bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Китаристите от Спрингфийлд®

 

 

guitaristГеорги Михалков

 

    ЦЕЛИЯ ДЕН дъждът не спря. Валеше бавно и спокойно. Небето беше сиво като сукно и духаше студен ноемврийски вятър. Митко вървеше по улицата, свит в шлифера си, нахлупил бейзболна шапка и се оглеждаше наляво и надясно. Усещаше, че вече целият е мокър. Влагата беше проникнала до гърба му и сякаш мравки лазеха под фланелката му. Трябваше да влезе някъде да се постопли. Градът му беше напълно непознат. Пристигна сутринта да търси един българин. Бай Михо от Чикаго му беше казал, отиди в Спрингфилд, там живее Иван от Видин, има гараж за камиони, сервиз и бензиностанция. При него можеш да намериш работа, а и той ще ти помогне да се легализираш. Помогнал е на много българи и на теб ще ти помогне. Ето ти адреса. Аз ще му се обадя, ще му кажа за тебе и ще го помоля да ти помогне.
    Митко го послуша, купи си билет за Спрингфилд. Пристигна сутринта и тръгна да търси Иван от Видин. Търси го целия ден, но не го намери. На адреса, който бай Михо му даде, не живееше такъв човек и никой не беше чувал за него.
    Митко пристигна в Америка преди година и половина. Беше сигурен, че Америка е бъдещето му. Мислеше си, ще си оправи живота, ще поработи, ще спечели пари, ще си стъпи на краката и рано или късно пак ще се върне в България, но с пари и самочувствие. Първите дни работеше каквото намери: на един строеж, във фирма за почистване на офиси, пренасяше мебели, миеше чинии в един мексикански ресторант. Изкарваше пари, но трябваше да се устрои, да се легализира, за да бъде спокоен и да започне по-добра и по-платена работа. Така попадна при бай Михо. Той беше от старите емигранти. Дошъл в Америка още през седемдесетте, оженил се за американка, бай Михо добре си беше уредил живота тук. Купуваше къщи, ремонтираше ги, после ги продаваше. Печелеше и при него работеха главно емигранти: българи и сърби, които бяха незаконно в страната, плащаше им малко, но Митко нямаше друг избор и не искаше да се пазари. Бай Михо му даваше работа и надежда. Беше му подхвърлил, че ще му помогне и да се легализира, казваше, че има връзки, познава много хора.
    Веднъж Митко му напомни:
    - Бай Михо, нали обеща, че ще ми помогнеш. Ето вече половин година съм при тебе, но нищо не става, има ли някаква възможност?
    - Има, как да няма - каза убедително бай Михо. - В момента съм малко затруднен, знаеш, че не си само ти. Сега правя постъпки да помогна на едно младо семейство, тук е с децата си, но ако бързаш, ще те изпратя при един мой авер в Спрингфилд. Той има там голям гараж, сервиз, може да те устрои на работа и да ти помогне. Ако искаш, отиди при него. Аз ще му се обадя и ще те препоръчам. Ти си добро и работливо момче.
    След този разговор няколко дни Митко си мисли за Спрингфилд и накрая реши да опита късмета си там. Една сутрин каза на бай Михо, че е решил да замине за Спрингфилд и да се срещне с Иван, познатия му.
    - Нямаш проблеми - каза бай Михо. - Щи ти напиша адреса му и лично ще му се обадя.
    Митко се зарадва на готовността на бай Михо да му помогне, благодари му и след два дни потегли за Спрингфилд. Беше сигурен, че там ще му потръгне повече, но още с пристигането си удари на камък. Не намери Иван и не можеше да разбере бай Михо ли сбърка адреса или нарочно го изпрати за зелен хайвер. От българин всичко може да се очаква, помисли си Митко и се огледа. Трябваше да влезе някъде, защото както валеше, нямаше изгледи скоро да спре. Беше вече доста мокър. Тази нощ трябваше някак си да изкара в Спрингфилд, а утре да се върне в Чикаго и да вдигне скандал на бай Михо, но ако му вдигне скандал си отрязваше пътя за работа. Бай Михо можеше пак да го вземе на работа. Един-два дни все някак си щеше да преживее в Спрингфилд. Имаше пари.
    Вървеше по улицата и се оглеждаше къде да влезе, дали в някой бар, кафене или закусвалня. Изведнъж мярна един бар. Прецени, че ще е по-добре да влезе в него, да изпие едно уиски, а и цялата нощ можеше да остане тук и утре сутринта да се отправи към автогарата. Влезе в бара и потъна в мекия полумрак. Седна на една маса в ъгъла и след малко към него се приближи сервитьорката, млада стройна негърка. Митко си поръча уиски и се огледа. В дъното на бара имаше подиум и няколко момчета свиреха и пееха. Митко се заслуша. Веднага разбра, че са майстори. Свиреха рок, балади. Зарадва се, че попадна в бар с оркестър. Музиката беше неговата страст. Още когато учеше в музикалното училище в Бургас свиреше в няколко групи. Съучениците му предричаха бъдеще на китарист, но групите бързо се разпадаха. И като студент продължаваше да свири. Завърши Лесотехническия и започна работа в една мебелна фабрика в София, но му се отвори възможност да замине за Америка и не се колеба нито секунда.
    Сега, седнал в бара, Митко отпиваше от уискито, заслушан в баладата и съвсем забрави, че беше дошъл да търси някой си Иван и че е ядосан на бай Михо. Постепенно уискито, топлината в бара и музиката го отпуснаха. Той се приближи до подиума, застана пред музикантите и няколко минути ги гледа без да мръдне. Вокалистът, може би двайсет и две годишно момче, с къса руса коса и сини ирландски очи му се усмихна и каза: хай. И Митко му се усмихна. Като свърши песента, Митко му каза, че иска малко да посвири с тях. Сега момчето го погледна с широко отворени очи, като че ли не разбра добре какво му казва, но Митко се опита по-бавно и по-ясно да му обясни, че иска малко да посвири с тях. Момчето се разсмя, обърна се към другите и им каза какво иска Митко. Те също се разсмяха и почти в един глас отговориха: окей. Вокалистът свали китарата и с готовност я даде на Митко. Решиха да повторят една от баладите, които вече бяха изсвирили. Когато докосна китарата Митко сякаш прекрачи в друг свят. Почти година и половина не беше свирил. Сърцето му трепна като на влюбена гимназистка и топла вълна го обля от главата до петите. Целият се превърна в музика и в този миг сякаш стъпи на върха на щастието. Мелодията извираше от душата му. Свиреше и усещаше как момчетата от оркестъра го гледат възторжено и възхитено.
    Когато изсвириха няколко парчета, русокосото момче със сините ирландси очи го попита как се казва.
    - Митко - отговори му той.
    Момчето не разбра добре и пак го попита.
    - Митко - повтори той.
    Момчето кимна с глава и си каза името:
    - Стив
    После го попита от къде е .
    - От България.
    Стив пак го погледна много озадачен.
    - България, Европа - повтори Митко.
    - О кей Европа - усмихна се Стив. - Искаш ли да свириш с нас?
    - Да! Разбира се - отговори веднага Митко без да се замисля, но след малко реши да обясни на Стив кой е и какво прави в Америка. Каза му, че визата му е изтекла и не може да остане в Америка.
    - О, това лесно ще го оправим - успокои го Стив. - Ще свириш с нас, в нашата група. Ще узаконим престоя ти. Важно е, че си музикант и виртуоз на китарата.
    Митко го слушаше и не можеше да повярва.
    - Да, да - клатеше глава Стив - нашата група е известна. Ще оправим всичко. Само ти да си съгласен да свириш с нас.
    Как няма да съм съгласен, мислеше си Митко, нали точно това искаше. Да остане в Америка и да работи нещо, което му харесва и доставя удоволствие. Момчетата от групата го потупваха приятелски по раменете. Басът беше негър. Белите му зъби блестяха като бобени зърна и той най-много се радваше на Митко, а Митко още не можеше да повярва. Така ли лесно става в Америка. Само преди два часа случайно влезе в този бар, а вече си намери работа и както изглежда тези момчета, които нито го знаят, нито го познават наистина ще му помогнат.
    Нощта в бара мина неусетно. Сутринта Митко каза на момчетата, че ще отскочи до Чикаго, ще си вземе някои неща, ще се върне и ще започне да свири с тях. Разделиха се като стари приятели. Щастлив пое за Чикаго, като продължаваше да се чуди как всичко се уреди така неочаквано и бързо като насън.
    В Чикаго Митко се срещна с приятелите си Динко и Павел, разказа им за щастливия миг, който го е споходил и им обеща, че в скоро време ще ги покани в Спирингфилд да го чуят как свири. Решиха да отпразнуват големия миг. Вечерта се събраха в един от българските ресторанти да се почерпят. Динко и Павел няколко пъти го накараха да им разкаже историята с китаристите от Спрингфилд.
    - Ей, момчета, - смееше се Митко - още не мога да повярвам на това, което стана, но повярвах в американската мечта. Значи наистина в Америка всичко е възможно. Момчетата без да ме знаят и без да ме познават ми дадоха китарата и после ми казаха ела да свириш с нас. Това в България никога не може да стане.
    Динко и Павел го гледаха. И двамата бяха по-млади от него. Динко от Ямбол работеше при бай Михо, а Павел от Карлово разнасяше пици по домовете.
    - Пожелавам ви скоро да си намерите по-хубава работа - каза им Митко.
    Рано на другия ден с голяма чанта той се отправи към автогарата. Купи си билет и спокойно зачака автобуса. Няколко минути преди да се качи на автобуса двама полицаи застанаха пред него и му поискаха документите. Изглежда с нещо събуди подозрението им. До сега никой не беше го проверявал и всичко стана много бързо и неочаквано. Митко извади българския си паспорт, макар добре да знаеше, че визата му отдавна е изтекла, но нямаше никакъв друг документ. Полицаите веднага разбраха за какво става въпрос и го поведоха към полицейската кола. Беше ясно, че това е краят на пребиваването му в Америка.
    След няколко дни, когато самолетът излетя от летището в Чикаго в посока към Европа и България, Митко искаше да си спомни само едно: как изглеждаха момчетата от онзи бар в Спрингфилд и как се казваше групата им. Поради вълнението и радостта, които го бяха обзели в онзи дъждовен и мрачен ден, забрави да ги попита как се казва групата им.

 

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories