bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Златното колие®

 

 

On The BalatonГеорги Михалков

 

"Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят,
защото никой от вас нищо не е донесъл на него."

Апостол Павел

 

    НЕЗАБРАВИМО ЩЕ ОСТАНЕ онова лято край Балатон. Слънцето огряваше езерото, но не напичаше и не прижуряше, както по нашето Черноморие. Лъчите падаха полегато върху огледалната повърхност на Балатон и отразени огряваха лозята по хълмовете наоколо.
    - Тук зрее най-хубавото грозде - казваше жена ми, - защото слънцето го огрява с отразена светлина.
    Гледах лозята, подредени като ниски стройни горички и сякаш усещах вкуса на кехлибареното унгарско вино.
    Какво спокойствие цареше в курортното градче Балатон Фюред. В парка, край езерото, където се издигаше замъкът на Ана Бела, се разхождаха чужденци - шведи, а може би норвежци, и водата на Балатон, все още хладна, сигурно им се струваше като кадифе.
    Всичко наоколо потъваше в зеленина, която меко ни покриваше като невидимо наметало и ни предпазваше от лекия вятър, набраздил едва, едва езерото. Тръстиките край брега замислено се полюшваха и две малки лодки бяха кацнали върху прозрачната езерна синева. Като че ли съзерцавах огромна картина от 18 век; езерото, вековните дървета в парка, сивия замък, брега с дребните бели камъчета и полюшващите се тръстики.
    Седяхме навън, в едно кафене, на което отдавна съм забравил името, но още помня металните маси и столове, боядисани в бяло и приличащи на изящни виенски мебели. Може би кафенето се е казвало "Ана Бела" или ми се е искало да се казва така, защото Жужана, братовчедката на жена ми, разказваше за традиционните балове "Ана Бела", организирани всяка пролет в замъка, който е бил на унгарски граф, а красивата му дъщеря е канила на баловете младежи и девойки от околността. Тези балове продължават и сега.
    Жужана разказваше за девойките, облечени в дълги бели рокли, за младежите - във фракове и смокинги, за игривите отблясъци на огромните свещи, които озаряват салоните, стълбищата и балконите. Мелодичният й глас ме носеше назад, в едно друго време, малко тайнствено и необикновено. Големите й черни очи горяха, усмивката й ме озаряваше както отразената светлина, която огрява натежалите гроздови зърна. Говореше бързо, емоционално и не ми приличаше на унгарка. До нея, жена ми изглеждаше като спокойна скандинавка, норвежка или шведка, с лазурните си очи и светли коси.
    Съпругът на Жужана, Ищван, висок и строен, баскетболист или волейболист, вече не помня, приковаваше женските погледи с широките си рамене и леката гепардова походка. До нас седеше и дъщеричката им Бернадет, тогава може би на три или на четири години, с цветен сладолед в ръка, и с гъсти като тръстиката коси. Може би никога няма да забравя големите й очи, с цвят на кафе и миглите й като метличини, хвърлящи сянка върху млечното й личице. След петнайсет години Бернадет щеше да спечели конкурса "Мис Унгария" и да стане най-красивата унгарска госпожица, но в този юнски предиобед още никой не знаеше това.
    Жужана разказваше и си спомняше, че на един от тези балове, след първия танц, Ищван й поискал ръката и й подарил златно колие.
    - Тогава открих моето съкровище - вметна Ищван и намигна към Жужана.
    - А след сватбата - продължи Жужана - с приятели бяхме на плажа. Колието ми се откачило и паднало във водата. Търсихме го часове, цялата компания опипа с длани дъното, но напразно. От колието нямаше и следа, а за мен то беше най-скъпото нещо, което имах на света. Напразно Ищван ме утешаваше и обещаваше, че ще ми купи друго, по-хубаво, но аз си исках моето колие. Върнахме се от плажа, а вечерта той реши пак да се разходи до езерото.
    - Вече не мислeх за колието - продължи Ищван. - След ден, два щях да отида до Будапеща и да купя същото, но когато наближих плажа, застанах там, където бяхме през деня. Съблякох се и тръгнах към водата. Една голяма луна, като разрязана диня, висеше над Балатон. Нагазих в езерото и изведнъж на лунната светлина нещо на дъното проблесна. Наведох се - колието на Жужана. Странно как никой от нас не беше го забелязъл през деня. То лежеше на дъното, близо до брега и може би няколко пъти бяхме минали покрай него, а навярно го бяхме и настъпили, но никой не беше го видял.
    - Нали ви казах, Ищван е щастливец.
    - Да странно е, но ми върви - поклати глава той. - Миналото лято бяхме при родителите на Жужана. Беше следобед и баща й точно се връщаше с каруцата от нивата. Заприказвахме се в двора, преди да разпрегне коня. Нещо го попитах за подковите и той реши да ми ги покаже. Приближи се до един от задните крака на коня и го вдигна. На калта, под подковата, се беше залепила златна верижка. Не беше случайно, че аз намерих колието на Жужана, а сега намирах златна верижка и то на такова необичайно място. Е, не съм ли щастливец?
    - Та това е повече от ясно, щом си намерил мен - дяволито вметна Жужана и черните й като маслини очи, огледални и дълбоки, заблестяха с безброй искри.
    Този ден, там на брега на Балатон, до замъка на Ана Бела, ние всички се чувствахме щастливи. Жена ми и аз, защото бяхме младоженци, Жужана и Ищван, защото се бяха открили и малката Бернадет, защото ядеше най-сладкия сладолед. Сякаш седяхме под огромно топло крило. Тогава сигурно съм искал този ден да не свършва. Двете лодки да останат все така неподвижни по средата на Балатон, тръстиките край брега да се полюшват плавно и ритмично, а под огромните дървета край замъка на Ана Бела да се разхождат шведи или норвежци.
    Но този ден сега болезнено се връща в мен. Пак е юни и пак твърде малко хора има в Балатон Фюред. Замъкът на Ана Бела е все така притихнал и строг. Едно кафене много прилича на онова, в което преди двайсет години пихме кафе с Жужана и Ищван, но сега съм сам. Няма ги нито жена ми, нито Ищван, нито Бернадет. Няма я и Жужана. С жена ми се разведохме. Жужана и Ищван също се разведоха. А преди две години, жена ми, вече бившата, ми каза за убийството на Жужана. След развода Жужана живяла сама тук, в Балатон Фюред, и една утрин я намерили на пода, цялата в кръв. Убиецът десетки пъти е забивал ножа в красивата й гръд. Кръвта навярно е текла като река. Представях си как е пълзяла по пода на огромния им дом, в който някога гостувахме с жена ми като младоженци, как се е мъчила да извика или да си поеме дъх, как искрите от големите й маслинови очи една след друга са угасвали и в зениците й ставало все по-тъмно и по-страшно, а златното й колие е потъвало в кръв.
    - Защо са я убили? - попитах тогава жена ми.
    - Някаква любовна история - отговори тя и затвори телефона.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories