bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Антония®

 

 

Георги Михалков

 

 

    Добрин беше отскоро директор на Дома за изоставени деца. Дойде тук, в това забутано градче, защото нямаше друг избор. Няколко години животът го беше подхвърлял като изоставена рибарска лодка. Опита различни професии: учител, строителен работник, разносвач на пици и накрая реши, че трябва да има постоянна и по-сигурна работа. Яви се на конкурса, обявен от общината, и за негова изненада го одобриха. Навярно Домът дълго време беше без директор или всички, които започваха работа тук, не се застояваха дълго, но за Добрин беше добре. Осигуряваха му квартира и храна. Заплатата не беше висока, но той нямаше нужда от кой знае какво и можеше да живее и с по-малко пари.
    Още в първите дни разбра, че работата е по-трудна, отколкото предполагаше, но беше сигурен, че ще се справи. В Дома цареше анархия и хаос. Учителите и възпитателите, повечето от тях възрастни, гледаха ден да мине друг да дойде и той реши, че преди да се заеме сериозно с промените и реформите, трябва добре да опознае Дома: ученици, учители, помощен персонал. Повече от месец само наблюдаваше и си правеше изводи. Учениците, а и учителите почти не го забелязваха. Появяваше се рано сутринта и излизаше последен, късно вечер. Почти целия ден прекарваше в кабинета си и учителите се чудеха какво прави там, а той внимателно проучваше картоните на учениците и учителите и се опитваше да запомни и най-малките подробности за всеки поотделно. От време на време учителите влизаха при него по един или друг въпрос и Добрин решаваше проблемите почти в движение. След като приключваше с текущите въпроси, той пак се затваряше в кабинета и потъваше в досиетата. Прелистваше съдби и истории, за които никога и не беше помислял. Четеше личните трагедии на децата, за да разбере какво ги е довело в Дома. Страници, написани неграмотно и набързо. Някой някъде беше нахвърлял бегли, непълни данни само и само да отбие номера, мислейки, че с това е изпълнил служебните си задължения.
    Едно досие му направи силно впечатление. Върху зелена, поизмачкана папка с неравен и нервен почерк беше написано име на момиче: Антония Драганова. На първата страница имаше и снимка. Светлокосо с масленозелени очи и изразителни чувствени устни. Снимката беше правена наскоро. Според рождените данни момичето беше на шестнайсет и в характеристиката пишеше: невъздържана, буйна с лидерски качества, леко поведение, склонност към аморални прояви и т. н. Майка й - починала, а баща й - неизвестен. Преминала през различни домове и обиколила почти цяла България, Антония не се беше задържала никъде повече от година. Според написаното, пребиваването й в Домовете се отразявало лошо на цялата дисциплина и директорите са бързали да се отърват от нея. Преди година прелъстила възпитател, който моментално бил уволнен и подведен под съдебна отговорност.
    За Добрин случаят Антония се явяваше сериозно предизвикателство, което трябваше да реши. Откакто започна работа тук, вече три пъти му съобщаваха за подвизите й, но той още не бързаше да предприеме строги мерки. Продължаваше все така безшумно да прекарва дните си в директорския кабинет, да проучва досиетата и да се подготвя за активни действия, а учителите и възпитателите си мислеха, че директорът се спотайва, не иска да нарушава спокойствието си и скоро ще си тръгне, както всички други досега, но Добрин имаше сериозни планове. Искаше добре да си обясни поведението на децата, да разбере защо постъпват по един или друг начин, каква е причината и какво може да промени живота им. Не си въобразяваше, че ще направи кардинални реформи, но беше твърдо решил да промени живота в Дома.
    Една нощ се събуди в един часа. Полежа в леглото с отворени очи. Не му се спеше и стана. Отвори прозореца и усети южния полъх и аромата на цъфнали дървета. Тъмният небосвод беше осеян със звезди, сякаш обилно поръсен със захар на кристали. Нещо силно го привлече навън. Облече се и излезе. Вървеше бавно по заспалите улички и неусетно стигна до Дома, до голямата му врата с железни решетки. Позвъня. Звънът отекна в стаята на охраната. Пазачът вероятно спеше. Звънна втори път. Мина доста време. В коридора светна. През стъклото видя пазача, клатеше се бавно към вратата и по мърдането на устните му, Добрин отгатна, че псува недоволен. Отключи и намръщено го поздрави:
    - Добър вечер, господин директоре.
    Добрин долови мириса на алкохол, идващ от пазача, но нищо не каза.
    - Добър вечер - отговори - всичко ли е наред?
    - Всичко, както винаги.
    Добрин изкачи стълбите до втория етаж. Почука на вратата на възпитателя и влезе. Иванов, възпитателят, се надигна от леглото, сънен с подути очи и объркан поглед.
    - Господин директоре, - промълви уплашен - случило ли се е нещо?
    - Не. Нищо - успокои го Добрин. - Дойдох на проверка.
    Съвсем млад, едва двайсет и пет годишен, Иванов още нямаше педагогически опит, но се опитваше да спазва указанията и съвестно да си изпълнява задълженията. Беше малко смешен. Висок и слаб с кръгли като топчета очи и тънки мустачки като четчици. Учениците го наричаха Чарли, защото мустачките му напомняха за Чарли Чаплин. Този прякор харесваше и на Добрин, и понякога се хващаше, че обръщайки се към него, неволно може да го нарече Чарли.
    - Спокойно ли е? - попита още веднъж Добрин.
    - Да - побърза да отговори Иванов, макар добре да знаеше, че не всичко е наред.
    И тази нощ Антония беше успяла да се измъкне от Дома и нямаше сила, която да я задържи. Учителите и възпитателите заключваха вратите, наблюдаваха, пазеха, но въпреки всички мерки тя незабелязано и ловко излизаше. Дежурните учители и възпитатели често проверяваха нощем леглото й, виждаха, че е заспала, а после се оказваше, че в леглото й спи друго момиче. Антония и останалите ученици бяха толкова изобретателни, че учителите не винаги можеха да се усетят и да разберат как измислят всичко, за да ги заблудят. Добрин обаче подозираше, че учителите знаят, кога Антония се измъква от дома, но се правеха на разсеяни. Предпочитаха да си затварят очите, защото ако й попречеха, тя можеше да скочи през прозорците от втория или от третия етаж и тогава щеше да се случи нещо непоправимо. А така тя спокойно си излизаше и сутрин се връщаше ни лук яла, ни лук мирисала. Добрин беше сигурен, че и тази нощ не е в Дома, но не попита Иванов за нея.
    - Ще проверя спалните помещения - каза той и се упъти по коридора към помещението на момчетата.
    Влезе и безшумно мина покрай всички легла. Момчетата спяха. Не липсваше нито едно. После се упъти към спалното на момичетата. Както предполагаше леглото на Антония беше празно.
    - Къде е Антония? - попита той.
    Иванов вдигна рамене, зачерви се и започна да мига като заек с кръглите си очи. Знаеше добре, че директорът ще го попита за нея, но не знаеше какво да му отговори.
    - Утре ще решаваме този въпрос - каза Добрин строго и си тръгна.
    Вървеше към квартирата си ядосан. Няколко пъти беше разговарял с Антония, но явно нямаше никаква полза. Тя го слушаше навела смирено светлата си с цвят на капучино коса и след всеки разговор всичко се повтаряше отново. Антония се измъкваше от Дома и по цяла нощ не се прибираше. Какво е това - питаше се той? Страст? Увлечение, навик? Как може да я промени? За първи път в живота си се сблъскваше с нещо подобно и нямаше представа, откъде и как да започне, за да върне Антония в правия път.
    Трийсетгодишен, неженен Добрин нямаше достатъчен опит с възпитанието на децата, но беше съвестен и се притесняваше, че ако се случи нещо с Антония, той ще е отговорен. В същото време не му се щеше да предприема кардинални мерки и да подава молба до полицията за съдействие. Трябваше сам да намери решение. Време е да направя нещо - казваше си той, вървейки към квартирата си. В този среднощен час градът спокойно спеше и никой не се интересуваше за тревогите му и притесненията, които стягаха Добрин като примка. Последния път разговорът му с Антония беше продължителен и мъчителен. Разпита я за майка й, за някои роднини и близки, а тя отговаряше кратко и без желание. От откъслечните й отговори разбра, че майка й е водила безпътен живот, Антония е познавала любовниците й, живяла е с някои от тях, а и майка й не е искала да ги крие, напротив не е чувствала неудобство, че всичко се случва пред детските очи на Антония. Може би този живот на майка й беше породил у Антония ненавист към мъжете, и Добрин подозираше, че тя мрази и мъжете, и майка си, и по-странен и необичаен начин сега си отмъщава на всички и за всичко. С красотата си, с вродения си женски инстинкт Антония привличаше и прелъстяваше мъжете, а вътрешно може би им се надсмиваше и си играеше с тях. Опасна игра с огъня, в която много мъже от града вече бяха изгорели. В Дома се получаваха оплаквания от семейни жени, улегнали и разумни, чийто мъже Антония беше прелъстила и подлудила. Добрин недоумяваше как възрастни, сериозни мъже бяха попаднали в мрежите й, и не можеше да си отговори на този въпрос. Имаше усещането, че Антония си беше поставила непосилната задача да прелъсти колкото се може повече мъже и до този момент се справяше успешно. През деня тя се мяркаше в Дома, но през нощта беше в стихията си. Как успяваше да извади мъжете от равновесие и толкова ли са слаби всички те - питаше се Добрин? Толкова ли лесно могат да се подадат на съблазънта на едно шестнайсетгодишно момиче? Някои от тях дори бяха влезли в ролята на нейни покровители. От време на време в Дома дискретно се появяваха мъже с позиции в обществото, които се опитваха да разговарят с Добрин и да му внушават да бъде по-толерантен към Антония, а той се правеше на наивен и ги питаше какво значи да е по-толерантен? Други, по-предпазливи, му се обаждаха по телефона и го съветваха как да прилага съвременното възпитание. Привидно Добрин се съгласяваше с тях, а вътрешно едва сдържаше смеха си и искрено съжаляваше всички тези по-млади и по-възрастни господа, попаднали лекомислено под наркозата на Антония.
    Добрин влезе в гарсониерата си, приготви се да си легне и се запита къде ли е и с кого ли е сега Антония? Беше чул, че ухажорите я водят с коли в хотели и мотели, че дори е имало нощи, когато са пътували и до морето.
    Сигурно всичко това е много хубаво и вълнуващо - каза си той. Да прекараш няколко часа с младо красиво момиче, готово да те дари с любов без да ти иска нищо и без да се чувстваш задължен и обвързан. Това безспорно е удоволствие, а и всички знаеха, че Антония не приема пари и подаръци. Дори ако някой от добро сърце се опитваше да й даде пари, тя му ги хвърляше в лицето, като му заявяваше, че не се продава. Точно това навеждаше Добрин на мисълта, че в поведението й има мотив, който той все още не беше добре разгадал, а едва ли и някой друг от мъжете се беше опитал да разгадае.
    Сутринта, когато Добрин дойде в Дома, първото нещо, което попита, беше тук ли е Антония и прати една от чистачките да я повика. Антония влезе в кабинета спокойна и леко усмихната.
    - Седни! - каза сухо Добрин.
    Тя седна на стола срещу него и го погледна право в очите. Тъмнозеленият й поглед сякаш го упои. В тези големи смокинови очи имаше някаква магия, на която и най-твърдият мъж не можеше да устои. Колкото повече ги гледаше Добрин, толкова по-дълбоко потъваше в тях и сякаш забравяше защо я извикал тук, в кабинета си. Какво е това - питаше се той? Възможно ли е един поглед толкова силно да въздейства? За трийсет години той беше срещал много и различни жени, но нито една от тях не притежаваше такива очи и такъв изгарящ поглед. Разбираше добре лудостта, обхванала мъжете в града. Опита се да излезе от вцепенението и строго попита:
    - Снощи пак не беше в Дома?
    - Не е вярно - спокойно отговори Антония. - Тук бях и цяла нощ спах като новородена.
    - Сигурна ли си?
    - Абсолютно! Може да попитате Чарли.
    Добрин вдигна глава. Антония го гледаше предизвикателно и в упойващия й поглед той долавяше присмехулни искри, сякаш му казваше: "Е, и? Дори и да не съм спала тук, какво ще ми направиш?" Тази нейна самоувереност го ядоса и той твърде лекомислено повиши тон:
    - Знаеш какво може да ти се случи. Вече съм решил да дам оплакване до полицията за аморалното ти поведение и те очаква трудово-възпитателното училище...
    Антония се усмихна саркастично и не го остави да довърши.
    - Няма да е разумно - каза тя спокойно.
    Думите й го удариха като плесница и той се сепна. Да, с това не можеше да я уплаши. Над нея имаше чадър. Зад гърба й стояха мъже, готови и при най-малкия неин повик да скочат и да се застъпят за нея. Това беше истинската действителност, в която живееха.
    Добрин замълча. Нямаше смисъл от излишни думи. Антония седеше срещу него, но сега вече не го гледаше с иронична усмивка, а със съжаление. В нейните очи той беше един много дребен и безобиден директор, от когото нищо не зависеше.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories