едва сега го познавам. Той е, наистина е той. Колко много е променен. Остарял, побелял, отслабнал. И обеднял: палтото е изтъняло, леко зацапано, яката на ризата протрита, вратовръзката (с вратовръзка е!), избеляла и също зацапана - мизерия, бедняк, истински бедняк... А какъв беше! Какъв само беше!
     - Познаваме ли се, господине? - забелязaл е, че го наблюдавам. Запазил е учтивостта на обръщението, само че тогава ...
     - Да - казвам аз.

 

             *


     Познавам го от казармата. Вече минаха много години. Тогава той беше офицер, от щаба на поделението, майор. От най-лошите. Раздаваше непрекъснато арести, дебнеше караулните по цяла нощ да не спят. Тогава хвана моя приятел Асен. Асен беше лош войник, защото беше музикант и не обичаше службата. И именно защото не обичаше службата, през ден даваше караул. Беше се превърнал в привидение от недоспиване и преумора. И майор Димитров го хвана. Взе му автомата и извика началник-караула. Караулният заспал на пост номер три, автопарка! После го предаде на военен съд и ето шест месеца дисцип. Дисцип...
     Когато Асен се върна в поделението изглеждаше съвсем същия, само леко отслабнал. Разказваше дълго за дисципа, за изродите, затворени там и се смееше. Разказите му бяха весели и забавни и изглеждаше, че там му е било забавно. Само че никога повече не посегна към китарата. Не само в казармата, а и след като се уволни - шест месеца след нас, неговите набори. Не спомена и дума защо не иска да свири повече. Не, само веднъж, след един запой каза, че тарторът на изродите свирел на китара и че веднъж свирили заедно. "На мен не ми се свиреше, но свирих" - каза той и се разсмя по неговия си начин, въпреки че едва ли е било толкова смешно. Нещо беше станало с вдъхновението му и затова беше виновен дисципа, в който го изпрати майора.
    Когато последния път го видях, преди три или четири години, съвсем сериозно ми довери, че някакви мъже в тъмни дрехи го следeли непрекъснато. А го следeли, защото имал гениална идея как страната да излезе от кризата. Не ми каза каква беше идеята му, тъй като се страхуваше от хората, облечени с тъмни дрехи. Беше полудял.

 

            *

 

     - От къде се познаваме? - попита майора.
     - От казармата.
     Лицето му се промени. Първо изненада, после усмивка, само че смутена, пресилена, размита.
     - Не мога да се сетя - взря се в лицето ми той. - Коя година сте служили?
     Казах му.
     - Не мога да си спомня...Как беше вашата фамилия?
     Казах му фамилията на Асен, но тя не му говореше нищо. Та тогава Асен беше редник, някакъв си там редник. А такива са му минали с хиляди. С хиляди.
     - Вкарахте ме в дисципа - казах спокойно, все едно, че говорим за времето. - Бях заспал на пост, на автопарка.
     Кръвта едва видимо се дръпна от спуканите капиляри на нездравото му лице. Усмивката му стана глупава и изстина, а очичките му замигаха.
     - Май си спомням - тихо каза той... - Много време е минало, променил си...променил сте се...Имате и брада.
     Не казах нищо, а го гледах в очите. Погледът му се блъсна в твърдостта на моя и отскочи, свивайки се някъде върху масата. След малко изпълзя отново, вдигна се, но отново се отрази и пропадна някъде. Престана да се усмихва, лицето му се отпусна съвсем. Продължих да го гледам докато момичето ми донесе кафето.
     - Заповядайте - каза тя любезно и веднага след това каза остро: - Добри, пак ли си дошъл за коняк! Няма да ти дам, шефа ми забрани! Изчезвай от тук!
     Добромир Димитров. Добри. Точно това беше малкото му име. Едва сега забелязaх, че ръцете му треперят. Алкохолик. Спуканите капиляри върху бузите, торбичките, червеният нос. Кръвта нахлу в лицето му - червенината на срама. Срамуваше се от мен. Или по-скоро от Асен, войникът, който беше предал на военния съд и срещу когото беше основният свидетел. Срамуваше се и от себе си, обвинителя, и от падението си.
     - Върви си! - повиши тон момичето.
     - Момент - прекъснах я аз. - Донесете му един коняк за моя сметка.
     Подутите му клепачи се повдигнаха смаяно и в зениците му прочетох нещо, което не мога да опиша добре. Почуда, страх, унижение, но и жалката радост на алкохолика.
     - Аз...благодаря момче - и млъкна. Понечи да стане, но краката му се разтрепераха и седна отново. Престанах да го гледам. Сложих захар в кафето си и я разбърках спокойно.
     - Аз наистина ... съжалявам. За тогава... Ти... Вие...бяхте музикант, нали?
     Едва сега си спомни за Асен.
     Момичето донесе чашата с коняка и сопнато я тресна пред него. Видях как разтрепераната му ръка като удавник се вкопчи в нея и я отнесе към жадните му напукани устни. Отпи голяма глътка, после още една, почака малко и потрети. Чашата беше празна. Остави я на масата и наведе глава. После, така, както си седеше с навадена глава, се разплака безгласно.
     Изправих се, отидох до бара, платих кафето и коняка и излязох навън.


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories