bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

ЛОВЕЦА НА СЪНИЩА®

 

 

Spirit Of The MountainsГеорги Михалков

 

    Няма никога да забравя Ловеца на сънища. Беше висок, слаб с дълга прошарена брада и коса, която стигаше до раменете му като вълни на езеро. Появяваше се всяка година на 20 юни, на празника Свети Дух, когато беше съборът на нашето градче. Носеше два големи стари куфара. Заставаше на площада до люлките и стрелбището, отваряше куфарите и от тях изваждаше стоката си - слънчеви очила. Имаше може би над двайсет вида слънчеви очила - мъжки, дамски, детски, различни модели. Цял ден стоеше под жаркото слънце и продаваше слънчевите очила. До малката маса, на която беше подредил очилата, слагаше една рамка и на нея окачаше не много голямо овално огледало. Ловеца на сънища знаеше, че хората обичат да се оглеждат, да се наслаждават на образа си и затова много пазеше това свое овално огледало.
    Пред стоката му се спираха повече млади жени и момичета. Те избираха слънчеви очила, оглеждаха се и за Ловеца на сънища това бяха моментите на щастие. Неговото красноречие разцъфваше като бяла роза. Той намираше най-чудните слова, за да подчертае красотата и чара на момичето, което си избираше слънчеви очила. Правеше вълшебни сравнения за очите, косите и лицето й. То можеше да не си купи очила, но си тръгваше окрилено, като кралица на празника.
    Вечерта, когато съборът свършваше, когато люлките спираха шеметния си полет и последният изстрел в стрелбището отекваше самотен и тъжен, когато гръмката музика заглъхваше и площадът опустяваше и ставаше най-големият и глух площад на света, по който вятърът гонеше боклуци, пластмасови чаши, бутилки и хартии, Ловеца на сънища подреждаше слънчевите си очила в двата стари куфара, сгъваше малката масичка, внимателно прибираше овалното огледало и тръгваше. Високата му слаба фигура хвърляше дълга сянка по празния площад. Вървеше бавно, клатейки се като високо дърво, люляно от лек вятър.
    Отваряше вратата на ресторанта на баща ми и с двата куфара в ръце заставаше на прага, висок и сух като топола.
    - Ей, Ловецо, тука ли си? -провикваше се баща ми. - А аз мислех, че тази година няма да дойдеш.
    - Как няма да дойда, бай Денчо, - отговаряше Ловеца и белите му като бобови зърна зъби грейваха на брадясалото му лице. - Събор може да няма, но аз трябва да дойда.
    Баща ми веднага лично му донасяше червено свищовско вино с паниран телешки език и голяма салата от краставици и домати. Това беше любимото ядене на Ловеца и всички в нашия ресторант "Добра среща" го знаехме.
    Ловеца сядаше тържествено на масата, оставяше куфарите до себе си разхлабваше малко възела на вишневочервената си вратовръзка и се приготвяше за спокойна и продължителна вечеря. Той винаги беше облечен в черен, малко износен, старомоден костюм с бяла риза и вишневочервена вратовръзка с дебел възел. Започваше да се храни много бавно и сладко и когато го гледахме огладнявахме и ожаднявахме и ние. Баща ми сядаше до него на голямата дървена маса и с нескрито любопитство го питаше:
    - Ха, разкажи, Ловецо, къде беше тази година и какви нови сънища сънува?
    Ловеца го поглеждаше загадъчно, отпиваше една голяма глътка от рубиненото свищовско вино, избърсваше с бяла кърпичка устните си и се приготвяше да разказва. Всички, и ние децата, знаехме, че Ловеца обикаля съборите и празниците из цялата страна, от град на град, продава слънчевите си очила, но по-интересно беше, че където и да отиде, той оставаше да преспи там. Казваше, че преспива в различни хотели, в различни стаи и легла и сънува необикновени сънища. Твърдеше, че сънува сънищата на хората, които преди него са преспали в тези легла и техните сънища ставаха негови. Чрез сънищата опознаваше или се запознаваше с тези хора, и затова се наричаше Ловец на сънища. Така го наричахме и ние и дори не се сещахме да го попитаме за истинското му име. Толкова много му отиваше това име.
    - Е, разказвай - подканяше го нетърпеливо баща ми.
    И Ловеца започваше да говори бавно, спокойно с гърления си мек глас, който приличаше на пращене на огън в огнище.
    - Идвам - казваше Ловеца - от Провадия. Там пренощувах в един приличен, частен хотел "Зора". Преспах в едно легло, в което преди мене сигурно е спала млада жена и много интересен сън ми се яви. Хубавица със златни коси тича по един перон и гони влак, който бързо се отдалечава. Тича тя и не може да го стигне. Изведнъж виждам, на раменете й израстват крила, големи бели крила, като платна на платноходки. Разпери тя крилата и полетя. Издигна се високо, високо в небето, а влакът стана съвсем маничък като детска играчка. Такъв сън не бях сънувал. Гледах златокосата, която лети и се издига все по-високо и изчезва в облаците като къдели. А преди това, в Търговище, сънувах друг сън. Един син, има, няма трийсет годишен се връща у дома, в малка градска къща. Връща се от гурбет в чужбина, а майка му не иска да го посрещне. Стои той до вратата и мълчи, а майка му, дребна, суха жена е с гръб към него и не му казва нито добре дошъл, сине, нито добър ден. Стоят така и мълчат и по едно време старицата се обръща и продумва: "Защо направи така, сине? Защо взе парите на приятеля си, нали и той като тебе толкова дни не беше ял и не беше спал?" Това каза майка му, ясно чух думите й. А в Търново сънувах една въжена стълба, изплетена от коприна, която се спуска от небето и по нея се изкачва едно момче с коса като какао. Изкачва се бързо и смело и отива все по-нагоре и по-нагоре. Аз се уплаших, а момчето не се плаши. Качва се по стълбата и се смее и смехът му кънти като камбанен звън, сладък, меден звън.
    Разказваше Ловеца сънищата, а ние го слушахме с отворени уста и не усещахме кога преваля полунощ. Когато всички започвахме да се прозяваме, Ловеца спираше да говори, ставаше от масата, разперваше ръце сякаш искаше да ни прегърне всичките и поемаше към стаите на хотелчето ни.
    - Е, приятели, да видя какъв сън ще сънувам тази нощ у вас.
    Той казваше това така, като че ли имаше невидими антени, с които ловеше сънищата или чудна въдица, с която ги издърпваше от тъмнината, като рибар издърпва риба от дълбоко езеро.
    Ловеца вдигаше куфарите си и тръгваше към втория етаж, а ние гледахме след него и си мислехме, че куфарите му не са пълни със слънчеви очила, а с безброй сънища.
    Не знам тогава, преди толкова години, вярвахме ли или не във вълшебните му сънища, но той като че ли тихо и безшумно отваряше една врата към един друг свят и ни учеше да мечтаем, защото и за да мечтаеш трябва някой да те поведе към света на мечтите, някой като Ловеца на сънища.

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories