bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Извънредно приземяване ®

 

 

Fantasy of flightГеорги Михалков

 

    Когато самолетът излетя Диман въздъхна облекчено. Не обичаше да пътува със самолет, но не можеше да избегне полета. Беше поканен да участва в научна конференция в Лондон. Отдавна не беше пътувал в чужбина и сега се чувстваше малко притеснен. Седеше като скован, обръщаше глава насам-натам, разглеждаше пътниците. Не очакваше, че толкова много хора пътуват за Лондон. В самолета нямаше празно място. Беше пълен с хора на различна възраст, мъже, жени, дори две-три деца. Започна да наблюдава съседите си по място. До него седеше господин на около шейсет години, близо дванайсет, петнайсет години по-възрастен от Диман. Облечен в безупречен светъл костюм с тъмносиня вратовръзка и снежнобяла риза, господинът прелистваше някакво списание на английски, но Диман не надникна да види какво е. Господинът въздъхна, затвори списанието и се загледа навън през илюминатора. От другата страна на пътеката седеше госпожа на около трийсет години. Диман си помисли, че е българка, която работи в Англия. Сигурно гледа деца или почиства някой офис. Добре облечена и интелигентна. Диман притежаваше способността безпогрешно да познае кой кой е по външния вид, по лицето и очите. Жената беше с миловидно лице и тъмни очи, но изглеждаше измъчена и преждевременно състарена. Сигурно в България доста време е била безработна и е положила неимоверни усилия да замине за Англия. По всяка вероятност вече няколко години живее и работи там. По дрехите личеше, че има пари, но в погледа й се забелязваха горчиви отблясъци, които се спотайват в очите на неудовлетворените, но амбициозни хора, които се стремят да се докажат, да постигнат нещо в живота, но каквото и да направят не успяват да постигнат това, за което непрестанно и силно мечтаят. Наблюдавайки тайно жената в един момент Диман почувства, че му става малко тъжно за нея. Млада, красива, но принудена да работи в чужбина. Опита се да отгатне професията й. Предположи, че е медицинска сестра, а може да е била и детска учителка, но не беше сигурен. Какво ли е работила преди да замине за Англия?
    До жената седеше момиче с разкошни руси коси. Диман го загледа и остана възхитен. Дори се изненада, че не го е забелязал още на летището преди да се качат на самолета. Момичето беше с големи тъмносини очи и с мек замечтан поглед. Нежно очертаните му устни говореха за дълбока емоционалност. Колкото повече го гледаше Диман, толкова повече потъваше в тъмносините му очи и усещаше, че всичко около него се променя. Загледано някъде пред себе си, момичето сякаш беше потънало в друг свят. Сигурно е българска студентка, която следва в Англия, помисли си той и сега се връща за започването на учебната година. Изпита огромно желание да поговори с нея, да я попита какво следва, коя година е и как се казва. Беше убеден, че не само външният вид, а и името говори за човека. Според него човек се ражда с името си. Мислено започна да гадае името на момичето. Дали не се казва Маргарита. Стори му се, че на хубавица като нея, с тъмни очи и тежки златисти коси най-подхожда името Маргарита. Име, което излъчва топлата и скромност и някакав естествен свян, а може би е Лилия. Сигурно мраморната гладкост на лицето й го наведе към това име. В погледа й имаше невинност и името Лилия й подхождаше напълно. Не знаеше само защо му идваха наум имена на цветя, но беше сигурен, че това не е случайно. Дали пък не е Десислава. Замечтаните очи напомняха за Десислава, жената на севастократор Калоян, а може би Станислава. Тази игра го забавляваше и той мислено изреждаше женски имена, кое от кое по-хубави и по-звучни: Бояна, Сребрина, Ирина, Диана.
    Колкото повече наблюдаваше момичето, толкова повече се успокояваше. Вече не се притесняваше, че лети със самолет. Напрежението му се стопяваше и изчезваше като малък бял облак в безкрайния лазурен небосклон. Съжаляваше само, че след час самолетът ще се приземи на летище Хитроу и неговата Станислава, Десислава или Бояна ще потъне завинаги в тълпата от хора и ще се стопи като бялото облаче, изчезнало в безкрая.
    Реши, че не трябва така упорито да гледа момичето. Не подхождаше на един професор, на мъж на средна възраст да се захласва по непознато двайсетгодишно момиче. Обърна поглад към господина до него, но съседът му беше задрямал и дори леко похъркваше, сякаш подсвирваше с невидима свирка. Няколко минути седя неподвижен, като се опитваше да си мисли за предстоящата научна конференция. Предчувстваше радостта от срещите със стари познати от различни страни. Гъделичкаше го мисълта, че неговият доклад ще събуди интерес, ще предизвика изказвания, коментарии, а после много колеги специално ще го поздравят. Очакваше на конференцията да присъстава и професор Франческа Корсети от Италия. Отдавна се познаваха, дори беше убеден, че между тях има взаимна симпатия. Тайно мечтаеше за мига, в който Франческа щеше да го погледне, да се усмихне загадъчно и някак съвсем естествено да го покани в хотелската си стая. А после чаша шампанско и леко опиянение в среднощната тишина на полутъмната стая. И както се беше замечтал за блесналите като маслини очи на Франческа, изведнъж неистов вик раздра тишината в самолета. Беше толкова внезапен и остър, че Диман подскочи. Господинът до него се събуди и ужасен погледна към илюминатора. Сигурно помисли, че самолетът пада. Настана паника. В първия момент Диман не разбра кой крещи, но изведнъж забеляза, че красивото русокосо момиче стои право, размахва ръце и вика. Очите му сега бяха разширени от ужас, сякаш виждаше зловещи призраци. Момичето крещеше по-силно и по-силно:
    - Чуйте всички! Аз съм бременна и скоро ще родя момче на име Иисус. Бременна съм от вуйчо си. Чувате ли, аз съм бременна и ще родя момче Иисус!
    Стюардесите се втурнаха към момичето, чудейки се какво да правят. Не смееха да го докоснат и го гледаха като вкаменени. С вдигнати нагоре ръце и с очи втренчени в тавана момичето продължаваше да крещи. Една от стюардесите, изглежда по-смела, се опита да го докосне, но то като че ли само това и чакаше, избута грубо стюардесата, излезе на пътеката и се затича към пилотската кабина.
    - Какво става? - попита господинът до Диман. - Това е само терористичен акт и тази разиграва театър, за да отклони вниманието ни.
    Напоследък често се говореше за терористични актове в самолетите, особено след атентатите на 11 септември и може би господинът имаше право. Стюардесите се спуснаха след момичето като вълчици след сърна. В този миг Диман не издържа и скочи от мясотото си. Стюардесите вече бяха хванали момичето и то падна на пода. Диман ги разблъска, вдигна го и каза заплашително:
    - Само, ако някоя от вас се приближи до нея, ще си има работа с мен!
    Стюардесите се дръпнаха и го погледнаха с широко отворени очи. Диман стоеше неподвижен пред момичето, а то продължаваше да вика:
    - Ще родя момче на име Иисус!
    Всички в самолета замръзнаха в ледена тишина. Седяха като заковани, вперили втрещени погледи в Диман и момичето. Момичето неподвижно гледаше Диман и стискаше ръката му. Така минаха десет тежки кошмарни минути. Внезапно в самолета се разнесе гласът на пилота:
    - Внимание, внимание, говори командирът на самолета. Поради настъпилият на борда инцидент се налага непредвидено да кацнем на летище Виена. Моля пътниците да запазят спокойствие.
    Никой не мръдваше. Диман и момичето стояха изправени един до друг в центъра на самолета. Една от стюардесите се опита да се приближи до тях, но момичето отново се разкрещя.
    - Трябва да седнете - каза стюардесата. - След малко започваме да се приземяваме и е необходимо да сложите коланите.
    Диман се опита нежно да придърпа момичето към седалките, но не успя. То се дърпаше и сякаш в него бушуваше невероятна сила. От къде това нежно и слабо момиче имаше такава сила. Останаха изправени по средата на пътеката.
    Самолетът плавно се спускаше все по-надолу и по-надолу. Стюардесите стояха на почетно разстояние и ги наблюдаваха напрегнато, готови всеки момент да помогнат. Когато колелата докоснаха пистата, самолетът конвулсивно потръпна, момичето стисна още по-здраво ръката на Диман и се притисна до него. Той усети нежния дъх на косите й и се взря в теменужените й очи, в които продължаваше да гори някакъв ужас. Потръпна и неволно се запита какво го накара да се намеси в цялата тази история. Можеше да си седи спокойно и да наблюдава представлението като всички останали, но бе психиатър и трябваше да се намеси. Беше длъжен да се намеси. Момичето сякаш усети някаква сигурност и сега търсеше упора и закрила. Изведнъж прозвуча мелодичен женски глас:
    - Уважаеми пътници, самолетът кацна извънредно на летище Виена. Молим ви да запазите спокойствие и да не ставате от местата си.
    Все още цареше гробна тишина. Никой не помръдваше. Пътниците вероятно се питаха какво ще стане. Питаше се и Диман. Предполагаше, че в самолета ще дойдат служители на летището и ще изведат момичето. Той беше готов да им помогне, да им обясни, че по всяка вероятност е изпаднало в нервна криза и има нужда от лечение. Сигурно страдаше от дълбоко нервно разстройство.
    След малко вратата на самолета се отвори и Диман с учудване видя, че вместо служители на летището в самолета влизат маскирани войници. Докато мигне войниците ги хванаха и вече им слагаха белезници. Сега Диман се разкрещя на английски:
    - Какво правите, аз съм професор психиатър. Исках само да помогна...
    Но войниците като че ли не знаеха английски или не искаха да го чуят и бързо ги издърпаха към изхода. Последното, за което Диман си помисли, преди да ги поведат по стълбата надолу, бяха тъмните маслинени очи на професор Корсети, която може би вече го очаккавше в Лондон.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories