bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Водачът на вълците®

 

 

Георги Михалков

 

 

    Тази зима се случи студена, дълга и сурова. Снегът падна рано и загърна всичко от край до край. Когато излезеше човек навън, пред погледа му се разстилаше безкрайната бяла пустиня. Полето, покрито с дебел сняг, гората - с пухкава снежна шуба, а там, високо по върховете на Балкана - бели перчеми. В такава зима вълците огладняват и тръгват да търсят плячка. Чу се, че в Среброво се появила глутница вълци. Една нощ влезли в селото и отмъкнали две овце от Павлин Хорозов. Уплашиха се хората. Селото беше в Балкана и нищо не можеше да ги спаси. Стопаните рано залостваха вратите и пускаха кучетата, но глутницата не се плашеше от кучета. Гладът правеше вълците смели и решителни. Големите овчарски кучета кротуваха и страхливо се свиваха около къщите. Когато глутницата отмъкна още една овца, но този път от двора на бай Иван Воденичаря, всички в селото се разтревожиха. Трябваше да се направи нещо, защото не се знаеше какво може да стане утре. Свикнат ли вълците да влизат в селото - спасение няма.
    Малко бяха младите мъже в Среброво и затова решиха да потърсят помощ от Горни рид. Там имаше ловна дружинка, а и най-известният ловец в района - Атанас Делиев живееше в Горни рид. Отидоха няколко мъже от Среброво в Горни рид и разказаха какво ги е сполетяло.
    - Трябва да се направи хайка - отсече веднага Атанас Делиев. - Само така ще прогоним или унищожим вълците.
    Делиев беше едър, внушителен, с гъста черна коса като четина на глиган и искрящи тъмни очи. Военен, но вече пенсионер, той живееше в Горни рид и през лятото работеше като тракторист в Кооперацията.
    Ловната дружинка реши следващата събота да се събере и да огледа землището на Среброво, за да разберат откъде идват вълците и къде се спотайват, но в петък вечерта, преди събота, глутницата пак нахлу в Среброво и пак си отиде с овца. Рано на другата сутрин ловците, начело с Атанас Делиев тръгнаха по пресните следи. Вълците, явно много гладни, едва излезли от селото, се бяха нахвърлили върху овцата и яли до насита.
    - Май са пет - предположи Делиев. - Изглежда ги води млад и силен вълк, а вълчицата сигурно вече е родила и глутницата се грижи за малките.
    Делиев добре познаваше живота на вълците и знаеше, че по това време вълчиците раждат четири или пет вълчета. Малките сучат, но вълчицата е гладна и глутницата помага за изхранването им. От плячката вълците сдъвкват месото, изплюват го и хранят вълчетата. Ех, всички хора, ако бяха като тях - помисли си Делиев. Някои жени си изоставяха децата още щом ги родят, а други - след това. Ето жената на Делиев, след като се разведоха, хвърли сина им Петър на майка си и на баща си да го гледат, а тя хвана пътя. Преди месец му казаха, че е заминала да работи в Испания. Не се находи и не се наживя - каза си Делиев. Той често се замисляше за живота на вълците и неволно го сравняваше с живота на хората. При вълците имаше нещо, което не само го учудваше, но и възхищаваше. Когато навършваха три години вълците правеха семейство. Вълчицата избираше най-силния вълк измежду всички в глутницата и двойката оставаше вярна един на друг до смъртта си. А така ли е при хората - питаше се той? Често пътищата на мъжа и жената се разделяха и те оставаха сами или търсеха щастието под друг покрив, както се беше случило и с него. Той рано се ожени, но не му беше писано да живее семеен живот. Райна, жена му, беше ученичка, когато се ожениха и след като роди сина им Петър, реши, че не е живяла достатъчно, залюби се с един шофьор на ТИР и избяга с него, като взе и сина им. Делиев остана сам. Докато работеше, живееше в града, но щом се пенсионира се върна в Горни рид и заживя в бащината си къща. Стана ловец, скиташе по Балкана, наблюдаваше живота на животните и все по-сериозно се замисляше за живота на хората. Колкото повече минаваха годините, повече се убеждаваше, че неразумно и лошо живеят хората. Ето вълците никога не нападаха и не убиваха за удоволствие, а само когато са много гладни. Можеха да гладуват по девет-десет дни, а хората като че ли изпитваха удоволствие да навредят на някого или сторят нещо лошо на ближния си без да имат кой знае каква причина или някаква полза от стореното зло.
    Когато вълците успяваха да отмъкнат някаква плячка, най-напред оставяха водачът им да се наяде, а после започваха да ядат и те. Какъв е този инстинкт, каква е тази организация - питаше се Делиев? При хората такова нещо не може да се случи. Те бяха готови да се нахвърлят всички вкупом и дори да се избият кой по-напред да се докопа до баницата или до общото благо. За вълците водачът беше най-важен. Само той можеше да създава поколение, а при хората не съществува ни авторитет, ни уважение. Готови са винаги всекиго да омаскарят, независимо дали е умен, способен или талантлив, дори колкото е по-умен и по-талантлив удоволствието да го смачкат, наклеветят, злепоставят, разкъсат е по-голямо и по-сладка. Но водачът на вълците е този, който пази глутницата и който пръв се хвърля да защити другите.
    Делиев огледа ловците и каза:
    - Ще примамим вълците. Изгладнели са и пак ще дойдат.
    След няколко дни сложиха примамка. Парчета прясно месо, близо до гората и се приготвиха да чакат глутницата. Работата беше сериозно, затова много внимаваха. Делиев разположи ловците по местата, като обмисли всичко до най-малките подробности. Докато чакаха да се появят вълците, той пак си мислеше за водача им. Дали ще усети капана и дали ще се опита да предпази глутницата. Зависеше от глада. Ако бяха изгладнели нямаше да бъдат много предпазливи. Гладът щеше да ги носи като хала към селото и щяха да бързат да задоволят този най-силен инстинкт, който заглушаваше дори и инстинкта за самосъхранение.
    Първия и втория ден вълците не се появиха и Делиев предположи, че са нападнали друго село. Кое ли село ще изгори сега - питаше се той, но на третия ден усети, че вълците са наблизо. Не знаеше какво точно го кара да мисли така. По-скоро предчувстваше, дори имаше странното подозрение, че той и водачът на глутницата взаимно се дебнат. Струваше му се, че сега, в този миг водачът е наострил уши, впил е взор в далечината и се опитва да отгатне какво му готви Делиев. Гладът го мъчи, но той не се решава да поведе глутницата. Стои притихнал там, някъде зад дърветата, върти неспокойно рунтавата си глава и се оглежда. Всичко наоколо е тихо и пусто, но нещо го тревожи, не му дава покой и трескаво се ослушва, души въздуха, долавя мириса на прясно месо, но се опитва да усети и опасността.
    В същия миг Делиев чака стиснал устни и затаил дъх. Чака да види кой от двамата по-дълго ще издържи, кой от двамата е по-прозорлив и по-предвидлив. Той или вълкът. Той човекът с ум, опит и пушка, но вълкът има по-силен инстинкт, остър слух, зрение и обоняние. Какво е по-ценно, по-полезно: умът, оръжието, опитът или инстинктът, зрението, слухът, бързината и свирепостта? Какво? Мисли Делиев и се взира в далечината, откъде трябва да се появят сивите вълчи фигури. Времето минава. Минутите се ронят едва-едва като капки дъждовна вода, които се отцеждат от стреха.
    А може и днес да не дойдат? Може вече да са успели да си набавят плячката и сега спокойно да се спотайват някъде в гъстата гора.
    Изведнъж Делиев трепна, в далечината нещо се мярна. Да. Ето ги. Един, два, три, четири, пет. Както предполагаше. Вървят безшумно и леко. Води ги той, водачът им. Точно такъв си го представяше Делиев, едър, здрав, пъргав като пружина. Зад него ситни вълчицата, малко по-дребна, по-слаба, но готова да разкъса всеки. Вълчицата, която винаги е до водача, която сякаш му вдъхва сила, вдъхновява го и чийто хитър, мамещ поглед запалва в него изгарящ огън. Движат се предпазливо, обръщат глави, душат, но се вижда, че са нетърпеливи и неспокойно. Гладът ги тормози и не могат да му устоят. Ето вече са наблизо. Делиев усеща как сърцето му ускорява ударите си, гърлото му пресъхва, а дъхът му секва. Още малко, още малко и ще са съвсем близо до месото, до примамката. Ето водачът се прокрадва, готов да го залапа и да започне да го разкъсва. Глутницата стои зад него и нетърпеливо чакат той да се нахрани, за да се нахвърлят след това и те на богатата трапеза. Водачът оголва зъби и започва. Вече не се страхува от нищо и само гладът му диктува какво да прави.
    Делиев натиска спусъка. Изстрелът отеква в тишината като разтърсващ страшен гръм. Водачът подскача, покосен и пада. Екват и другите пушки. Още два вълка падат като снопи, но другите побягват. Няколко изстрела се опитват да ги догонят, но напразно. Делиев се приближава и поглежда вълчия водач, проснат на земята. Такъв красив вълк не е виждал никога до сега. Здрав, силен с едра глава, щръкнали уши и удължена муцуна. Лежи неподвижен с широко отворени очи и като че ли в замръзналия му поглед Делиев отгатва достойнство и превъзходство. Вълкът сякаш пронизително го гледа и иска още веднъж да му покаже силата си и характера си, и да му каже: "Е и какво, успя, но моята вълчица остана с мен до последния ми миг, а твоята отдавна избяга."
    Истински водач, горд и силен, казва си Делиев и премята двуцевката на рамо.




* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories