bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Изповед®

 

 

Георги Михалков

 

 

  Приликата с реални лица
    и случки е случайна.

 

   Баща ми беше заможен човек и по онова време най-големият матричар. Правеше матрици, а това е труден занаят. Работеше в приземния етаж на къщата ни сред стругове, фрези и какви ли не металорежещи машини. Обичах да го гледам как работи. Лятото гол до кръста, защото долу беше топло. Широкият му гладък гръб, изпотен, лъщеше като полиран метал. На носа му висяха старите очила с дебели стъкла, а в ръката му проблясваше шублера и татко час по час се взираше в него, измервайки внимателно някакъв детайл. Работеше с увлечение и отдаденост. Не съм виждал друг да работи с такава любов, както татко. Той не само си обичаше работата, за него тя беше всичко. Често доволен от свършеното, казваше: "От желязо мога да направя и човек." Опитваше се и мен да направи матричар, да ме въведе в занаята, който не ме влечеше. Залягах повече над книгите и завърших журналистика, професия далечна от неговата. Татко не се стремеше към парите, изглежда не го интересуваха, но те като че ли сами идваха при него. Имаше много пари и всеки момент, когато му исках, той бъркаше в джоба на панталона и вадеше от там куп смачкани банкноти. Вземах, колкото ми трябват, а той дори и не поглеждаше колко вземам и продължаваше да си работи наведен над струга или фрезата, или загледан унесено в шублера, най-важният за него инструмент.
    Когато аз и брат ми поотраснахме, татко реши да вложи в нещо парите и построи голяма вила в Буково. Построи я, обзаведоха я с майка ми, но той почти не ходеше там. Нямаше навик да излиза сред природата. Най-добре се чувстваше в приземния етаж, сред машините, чийто монотонен шум го унасяше като тиха мелодия.
    Годините минаха, татко остаря, спомина се, продадохме къщата и машините, а аз със семейството ми заживяхме в един от най-хубавите квартали на София. От време на време се сещах за вилата, построена от татко в Буково, но рядко ходихме там. Изглежда и мен не ме влечеше природата и предпочитах да си прекарвам времето в големия град, в редакциите, кафенетата и улиците.
    Това лято реших обаче да отида, да видя какво става с вилата. Жена ми не пожела да дойде и аз запалих колата и потеглих. Беше топъл юнски ден. Зеленината на Балкана ме опиваше и бавно пълзях нагоре, потънал в планинската тишина.
    Спрях пред вилата, бутнах вратата и влязох в двора. Останах смаян и поразен. Вилата беше ограбена. Нищо не беше останало, нито врати, нито прозорци. Направих няколко крачки. На мястото на някогашната масивна дъбова врата, сега зееше голяма черна дупка, като извадено око. Прекрачих прага и влязох вътре. Всичко, което е могло да се изнесе, беше изнесено: столове, маси, легла... Стаите немееха тъжни и празни. Това е да имаш, казах си. Нищо не може да се опази. Нищо не може да те спаси, нито ключове, нито аларми, нито пазачи. Излязох. Нямаше какво повече да правя тук. Постоях малко на двора. Сякаш и през него беше минал циклонът на грабежа и разрушението. Много от дръвчетата, които татко беше посадил, бяха изсечени и отмъкнати, навярно някой се е топлил с тях през зимата. Стана ми мъчно за една елхичка, която се издигаше до пътеката. Нямаше я. От черната земя стърчеше само част от зверски отсечения й ствол. Всяка Коледа, докато татко беше жив, украсявахме елхичката и светлините й огряваха целия двор, а чистият бял сняг отразяваше сините, зелени и розови отблясъци.
    Излязох на улицата. Исках да съм по-далече от двора, от вилата, която някого татко с желание и обич построи. Направих няколко крачки нагоре, по пътя към гората и забелязах, че от един съседен двор ме гледа жена. Когато минах покрай нея я поздравих. Тя ми отговори. Гласът й ми се стори познат. Спрях се и я погледнах. Познах я. Актрисата Магдалена Никодимова. Колко отдавна не бях я виждал. Някога, преди години, направих интервю с нея. Тогава тя беше млада, известна, играеше в театрални постановки, във филми, често се появяваше по телевизията, но изведнъж изчезна. Постепенно я забравиха и ето аз неочаквано я срещнах тук, в това далечно балканско селце с няколко къщи и може би не повече от двайсетина жители.
    - Здравейте - казах й аз. - Помните ли ме, аз съм журналистът Каменов. Преди десетина години ви бях помолил за интервю. Направихме го в сладкарница "Виена", отпечатаха го в списание "Театрални хоризонти".
    - Много добре ви помня - отговори бавно Магдалена. - Зададохте ми умни въпроси. Не на всички ви отговорих искрено. Тогава все още ме преследваше суетата. Какво правите тук?
    - Преди години тук, малко по-надолу, баща ми построи вила. Далече е и рядко идвам, но днес реших да дойда, намерих я разбита и напълно ограбена.
    - Така е. Непрекъснато разбиват вилите.
    - Явно нищо не може да се опази.
    - Да - каза тя - разбиват ги, ограбват ги, но за съжаление ограбените не са вилите, а самите ние. Ограбени от живота.
    Стори ми се странно това, което каза и я погледнах. Бяхме на една възраст. Беше отслабнала. Чертите на красивото й лице, като че ли се бяха изострили. Изглеждаше замислена и затворена в себе си. Очите й обаче не бяха се променили, големи, дълбоки, блестяха като кехлибар.
    Покани ме във вилата си.
    - Заповядайте - каза, сякаш бяхме стари, добри познати, които отдавна не са се срещали.
    Въведе ме в подреден двор със стара асма, плодни дръвчета, цветя и малка беседка. Седнахме в беседката.
    - Ще направя кафе - каза Магдалена - бързо ще стане.
    Останах сам под сянката на беседката, заслушан в планинската тишина. От време на време някъде зад къщата закачливо и пискливо се обаждаше птиче, не знаех какво е, не познавах птиците. Бях градско чедо, далеч от птиците, горите, цветята... Седях в беседката, загледан в зелените листа на асмата. "Защо Магдалена Никодимова остави столицата и напусна театъра? Какво се беше случило в живота й?" - питах се аз.
    Не след дълго тя дойде с кафето и кекс.
    - Тази сутрин направих кекса - каза. - Свикнах сама да си меся и пека хляба, от време на време правя кекс или някакъв сладкиш. Сега е лесно, с колата можеш да отидеш навсякъде и да купиш всичко.
    - И все пак как човек може да се откаже от толкова много неща и да дойде да живее тук?
    - Отказваш се от едно, но намираш друго. Аз се отказах от живота ми в столицата, но тук намерих новия си живот. Отказах се от репетициите, представленията, интервютата, срещите... Често ми се случваше представлението в театъра да свършва в десет, а аз в десет и половина да потеглям с колата за Велико Търново, където ме чакат на снимачната площадка, а там снимаме до сутринта, и рано, преди изгрев слънце се връщам в София, защото в девет часа ме чакат за репетиция в театъра. На обяд, между два и три, отивам в Радиото или в Телевизията, за да направя някой запис, а вечерта в седем се качвам на сцената... И това продължаваше месеци и години. Няма събота, няма неделя. Появи се едно непрестанно главоболие, не можех да спя. Осъмвах пред прозореца, загледана в спящия град. Цигари, кафета, набързо изяден сандвич и от време на време официални вечери в някой луксозен ресторант, където обаче правиш всичко друго, но не вечеряш, защото отдясно те питат за едно, а отляво - за друго. Фотожурналистите те дебнат, за да те снимат.
    В един прекрасен ден, когато бях на ръба на изтощението се запитах: Точно за това ли мечтаех? Получих всичко, пари, слава, известност. Победих, а сега - накъде? Нищо не можех да направя с парите, които ги имах, не ми оставаше време дори да се наобядвам спокойно или сама да си поръчам това, което ми се яде. Непрекъснато някой друг поръчваше за мене. Друг се разпореждаше с живота ми. Съветваха ме какво да ям, къде да ям, кога да ям. Какво да обличам, какво да купувам. Как да гледам, как да се усмихвам, с кого да разговарям... Това ли исках? Трябваше да си отговоря честно, да не се залъгвам и да не лъжа, както може би излъгах теб, когато направихме интервюто в сладкарница "Виена". Трябваше да реша как да продължа да живея. Да реша искам ли да живея или не. Искам ли да бъда луксозна играчка, марионетка за някои, които веднага ще ме хвърлят на боклука, щом ми се изтощят батериите и ще си намерят друга кукла, или да живея така, както аз искам и сама да подреждам живота си. Човек трябва да изпробва и да провери себе си. Бях в окото на бурята, в самия център, сега искам да видя какво е да си извън бурята, да си в периферията.
    Една сутрин скъсах страницата в бележника си, на която бях записала по часове и минути програмата си за деня: театър, козметик, среща, концерт... Скъсах страницата на дребни парчета и ги изхвърлих. Качих се в колата и тръгнах. Не знаех за къде пътувам. Исках да бъда сама. Сама с мислите си. Не исках да виждам хора. От човешките лица, усмивки, лицемерни и сервилни погледи ми се повдигаше. Не исках да чувам думи. Думите скърцаха в ушите ми и сякаш всички думи се сливаха в една: пари, пари, която пробиваше дълбоко мозъка ми като нажежен шиш. Години наред тази дума ме преследваше, пришпорваше ме да бързам, да тичам, да спазвам минутите и секундите, превръщаше ме в автомат и робот, принуждаваше ме да се усмихвам на този, на когото не исках да се усмихвам, да се възхищавам, на този, когото ненавиждах и да се правя, че не забелязвам това, което щеше да избоде очите ми.
    Пътувах, пътувах и не спирах. Пред погледа ми минаваха полета, ливади, гори, прекосявах села и се чудех как до сега не бях виждала всичко това, къде съм живяла, как съм живяла или може би съм спала дълбок, непробуден сън, който ме опивал като опиум и не съм искала да се събуждам. Сега, седейки зад волана, започнах малко по малко да се пробуждам. Спомних си коя съм и коя съм била. Спомних си градчето, в което се бях родила, бащината къща, малка с двор, с асма в двора и с цветя, които мама засаждаше, разсаждаше и поливаше, а на петнайсети септември, когато отивах на училище, набираше голям букет и ми го даваше, за да го занеса на учителката. Спомних си дългите коси на мама, усмивката й, ръцете с навити ръкави, когато месеше хляб или правеше мекици. И татко. Беше офицер, носеше дълга сабя, а тя се удряше в ботушите му и звънеше. Като малка обичах да се катеря по гърба му и той да ме носи. След войната арестуваха татко, защото беше царски офицер и го изпратиха в Белене, а мама и мен интернираха. Тогава не знаех какво значи тази дума. Качиха ни на един камион с няколко вързопа и ни закараха в едно село в Добруджа. Вече и не помня как се казваше, може би отдавна има друго име, а и не искам да си го спомням, но никога няма да забравя схлупените селски къщи и безкрайното поле с напуканата и изсъхнала земя. Нямаше вода и носихме с кофите вода от една чешма на края на селото. Тежките метални кофи, чиито дръжки прерязват пръстите ти, посинели от студ в зимните дни. Тогава си казах, че ще направя всичко, но ще избягам от това село, ще избягам далече, за да не го виждам и никога да не си спомням за него. Избягах, оставих мизерията, безводието, хората, които не знаеха да четат и пишат, потънали в тора на животните и в миризмата на обор и на ракия.
    Заминах за София тайно. Мислех, че в големия град мога да се скрия, че там никой не те познава и никой не знае миналото ти. Не знае коя си, кой е баща ти, от къде идваш... Но съм се лъгала. Не било така. Всичко се знае и навсякъде, където отидеш си носиш историята, кой си, какъв си, къде си се родил и къде си живял. Исках да стана актриса. Страшно много исках! Мислех, че ако съм актриса, ще бъда друга и няма да имам нищо общо нито с баща ми, нито с миналото ми. Исках, но и това беше невъзможно. Няколко пъти кандидатствах в Театралната академия и все не ме приемаха. Бях дъщеря на царски офицер, осъден в Белене. Изпадах в ярост. Мразех себе си, баща си, ненавиждах го, че беше минирал живота ми. Разбрах, че отсега нататък няма да мога да направя нито крачка напред. Навсякъде, където и да отидех, неговата сянка щеше да ме дебне. Не можех да следвам, не можех да работя нещо, което бих желала. Баща ми беше починал в Белене, но животът ми продължаваше да бъде обречен. Пред мен имаше само два пътя - единият обратно към добруджанското село, а другият - към някоя фабрика, в която да работя осем часа, да оглушея от тракането на становете и да се разболея от праха, който непрекъснато щях да дишам. А аз исках да изплувам, да отмъстя за татко, за мама, за униженията, за подигравките, за мизерията, за кофите, пълни с ледена вода и за посинелите, вкочанясали детски пръсти. В озлоблението си и в безсилието си бях готова на всичко.
    Постепенно разбрах, че имам само една единствена възможност - да се омъжа за някой, който да ме изтегли на буксир или да бъде за мен ракета-носител. Знаех, че притежавам едно от най-силните оръжия, бях млада и красива. Две важни неща, пред които никой мъж не може да устои. Набелязах бъдещия си съпруг, беше привлекателен, дипломат, завършил в Москва, син на партизанин. За него всички врати бяха отворени. Имаше само една пречка - вече женен, но бях готова и на най-голямата мерзост. Чувствах се толкова унижена, озлобена и наранена, че вече пред нищо не можех да се спра и нищо не можеше да ме спре. Трябваше да стигна до края, да направя всичко, за да постигна целта си, да докажа на себе си, че имам воля и желание за борба. Не беше трудно да завладея сърцето му. Той се разведе и се ожени за мен. И тогава, о чудо, вратите се отвориха и пред мен. Веднага ме приеха в Театралната академия и още докато следвах започнаха филмите. Режисьорите се биеха кой по-напред да ме покани във филма си. Случваше се да снимам и два филма наведнъж. Работех с огромно желание и увлечение. Исках да докажа, че съм талантлива. Не чувствах умора и напрежение. Изпълнявах всичко, което се искаше от мен. Говореха, че съм най-старателната актриса. Не проявявах примадонщини и капризи. Бях в състояние да работя при всякакви условия. Трудностите в далечното добруджанско село ме бяха калили и подготвили за живота. Снимах филми, играех в театъра, в телевизионни спектакли и вътрешно се надсмивах на режисьорите, казвах си: преди години не ме забелязвахте, не знаехте, че съществувам, а сега, заради съпруга ми се надпреварвате да ме каните във филмите си и постановките си. Колко сте смешни. Искате чрез мен да направите кариера, да ви забележат. Готови сте да се влачите по корем, да ми се молите, да ми предлагате примамливи хонорари, само и само да се съглася да играя във вашия филм, чийто сценарий често е некадърно написан, но трябва да заснемете филм по него, защото е написан от син или дъщеря на някое партийно величие. Ненавиждах ги, но продължавах да играя, изпълнявах точно всяко тяхно указание и добре разбирах, че сме хванати в една мрежа, от която не можем да се измъкнем, нито те, нито аз. Те имаха нужда от мен, а аз от тях. За да живеем, трябваше да се преструваме, да лицемерничим. Аз твърдях, че те са гениални, а те, че аз съм най-талантливата актриса. Имаше и други актриси, по-млади и по-талантливи от мен, но тях никой не забелязваше, никой не ги канеше да играят във филми, в театрални постановки и те постепенно увяхваха в провинциалните театри, неизвестни, непознати и безименни. В целия този панаир на суетата имахме нужда и от вас журналистите. Вие непрекъснато трябваше да пишете за мен. Да набивате в главите на хората колко съм талантлива, колко съм велика, какво голямо откритие съм за киното. Всичко това беше една скрита индустрия, в която участваха сценаристи, режисьори, актьори, журналисти. Всички ние живеехме луксозно и затова имахме нужда от тези, които гледат нашите филми, от потребителите. А и държавата имаше нужда от нас. Ние провеждахме нейната политика, служихме на нейната идеология. Ние трябваше да дадем живот на бездарните и скучни филми, да накараме хората да повярват, че филмите, в които играем са интересни и актуални, съвременни. Пълна заблуда, пълна лъжа. И все пак, когато един артист се снима в много филми или играе в много пиеси, той успява да направи и няколко запомнящи се роли. Така е може би и с писателите. Когато един писател пише много, успява да напише и няколко хубави книги. Знам, че не всичко, което изиграх беше добро, но ще останат и няколко хубави филма, с които хората ще ме запомнят и ще казват: "И все пак беше талантлива."
    Някои режисьори се опитваха да флиртуват с мен, но аз не си позволявах такива волности. Бях благодарна на мъжа ми, че ме извади от бездната и знаех добре какво искам и към какво се стремя, поне така си мислех тогава. Спомням си един режисьор, който упорито ме преследваше, канеше ме да играя във всичките му филми, но сега си мисля, че може би не е преследвал мен, а някаква своя цел, която е искал да постигне чрез мен. Такъв е животът.
    И този мой живот продължи години до мига, в който мъжът ми почина. Почина внезапно. Казах си: отиде си ракетата носител, изгоря. Почувствах се безкрайно самотна. Съжалявах само за едно, че в името на кариерата, в името на успеха бях останала без дете. Толкова много исках да успея, че бях загърбила всичко друго. Бях се вживяла изцяло в ролята си и летях като стрела към целта. Не исках да си спомням коя съм и как съм постигнала всичко. Лъжех, измислях си друга биография с други родители. Понякога ме срещаха съученици от селото в Добруджа, но аз се правех, че не ги познавам, че никога не съм ги виждала в живота си и им казвах, че грешат, че се лъжат, че не съм живяла в това село. Лъжех, излъгах и тебе, когато ме помоли за интервюто. Така беше тогава, трябваше да лъжа и го правех без да ми мигне окото.
    И всичко това до онази сутрин, когато се събудих и скъсах страницата в бележника с дневната си програма. Пътувах с колата и все по-ясно си давах сметка, че бях попаднала в капан. И най-страшното, че този капан си го бях поставила сама. В стремежа си да изплувам, да бъда друга, бях се превърнала в марионетка, в кукла, която умело разиграваха, която великолепно служеше на други интереси и цели, а аз се заблуждавах, че нещо съм направила и нещо съм постигнала. Бях само един говорител. От екрана и от сцената изговарях и повтарях лъжи, заблуждавах хората, служих им за опиум. Бяха направили от живота ми фалшив модел. Хората се опитваха да ми подражават, да се обличат като мен, да говорят като мен. Отдавна нямах собствен живот. Осъзнах всичко това. Изтрезнях. Не знам как с колата стигнах до тук, до Буково. Хареса ми и реших да заживея тук. Купих тази къща и макар и късно, посветих живота на себе си. Затова съм тук.
    Тя замълча, след малко ме погледна.
    - Разказах ти всичко това, за да го напишеш. Искам да узнаят истината за мен. Съжалявам, че толкова години съм лъгала. Тук намерих себе си. Разбрах, че не сме нещо повече от Божи чада, дошли за много кратко на земята. Преди малко спомена, че са ограбили вилата на баща ти, а аз ти казах, че ние самите сме ограбени. Тук осъзнах, че ние ограбваме себе си. Ограбваме чувствата си, мечтите си, идеалите си. Ние сами се унищожаваме и никой не ни е виновен. Цял живот тичаме към собствената си гибел, без да се осъзнаем, без да се замислим. Тук, в този двор, в планината осъзнах това и съм благодарна, че го разбрах.
    Магдалена се загледа към планинския връх, който се изправяше пред нас. Дълбоките й кехлибарени очи бяха все така замислени. Неволно си спомних пак за баща ми. И той обичаше работата си, не се интересуваше от парите. Живееше само с работата си. Знаеше нещо, което тогава аз все още не знаех и което едва сега започвах да разбирам.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories