bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Мотел "Рай"®

 

 

Motel "Paradise"Георги Михалков

 

    БЕШЕ КЪСЕН СЛЕДОБЕД. Небето сиво като ламарина, дърветата голи, а повяхналите жълти листа, разпилени по земята като ръждиви люспи. Ръмеше дребен дъжд, сякаш от небето сълзеше, а вятърът тънко свиреше като че ли опъваше стоманени струни. Връщах се от Плевен и пътят ми минаваше покрай село Каменец. Преди години тук бях учител и още пазех някои спомени. Не бързах и реших да се отбия, за да видя стари приятели и познати.
    Къщата на моя бивш колега Стамен се жълтееше в центъра на селото, двуетажна, с голям двор, но запуснат и буренясал, оградата килната на една страна, мазилката на къщата - изронена. Повъртях се пред дворната врата - заключена. Поогледах се насам - натам. Улицата пуста и никой не минава, за да го попитам жив ли е Стамен, тука ли е, няма ли го. Вече се канех да се кача в колата и да тръгна, когато усетих, че от съседния двор някой ме наблюдава. Обърнах се и видях две очи в процепа на оградата, които просветваха като неугаснали въгленчета. Гледаха ме и следяха какво ще направя. Беше старица, но все още жизнена, защото погледът й шареше като невестулка и не изпускаше нито едно мое движение. Приближих се до оградата, поздравих я и попитах за Стамен.
    - Няма го, няма го - отговори ми старицата без да отваря дворната врата.
    - Къде е?
    Тя замълча. Явно се колебаеше дали да ми каже, но изглежда й вдъхнах доверие и малко по-любезно ми отговори:
    - Зимата не стои тук. Отива при дъщеря си у градо. Откакто се спомина жена му, само лятото е тука.
    Благодарих й и се обърнах да си тръгна, но тя ме спря.
    - Даскале, ти ли си? А аз си рекох да не е някой крадец и разбойник, че така оглежда къщата. Но те познах. Абе виждам, познат ми е този чиляк, ама не мога да се сетя. Нали ти учи нашия Панчо. То наш Панчо много не се учеше, но пак изкласи.
    Сега си спомних, че имаше един Панчо, който две числа не можеше да събере и сричаше като чете. Беше едро палаво момче и колежките учителки непрекъснато го плашеха с директора.
    - Аз съм леля на Панчо, леля Цеца - продължаваше да обяснява старицата. - Я ела вътре.
    Тя отвори вратата и ме покани в двора.
    - Даскале, колоко години минаха и откога не си идвал?
    - Много - отговорих неопределено.
    Старицата настояваше да вляза в къщата, но аз отказах. Останах на двора, а тя влезе вътре и след малко се върна с една найлонова торбичка, пълна със сочни ябълки.
    - Вземи - подаде ми тя ябълките - да си хапнеш и да споменуваш, кога си бил тук даскал.
    Сбогувах се с баба Цеца и си тръгнах. Мислих си за Стамен, колегата и приятеля ми. Преди две години го бях срещнал в София. Заприказвахме се.
    - Е, какво насам - попитах го тогава.
    - Какво. Обикалям инстанции, боря се.
    Погледнах го учуден. Не минаваше за напорист човек и борбата не му беше присъща. Полюбопитствах за какво се бори. Започна да ми разказва:
    - Нали знаеш стадиона ни в селото. С колко труд някога го направихме, и пейки, и трибуна, и съблекални. Оградихме го с висока метална ограда. Стана стадион за чудо и приказ, с мека хубава трева. Имаме и футболен отбор, момчетата ни добре се представят на мачовете. Стадионът е общинска собственост, но сега някои започнали да го развалят. Обикаляме инстанции, за да разберем кой е разрешил това, но напразно. Препращат ни от врата на врата. Ето цял месец ходим тук и там. Избрали сме инициативен комитет, аз съм му председател. Сега се връщам от Министерството за младежта и спорта, и ако трябва пред багерите ще легнем, но ще спасим стадиона.
    Слушах го, гледах високата му суха фигура и ми се струваше, че очите му зад дебелите стъкла горят като бенгалски огън. От къде в този тих учител по математика толкова огън, който може да запали цяла гора. Разделихме се и му пожелах успех.
    Бях забравил за Стамен и стадиона, но сега се сетих. Няма начин да не се е преборил. Често в тихите хора има повече сила и амбиция, отколкото предполагаме. Е, не намерих Стамен, но реших да се разходя до стадиона. Беше в края на селото, до него минаваше магистралата. Оттатък шосето се ширваха ливадите, през които лъкатушеше река Дренска. Пролет и лете се разхождах край реката. Ловях риба под върбите, загледан как водата лениво се полюшва и тихо шумоли, сякаш старица си мърмори нещо под носа. Недалече се издигаха хребетите на Стара планина, а под тях, на завет, се белееха къщите на Каменец. Не случайно името му беше Каменец, изградено от каменни къщи, строени с мерак. Бях млад тогава и много не му мислех, ритах с учениците на стадиона. Сега селото ми се виждаше запустяло и глухо. Някои къщи безлюдни, а улиците мрачни и неосветени.
    Неусетно стигнах до стадиона. Беше се стъмнило и спрях колата, защото ми се стори, че съм се объркал. Виждах магистралата, но стадионът го нямаше. Слязох, за да се огледам. Започнах да се ориентирам. Стадионът наистина го нямаше. На негово място се издигаше мотел и в мрака ясно се открояваше големият неонов надпис: "Мотел Рай". Беше с латински букви, виждаше се отдалече, от шосето. Сега разбрах защо са го построили точно тук, на мястото на стадиона. Беше твърде удобно. Пътуващите по магистралата го забелязваха веднага и можеха да се отбият за почивка или да пренощуват.
    До мотела се ширеше голям паркинг, на който се бяха наредили тирове и коли с чуждестранни номера. Реших да надникна в ресторанта. Влязох и останах изумен от лукса. Ресторантът беше по западен образец и блестеше от чистота. В просторния салон се разнасяше тиха музика. Посетителите не бяха малко и между тях веднага забелязах познатите ми гримирани момичета, седнали тук-таме по масите. И най-наивният щеше да се сети, че това са дамите за специални услуги, главно за чуждестранните шофьори, които се отбиваха и имаха нужда да си починат и малко разнообразят. Собственикът явно беше помислил за всичко и създал удобства и условия за пълно обслужване нa клиентите.
    Обърнах се да си тръгна, но от съседна маса се надигна младеж, украсен като коледна елха. На врата с тежък златен ланец на едната китка дебела златна гривна, а на другата - часовник "Ролекс". Забелязах и обица на ухото му.
    - Господин Траянов, добър вечер - поздрави ме младежът.
    Погледнах го сепнат и макар че беше се променил доста, го познах.
    - Панчо, ти ли си - казах изненадан. - Какво правиш тук? Преди малко видях леля ти.
    - Аз съм собственик на "Рай". Заповядайте, да ви почерпя. Отдавна не сте идвали в Каменец.
    - Благодаря Панчо, но бързам. Минавах, нещо се обърках, та влязох да видя какво е построено тук.
    - Строим, учителю, разхубавяваме Каменец.
    Сбогувах се с Панчо и излязох. Никога нямаше да ми мине през ума, че Панчо е собственик на този "Рай".



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories