bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

РАШО, ВИКТОР ИЛИ СТАВРИС®;

 

 

Children EyesГеорги Михалков

 

    ЗА ПЪРВИ ПЪТ го видях да се шляе на кръстовището на улиците "Дунав" и "Стара планина", а после в кафене "Рио" изхвърляше пълните с угарки пепелници и почистваше масите.
    Учудих се. Не бях виждал такова малко момче да се мотае по цял ден в кафене. Изглеждаше ми седем или осем годишен, с черна гъста коса, която ми приличаше на къдрава зелка, а очите му бяха като две влажни лъскави череши, потопени в сладко. Усмивката му не изчезваше от лицето и откриваше бели като бобени зърна зъби. Беше облечен в не по мярката му дълги и широки дънки с навити крачоли и бяла риза с навити ръкави. Не ми приличаше на циганче, защото гладката му кожа имаше леко златист цвят на узряла кайсия.
    Сутрин, когато си пиех кафето в "Рио" и разлиствах вестника, обичах да го гледам как сериозно и отговорно си върши работата. Снове насам-натам, изхвърля пепелниците, старателно избърсва масите и не пропуска да поздрави постоянните посетители като мен. Не просеше, не досаждаше и присъствието му в кафенето беше толкова дискретно, че ако не е дете, никой нямаше да го забележи.
    Някои от редовните посетители, го пращахме да ни купи вестник от павилиона отсреща, или да ни донесе кафето, защото в "Рио" беше на самообслужване. Вече не си спомнях кога за първи път го видях в кафенето. Може би преди два, три месеца, в началото на лятото, но това разбира се никого не интересуваше.
    Веднъж, ей така, случайно, попитах собственика на кафенето - Велко, младеж на двайсет и седем, двайсет и осем години, какво е това момче и дали не му е роднина или на някой негов близък. Велко, доста общителен и весел, се изсмя. Това ме озадачи и сигурно странно съм го изгледал, защото след малко каза:
    - Знам ли? Една сутрин влезе и почна да ми помага.
    Помислих си, че нещо ме будалка, обичаше да се шегува.
    - Как така? - попитах неразбиращо.
    - Ей така, влезе и почна да почиства масите.
    - И не го попита кой е, какъв е?
    - Какво да го питам, ще ме излъже нещо.
    - И по цял ден е тук?
    - Давам му по някоя баничка.
    - А къде спи?
    - Абе ти си интересен човек - започна да се дразни Велко. - Какво ме интересува къде спи. Нали не го гоня.
    - Как се казва? - не спирах аз.
    - Ей го там, питай го - отряза ме той и се зае да прави кафе на млада госпожица, която чакаше след мен.
    Взех си кафето, седнах на една странична маса, но разговорът с Велко, ако изобщо беше разговор, продължаваше да ме човърка като свредел. Виждах по улиците циганчета, които просят, окъсани, мръсни с найлонови торбички до устните, но точно такова момче не бях срещал.
    Хлапакът в "Рио" изглеждаше сравнително чист, а дрехите му, макар и по-големи, не бяха скъсани и що-годе прилични.
    Понякога любопитството ни сграбчва като граблива птица и не ни дава и да си помислим за друго. Всъщност и мен много не ме интересуваше кой е и какъв е малчуганът, но го повиках с ръка и той веднага дотича до масата ми. Посегна да вземе пепелника, но аз го спрях.
    - Как се казваш? - попитах го.
    Замисли се, като че ли не си спомняше името. После хитро се усмихна като лисан и отговори:
    - Имам много имена.
    - Как така? - не разбрах аз.
    - На колкото места съм бил, различно са ми викали, Рашо, Виктор, Ангел...
    - Бре, къде си бил?
    - Най-напред във Видин, после в Гърция, Солун, във Варна, а сега - тук.
    След всяка негова дума удивлението ми растеше и вече почвах да вярвам на Велко, че няма смисъл да го питам, защото детската му фантазия сигурно много е развинтена и може да ми наговори куп небивалици.
    - Как така си бил в Гъция? - погледнах го подозрително.
    - Ей така. Продадоха ме в Гърция, но аз избягах.
    - Кой те продаде? - изумлението ми беше голямо, сякаш някой ме блъсна в черна дупка.
    - Някакви хора, но вече не ги помня.
    - Как дойде тук?
    - Пристигнах с едни други хора, но и те ме продадоха на чужденци във Варна, но и от тях избягах.
    - Избяга ли?
    - А, за мен не е трудно. Вече свикнах.
    Гледах го и ми се струваше, че потъвам в плаващи пясъци. Възможно ли е всичко това или ме лъже?
    - Къде живееш?
    - Ей тук, наблизо.
    - Къде?
    Замълча и повече нищо не ми отговори.
    - Какво ядеш?
    -Бате Велко ми дава банички, кифли...
    - А дънките, кой ти даде?
    - Как кой, бате Велко.
    Гледах го като извънземен.
    - А аз как да ти викам?
    - Както искаш. Може да ми викаш и Ставрис. В Солун ме викаха Ставрис.
    Моите въпроси го отегчиха, защото махна с ръка, каза "чао" и се затича към съседната маса, за да вземе празната чашка от кафе, оставена от младата дама, която преди малко стана и излезе.
    След две седмици момчето изчезна от "Рио". Попитах Велко:
    - Къде е Ставрис?
    Той ме погледна неразбиращо.
    - Кой Ставрис?
    - Момчето, което беше тук.
    - Не е имало такова момче.
    - Добре де, тогава Рашо, Ангел или Виктор...
    Велко ми се усмихна.
    - Не знам за кого говориш.
    Ядосах се и повече нищо не го попитах.
    Продължавам всяка сутрин да си пия кафето в "Рио". Харесва ми. Тихо е, с редовните посетители се познаваме и поздравяваме. На стените често има картини. Не се интересувам кои са художниците. Сега една от картините ми прилича на пейзаж от Гърция, пристанище, море, параходи, слънчева картина. Но нещо от очарованието и уюта на "Рио" изчезна. Понякога се питам имаше ли тук едно момче с черни като череши очи или съм сънувал?

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories