bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

На Белградската гара®

 

 

Георги Михалков

 

 

    Таня се огледа безпомощно. Беше седнала на самия край на една пейка в Белградската гара. Покрай нея минаваха върволица от хора. Възрастни, понесли огромни тежки вързопи, майки с разплака-ни деца, тълпа шумни цигани, войници и младежи. Между тях сновяха окъсани просяци и полицаи с безкрайно отегчени лица. Беше на края на силите си, уморена, изтощена и отчаяна. Главата й увисваше, сякаш я бяха напълнили с разтопено, вряло олово. Погледът й блуждаеше, гледаше, но нищо не виждаше. Тълпите от хора, които се движеха пред нея, приличаха на огромни цветни петна. Очите й горяха и едва ги държеше отворени. Имаше температура, втрисаше я и трепереше като изсъхнало слънчогледово стъбло. Вече не помнеше кога ще тръгне влакът за София. Два или три пъти попита касиерката, когато си купуваше билета. Жената и двата пъти търпеливо й отговори, но Таня моментално забравяше часа. Трябваше да стане от пейката, да отиде до таблото и да погледне, но нямаше сили. Мисълта за тежкия куфар я сковаваше. Струваше й се, че вече не е в състояние дори да го повдигне. Беше го влачила из половин Европа и сега й идваше да го захвърли и да не го погледне повече.
    Беше влажно и миришеше на мухъл. Треперенето й се усили. Сякаш цялото й тяло подскачаше. Някъде далече през съзнанието й като бавен товарен влак премина досадна мисъл - това ли е краят?
    Главата й се удари в твърдата облегалка. Ръката й продължаваше да стиска дръжката на куфара. Стори й се чудно. Не искаше повече да го влачи, а в същото време трепереше да не й го откраднат. Не можеше да се отърве от мисълта, че я гонят, дебнат, преследват. Опита се да си припомни кога тръгна, от колко време пътува и обикаля Европа.
    Беше вече есен, нали. Навън валеше пороен дъжд, долавяше металния тропот на тежките като сачми капки, а беше топло и слънчево, когато тръгна. Цвета, приятелката й, я убеди да отидат да берат лалета в Холандия. Каквото можаха продадоха, взеха заеми и заминаха. Всичко беше добре до момента, в който пристигнаха в Бреда и разбраха, че мъжът, който ги водеше, е изчезнал, а те са останали сами, без пари и без да знаят езика. Разплакаха се, но това не им помогна. Тръгнаха като луди из улиците на града. Добре че беше лято. Попаднаха на някаква румънска циганка, която знаеше малко български.
    Известно време миеха чинии в един ресторант, после се разделиха. Цвета замина за Амстердам, Таня пое към Белгия. И в Белгия не й потръгна. Искаше да се върне. Гурбетът не беше за нея.
    В Милано я обраха. Откраднаха й парите, добре че не всички бяха в чантата й - не беше усетила кога и как я бяха отворили. Крадци - виртуози. Успя Да стигне до Белград и вече тук усети, че няма сили. Искаше й се да не става от тази пейка и за никъде да не пътува.
    Изведнъж подскочи уплашена: някой внимателно я потупваше по рамото. Отвори очи, готова да се разкрещи. Един брадясал младеж се беше навел над нея. Помисли, че се готви да я ограби и здраво стисна дръжката на куфара, но нямаше сили да извика. Сякаш я бяха сграбчили за гърлото. Гледаше го вцепенена. Младежът продължаваше да я потупва по рамото и нещо да й говори. Не го разбираше. Беше около двайсетгодишен, висок, във войнишка униформа, брадясал, небръснат от ден или от два. Лявата му ръка - бинтована и вързана през врата, може би счупена и гипсирана. Младежът не спираше да говори. Заслуша се и май вече го разбираше. Питаше я за къде пътува. Не искаше да му отговаря, мълчеше, гледайки го враждебно.
    Започна да осъзнава какво й се беше случило. Навън се стелеше мрак, а в притихналата гара само тук-там сновяха хора. Разбра, че е изпуснала влака. Беше заспала, а влакът отпътувал. Скочи обезумяла и се развика:
    - София, София, Белград - София.
    Сега изглежда войникът се изплаши, защото малко сепнато отстъпи настрана. Може би си помисли, че е полудяла, но се опита да я успокои. Огромните му тъмнозелени като орехи очи се засмяха и той започна пак да й говори нещо на своя език. Каза й да не се коси и че докато е спяла, той е седял на пейката отсреща и е пазел да не й откраднат чантата или куфара, защото някой можел да я вдигне цялата и че била толкова красива, като момиче от приказките, фея, заспала на Белградската гара. Седял и я гледал.
    Била уморена, но часовете минавали. Той изтървал своя влак и се притеснявал, че и тя ще изпусне влака, с който ще пътува, и затова решил да я събуди. Не знаел, че е бугарка. Извинява се. Ще й помогне да презавери билета си. Ще бъде тук с нея и нищо лошо няма да й се случи.
    Таня продължаваше да го гледа под вежди. Няколко часа той я беше пазил. Дали не го е сънувала? Господи, та той прилича на Раде Маркович, на артиста, който беше играл с Невена Коканова в "Крадецът на праскови"! Беше го гледала преди години, черно-бял. Само не знаеше дали очите на Раде Маркович са черни или светли, защото очите на войника бяха тъмнозелени и лъскави като маслини.
    - Таня - каза тя.
    - Павле - отговори й той. - Я сум Павле.
    После й обясни, че скоро никой няма да има тук, в чакалнята на гарата, но наблизо се намира ресторант, който работи цяла нощ и в него могат да вечерят. Погледна го пак уплашена, но той се наведе и й взе куфара.
    - Не, не - възпротиви се тя, но той го понесе.
    Ресторантът беше срещу гарата. Войникът поръча някаква супа с картофи. Стори й се, че това е най-вкусната супа, която някога е яла. Говореха. Тя на български, а той на сръбски. Пиха и вино, за срещата. Сутринта слънцето ги огря пак в голямата чакалня. Павле презавери билета й за София и я изпрати до вагона. Преди да тръгне влакът, той й каза:
    - Върни се и ми стани жена.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories