bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Кучето

 

 

MozartГеорги Милев

    ВЪВ ВЕНИТЕ МУ ТЕЧЕШЕ благородна кръв - баща му и всички роднини по бащина линия очевидно са били от канадската порода "ню фаундленд". Козината - гъста, гладка и черна, очите - черни и проницателни, челото - изпъкнало, муцуната - удължена и волева и, накрая, опашката - рунтава, извита над гърба - издаваха расовостта на породата. И все пак едно качество, един действително опровергаващ белег поставяше под съмнение неговата чистокръвност: дребният ръст. Един "ню фаунленд" по правило е едър звяр, в много отношения приличащ на мечка, роден за борба в страшната зимна пустош на Севера. А тази издънка на рода беше не по-едра от кралски пудел и въпреки несъмнената му красота, примесът на нечиста кръв бе очевиден; позорът на улицата бе ударил яркия си печат.Изглежда неговият благороден баща в някоя студена зимна вечер, пренебрегвайки гласа на кръвта, бе влязъл в безчестна връзка с някоя дребна улична кучка. Силният ген бе надделял, но майката, сякаш за отмъщение, бе белязала сина си с пигмейски (в сравнение с бащата) ръст.
    Когато за пръв път го видях в парка, аз естествено реших, че това е един малък, не порасъл още "ню фаундленд". И веднага се учудих защо толкова ценно куче се скита безстопанствено, дори реших, че се е изгубило. Но след като в разстояние на няколко седмици го срещах все така дребно, все така ситнещо, разбрах, че това е едно улично псе, хвърлено заради безотговорността на родителя си патриций в ръцете на сляпата безрадостна съдба.
    Сляпа или не, то я приемаше безропотно, дори жизнерадостно: тичаше весело из дългите алеи, стараейки се с блестящата си външност да печели благоволението на разхождащите се. За награда успяваше да получи кога парче сандвич (от който с благодарност изблизваше маслото), кога салам или дори шунка. Посетителите в парка, очаровани от грациозността и красотата на умните му очи, често биваха щедри. Дори аз, който по принцип не обичам кучетата, веднъж му подхвърлих две резенчета салам от собственият си сандвич. Да, това куче беше изключително красиво. И сигурен съм, красотата беше онова, което отпосле промени живота му. Красотата и необикновената му доверчивост в добрите намерения на хората, от които (дори и от най-лошите) бе виждало само добро. А промяната се състоеше във факта, че един ден то загуби свободата си.
    Как точно бе станало това не научих никога. Дали собственикът на кафето до стадиона го бе подмамил със салам и ловко бе метнал примката на врата му, или, уж галейки го (което то с охота позволяваше) неусетно бе закопчал каишката, за мен остана неясно. Просто когато една сутрин, минавайки през парка, реших да се отбия в кафето, фактът на похищението бе вече налице: беше завързано за дебелия бор близо до входа със здрава стоманена верига.
    Представляваше ужасна гледка: дърпаше се бясно, хапеше жестоката верига и почти се задушаваше от дебелия, здрав каиш. Изнемощяло от неравната борба за момент спираше вцепенено, но не се предаваше, и само след миг отново опъваше до твърдо веригата, като си мислеше, че ще може да избяга...
    - Имате куче - казах на собственика след като влязох вътре.
    - Хванахме го вчера - обясни той.
    - Струва ми се, че ще се удуши.
    - Нищо му няма - подмигна, подавайки ми кафето. - Ще свикне. Все пак куче е, а не вълк.
    След десетина дни дойдох отново. То все още беше вързано. Ала вече бе разбрало, че веригата е по-силна от желанието му да избяга. Стигайки до края на веригата (и на свободата си), вече бавно се обръщаше в другата посока, промъквайки се покрай дървото спираше за миг и се връщаше обратно. Към хората бе станало безразлично, дори не ги забелязваше. Измършавяло, с провиснал език, то не приличаше на себе си.
    През следващите дни често минавах покрай него. И забелязах как съпротивата му отслабва, как изпънатата в началото верига все повече провисва и дори се влачи по пръстта около стеблото, дрънчейки неприятно. Докато един ден го видях да лежи свито на кравай, със затворени очи и отпусната глава, с муцуна, опряна о задните лапи. Приличаше на суджук, толкова изтъняло беше. Красивата черна козина бе зацапана и проскубана, а под нея ясно изпъкваше скелета. До него имаше подхвърлен кокал с месо, към който то не проявяваше никакъв интерес.Не беше ясно спи ли или не, но с положителност се бе предало.
    - Ще прояде - усмихна се собственикът.(Той изобщо беше усмихнат човек.) - Още не е свикнало със синджира.
    Мина седмица, десет дни, а то все лежеше във вцепененото си състояние. В някои моменти ми се струваше, че вече е умряло (веднъж дори го побутнах с крак, на което то реагира с помръдване на ухото), но собственикът ме уверяваше, че кучетата и котките имат по девет души. Не разбирам от спиритуализъм, обаче, когато на дванадесетият ден заминах на почивка (беше вече юли), бях сигурен, че го виждам за последен път.
    Естествено, не се разстроих при тази мисъл - аз по природа съм студен човек - а веднага забравих за него. Още повече на почивката беше приятно, прекалено весело за да мисля за някакво си куче. Спомних си за него след като се върнах, когато отидох да пия кафе в парка. Дори разказах на момичето, с което се разхождахме, историята му и изказах предположение, че вече е умряло. Момичето се натъжи и каза: "Да, най-често така се получава, когато лишат някого от свободата му", а аз възразих, че това не е "някого", а просто един помияр, а освен всичко друго съждението и не е общовалидно, защото всички тъй или иначе са не свободни.
    Нито аз нито момичето бяхме прави, защото кучето... беше живо. И не само това - в него се забелязваше неочаквана промяна. Вече не лежеше с безсилно отпуснато тяло, бе изправило глава с очи остро впити в съседните храсти. Ребрата вече не стърчаха, козината бе гладка и изпъната, носът му с интерес душеше въздуха, а ушите като малки черни локатори се въртяха , долавяйки някакви шумове. И може би най-важното - кокалът бе вече старателно изгризан. В очите се четеше интерес към живота: когато недалеч от него мина куче, то се изправи пъргаво и пролая.
Подсвирнах от изненада.
    Следващите седмици то укрепна още повече, все по-често се изправяше и лаеше по чуждите кучета, дори започна да обръща внимание на клиентите. Можах да установя че, противно на всякаква логика, най-много се радва на похитителя си, усмихнатият управител на кафето, просто засияваше при появата му, въпреки подчертаната сдържаност на последния.
    В началото на септември тежката верига бе сменена с тънка връв. Очаквах, че лесно ще я скъса и ще избяга, но се излъгах отново. Никога не я видях изпъната, то продължаваше да мисли, че е вързано здраво; стотиците опити с веригата го бяха убедили, че всякакви начинания в това отношение са безсмислени. Хрумна ми някоя вечер да се прокрадна (аз живеех близо до парка) и с нож да свърша тая работа вместо него, но от мързел не го направих.
    В края на лятото господарят му го отвърза. Случи се така, че в този ден бях там; впрочем заедно с момичето, с което преди месец проведохме спора. Вече бяхме се оженили.
    - Ще избяга - предупреди тя собственика.
    - Няма - уверено възрази той. - Вече се е привързало. Ето. - И преряза тънката връв.
    То, така поне ми се стори, не повярва на очите си. Направи две-три несигурни крачки и дори залитна, не чувствайки дръпването на веригата. Веднага се окопити, настръхна и се изтръска, сякаш току що е излязло от вода. "Сега", помислих си, но то погледна своя поробител в очите и помаха с опашка.
    - Свободен си! - усмихна се той. - Махай се! - И го ритна леко.
    Смаяно, кучето боязливо се отдалечи на още няколко крачки. Беше наистина свободно. Отново погледна кафеджията в очите.
    - Марш! - кресна той.
    Уплашено, то се отдалечи на десетина метра и спря пак. Гледаше с недоумение към нас.
    - Ела тук - повика го собственикът, протягайки ръка.
    За мое учудване то послушно дойде и сви ушите си. Ръката се спусна и го погали.
    Кучето не избяга нито на следващия, нито на по-следващия ден. Не избяга и през есента, а това беше есента на големите промени, на митингите, есента на 1989 година. През зимата също не избяга, влизаше в кафето и лежеше до електрическия калорифер, примижавайки от удоволствие. Понякога го виждах в парка, доста далеч от кафето, както преди. Но колкото и далече да отиваше, неизменно се връщаше - сякаш все още бе вързано с някаква невидима, но много здрава верига.


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories