bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

ПИСМО ОТ ОНЯ СВЯТ

(криминале)

 

Георги Христов

  

   
   Mr. Perfect Всяка прилика
    с действителни лица или събития,
    е плод изцяло на случайност .

    АПРИЛСКО УТРО. Напълно в унисон с мрачното ми настроение, лепкава, сиво - жълта, примесена със смога от нефтената рафинерия мъгла, стискаше във влажната си прегръдка улиците на Бургас. Облечен в традиционното си облекло - сини джинси и сафари “Ливайс” вървях по тротоара и подритвах смачкана кутия “Кока - Кола”. Беше студено, но черната ми памучна тениска лепнеше от пот. Голям товарен закрит фургон запречваше тротоара, паркиран неправилно до знака “Паркирането забранено”.
    Не виждах на повече от три метра, но малко ми пукаше. Бях провел кратък, съдържателен разговор с шефа, от който се вбесих. Изложих всичките си доводи и идеи. Сподели ми какво мисли той за мен, и какво очаква от мен. Но най -важното, научих какво трябва да върша. Това ме подлудяваше, тъй че десетте градуса по Целзий не ми правеха никакво впечатление. Излязох от неговата канцелария изцяло с неговите идеи.
   Не зная как го постигаше, но явно гениите в България не са се свършили. Не и в управлението на държавните служби. Принципно погледнато, беше прав човекът. От шест месеца забатачвах все повече разследването на най -обикновен случай - разпространение на цигари с марихуана. Имах всичко - връзките на обекта, почти цялата клиентела, местата на разпространение. Липсваше ми най - важното. Откъде, по дяволите, идваха доставките на “тревата” на едро и кой ги доставяше? Накъдето и да се завъртах, удрях на камък. Имах чувството, че обектът ме изпреварва на всяка крачка.
    Не исках да прибързвам, но времето и шефът ме притискаха. Несъзнателно вървях към дома на престъпника. Правех грешка, сигурен бях, но не спрях, а продължих да се шляя по “Александровска”. Сритах за последен път металната кутийка и завих по “Димитър Благоев”. Подминах номер двайсет и едно и продължавах да се чудя как да преодолея ширещата се в главата ми празнота, когато някой ми подвикна : - Ей , момче, ела да удариш едно рамо!
    Обърнах се, отворил уста да отвърна подобаващо и се вкамених. Моят човек, този, който исках да закова, стоеше до вратата на приземен гараж и говореше на мен!
    - Не ме зяпай така. Ела и ми помогни да запаля колата.
    - Съжалявам - отвърнах сравнително учтиво - Не разбирам нищо от автомобили. И бързам, при това.
    - Не те викам да ремонтираш, а да буташ, пич. Като я запалим, ще те откарам, където отиваш.
    - Без майтап? - попитах.
    - Няма майтап. Ела и бутни, я какъв си як.
    Огледах го и се засмях. Просто бяхме в различни категории. Дебелите му като цепеници ръце му придаваха страховит вид. Всичко се разваляше от огромния му корем, изхлузен изпод размъкната оранжева тениска с размер XXL.
    - Дадено - чух се да казвам. - Но няма да си седнал вътре, щото тежиш повече от колата.
    Дебелакът се засмя небрежно и веднага придоби щастлив вид, все едно, че му белех банан. Отвори вратата на приземния гараж и влезе вътре. Последвах го много внимателно. Сигурен бях, че правя нова грешка. В главата ми светеше мигаща червена лампа с надпис “Отстранен от разследването”, но външно изглеждах като каменен индиански тотем. Най - малкото се надявах, че е така. Щом влязох вътре, изживях поредния си шок. Вътре с грациозна небрежност стоеше паркирана някаква антика, производство на “Опел” от края на седемдесетте години. Ръждиви петна избиваха на тавана и задния капак. Левият стоп липсваше. Дори Херкулес не би могъл да я помести.
    - К`ва е тая кошница, брато? - попитах - Сигурно е от преди войната. Дай да си я оставим да почива в мир.
    - Не гледай външния вид. Взех я за бачкане. Двигателят е като часовник. Ходовата част е след основен ремонт. И не ме гледай така, а бутай!
    Бях дошъл да помагам. Положих ръцете си на предния капак и започнах да бутам.
    Симпатягата не се качи в колата, както очаквах, а също забута с една ръка, облегнал тежестта си на автомобила. С другата ловко завъртя волана. Возилото тежко издрънча, преодолявайки бордюра и с достойнството на ветеран, несломен от битки, се ширна по средата на улицата. Преместих се отзад. Юнакът, символ на мъжка красота през деветдесетте, натисна едновременно с мен. Противно на всякаква логика, изминахме не повече от пет метра и автомобилът запали. Избърсах замърсените си ръце в изтритите си джинси, отворих предната дясна врата и седнах.
    - Е, сега накъде? - попита ме човекът.
    - Излез на “Александровска” и след това надясно. Там ще ти кажа накъде.
    Извадих цигара и запалих с металната си запалка “Зипо”. Дръпнах с наслада и издухах бавно дима. Нямах никаква представа, че паля последната си цигара за дълъг период от време.
    Дебелакът ме изгледа така, сякаш го ритнах отзад. Неодобрението му пролича, но се въздържа от коментари. Само отвори страничното стъкло до долу. Не бяхме изминали и двайсет метра, когато от мъглата пред колата изведнъж се материализира от нищото пешеходец, който вървеше с гръб към нас по средата на платното. Моят човек наби рязко спирачката. Ръката ми с цигарата се удари в арматурното табло. Огънчето се разпръсна навсякъде. Едновременно заругахме, като аз се замятах лудо и изтърсвах от скута си въгленчетата. Спътникът ми замлъкна по средата на псувнята си. Чух три приглушени изстрела. Обърнах главата си наляво, като в дясната си ръка продължавах да стискам смачканата цигара. Видях остро непознато лице, с ясно изразени скули, което нямаше да забравя никога повече. Говедото стискаше в ръка карабина “Мазалат”със заглушител, разработена на основата на 7,62 мм. АК, подпряна на спуснатото стъкло. Преди да си отворя устата, видях как онзи натиска спусъка. Сякаш ме удари двутонна преса. Съзнанието ми угасна отведнъж.
    Пропадах в бездънна яма. Реех се в безтегловност и все пак надолу. По някое време до мен се доближи прекият ми началник, както си седеше на тапицираното кресло.
    Помаха с пръст и ми извика “Ти си длъжен!”. Неговият вик кънтя дълго време. Ехото го подемаше с нова сила, веднага щом почнеше да затихва. Бях длъжен. Спомнях си, че съм длъжен, но какво по дяволите и на кого? Като стигнах дъното, разбрах, че това е някакъв скапан тунел от канализацията и аз вървях по него. Таванът - нисък и обрасъл с лишеи - ме караше да вървя приведен. Виждах светлината накрая му, нейде напред, на хоризонта, но вървях, защото бях длъжен. Стана ми студено, защото газех в някаква вода. Можех само да се надявам, че не е фекална. Но дори и такава, беше ледено студена, а нали е пролет? Пролет. Като кодово название думата включи съзнанието ми на пълна мощност. Пролет. Пролетта е символ на Великото Начало на кръговрата на Живота. Всичко цъфти и е време за любов, но не и тук, не и в този град, когато вървиш сам в мъглата.. Изведнъж си спомних всичко. Всичко! Дори гадната муцуна, която ме продупчи с карабината. Бях в пълно съзнание, дума да няма. Само че се намирах в допотопния “Опел”, краката ми овързани с предпазния колан, прилежно овързан за седалката като колет. Погледнах надолу. Краката ми до коленете бяха във вода.
    Веднага схванах положението. Колата се намираше в дъното на морето! Запищях отново и се замятах, но не постигнах нищо повече от това, че белезниците се впиха в китките ми още по - здраво. Болката от притиснатите кости проясни напълно разсъдъка ми. Ни в клин, ни в ръкав си спомних любимата фраза на баща ми - “Морето обича смелите”. Нервен кикот ме разтърси и премина в глухо ръмжене. Ръмжах от ярост, като животно, хванато в капан. Бях полицай, закопчан с белезници за ръцете и то отпред.
    Голяма грешка. Мигом се заклех, че бандитите, сторили ми това, ще го изживеят по същия начин. Стиснах лакти, да се уверя, че не са ме претърсвали и въздъхнах облечено. Под лявата си мишница усетих удобната твърдост на служебния ми 9 мм пистолет “Макаров”. Допуснаха три основни грешки. Не ме бяха довършили. Мислеха ме за дребна риба от бизнеса и не ме бяха обискирали. И най - важното. Не допускаха, че съм добър плувец. С дясната ръка бръкнах в левия вътрешен джоб на сафарито си.
    Извадих резервни ключове за белезници и откопчах ръцете си. Слава на аллаха, че излязох от къщи облечен така! Бръкнах в десния вътрешен джоб, извадих сгъваем нож и прерязах ремъците на предпазния колан, с който ме бяха овързали. Водата в купето бавно се покачваше. Започнах да треперя от студ. Щеше да ме довърши, ако не направех нещо бързо. Пресегнах се към задната врата и отворих леко прозореца, за да изравня налягането. Можех само да се надявам, че не се намирам по средата на
    Бургаския залив... Водата нахлу през прозореца. Нямах много време, а трябваше да изпълня едно неприятно задължение. Да обискираш труп не е много морално, мина ми през ума, но при тези обстоятелства! Интересно. И него го бяха пропуснали. Взех му портфейла и го натъпках в предния джоб на джинсите си. Разделих се с вярното си сафари, с него на гърба шансовете ми да изплувам ставаха незначителни, извадих служебната си карта и я подпъхнах под колана на кръста. Нивото на водата вече стигаше до врата ми. Изчаках, целунал тавана, вдишвайки дълбоко, водата да запълни цялото купе и отворих страничната врата на колата. Изплувах, оттласнах се от нея и поех нагоре. Струваше ми се, че плувам цяла вечност. Съсредоточих съзнанието си в една мисъл - нагоре, нагоре, нагоре... Изскочих на повърхността шумно като хипопотам, пръскайки струи вода на всички страни и шумно хриптейки в опитите си дапоема въздух. Минута - две се задържах на гръб, докато установя най -важното. Който и да стреля по мен, не ми продупчи дробовете. Обърнах се и се огледах. Току пред мен и малко вдясно на пет - шест метра се намираше рибарският далян под Созопол. С нежелание поех наляво, към къмпинг “Каваците”, до който имаше не по - малко от сто и петдесет метра. Не се притеснявах, че тези , които хвърлиха колата в морето, можеше още да са там. Те отдавна си бяха заминали, изпитвайки удоволствие от добре свършената работа. Притеснявах се каква ли картинка бих изглеждал в очите на рибарите - Ихтиандър, изплувал от дъното на морето с памучна тениска, протрити джинси и презраменен кобур с пищов.
    Не можех да рискувам.
    Щяха да задават въпроси, а аз имах нужда да остана насаме със себе си, а може би и с чаша джин, сух като прегорялата трева под жаркото юлско слънце. Мисълта за чаша джин ме поободри и ми вля свежи сили. Удвоих скоростта на плуване и то не ми изглеждаше толкова мъчително, колкото преди.
    Стигнах брега съвсем изтощен. Лежах на плажната ивица не по - малко от десет минути, събирайки сетни сили. Никой не се завъртя насам, да ми се пречка и да задава неудобни въпроси. Станах залитайки и тръгнах към бунгалата. Не можех да разбия врата, не сега, връхлетях с цялото си тяло върху рамката на прозореца на първото бунгало и изкъртих укрепващия райбер. Двете крила се разтвориха рязко и стъклата се счупиха с шумно дрънчене. Гледката вътре ме разочарова. До началото на летния сезон имаше много, много време. Бунгалото беше празно като главата ми. Запътих се към рецепцията, схлупена постройка, почти изцяло остъклена. Този път изобщо не се мъчих да разбивам. Засилих се колкото можах и връхлетях върху стъклото в метална рамка, служещо за врата. Паднах вътре сред дъжд от стъкълца и се плъзнах по инерция по балатума на пода. Влязох с елегантността на хвърлен куфар, тежащ сто килограма, но нямаше кой да види това. Мамини гугутки, все пак бяха почнали подготовката за сезона - в рецепцията имаше дървено бюро, стол и преживяващ сетните си дни шайбов телефонен апарат. Хвърлих се отгоре му, като футболен защитник, заработващ премия от хиляда долара. За голямо мое облекчение от вдигнатата слушалка се чуваше сигнал “свободно”. Избрах шестцифрен телефонен номер след кода на град Бургас и казах:
    - Монка, здрасти, аз съм. - О, Коле, брато, радвам се, че ми звънна! Що не минеш към офиса след обяд, имам да ти разправям. Ще обядвам с една клиентка, сто и осемдесет висока, черна коса, зелени очи, един бюст...
    - Зарежи. Трябва да дойдеш да ме вземеш от къмпинг “Каваците”.
    - “Каваците”? “Каваците?! Какво правиш там, бе! Сега е април!
    - Знам. Лових риба с лодката. Някакъв катер на бреговата охрана ме блъсна и ме потопи.
    - А стига бе! Какви ги дрънкаш, ти нямаш лодка. Нещо чуждо си забърсал, мискинин...
    - Ела и ме вземи, иначе няма да чуеш историята до края. Аз съм на рецепцията, до бариерата. - помълчах малко и добавих предварително уговорения ни код за спешност - Студено е като през зимата.
    - О - о. До половин час съм при теб.
    - Действай - казах и положих слушалката на вилката.
    Сега можех да отпусна малко. Свлякох се на пода и се подпрях на бюрото.
    Адреналинът, който уплашеният ми мозък беше впръскал във всяка клетка на тялото, за да се боря и оцелея, се изпари. Всички болежки, и стари и новопридобити се обадиха едновременно. Поех си дълбоко въздух, и поради липса на друга алтернатива, съвсем съсредоточено завих от болка. Бях премного уморен, или загубил много кръв, а може би и двете. Щом болката ме отпусна малко, изпаднах в безпаметен унес. От него ме извади клаксон на автомобил.
    Изправих се бавно, на части, като дърводелски метър и видях сив “Фиат” с бургаска регистрация. Първото хубаво нещо, което ми се случваше за деня. Излязох през вратата, внимавайки да не се порежа на стърчащите стъкла, залитнах и се подпрях на металната рамка. Симеон изкочи от колата и ме подхвана под мишниците.
    - Дръж се. Ще те замъкна до колата.
    Направихме няколко зигзагообразни движения, сякаш танцувахме валс, защото тежах поне трийсет килограма повече от приятеля си. Изминахме някак си петте метра до колата. Монката ме подпря на багажника, отвори задната лява врата и с бутане и влачене успя да ме положи на задната седалка. Затвори вратата, качи се и потеглихме.
    Помълча минута - две и каза:
    - Изглеждаш ми доста зле. В джоба на предната седалка, който е до носа ти, има половин бутилка уиски “Савой клъб”. Пийни си. Ще те закарам при мой познат медик в частна клиника, който не задава въпроси, стига да му се плати добре. После ще разказваш.
    Само кимнах с глава. Нямах сили и желание да говоря. Извадих бутилката, отвинтих капачката и налапах гърлото. Колата друсаше, голяма част от алкохола се стече встрани от местоназначението си, но въпреки това успях да погълна не по - малко от двеста грама. Оставих бутилката на мястото и отново се унесох. В полусън си представих мрежата от събития, случили се тази сутрин, и фактите се строиха в правилни редици един зад друг. Спомних си големия закрит товарен фургон, паркиран под знака “Спирането забранено”. Не би трябвало да е там, в централната градска част се разрешаваха товаро - разтоварни дейностти само от пет до седем сутринта. Спомних си малката видимост и небрежния пешеходец, застанал по средата на кръстовището между “Димитър Благоев” и “Александровска”, който също нямаше работа там. Стигнал бях до някоя от връзките на обекта, която е близо до цялата операция, което наложи неговото елиминиране. Случайно се озовах в неподходящото време на неподходящото място. Някой ме е предал. Някой, който е наясно с нещата, някой отвътре...
    В клиниката прекарах три безрадостни часа. Противно на очакванията ми доктора се оказа висок и строен мургав симпатяга, не повече от четиридесетгодишен, здрав като унгарски кон, вечно намусен като строг учител и сговорчив като пожарен хидрант.
    Океана от болка, в който ме потопи, донейде си беше по моя вина. Погълнатото уиски пречеше на упойката да подейства напълно. Стенех неприкрито, без да се правя на герой. След като лекарят приключи с изтезанията, Симеон ме откара в дома си и излезе да купи предписаните лекарства. Не споделях напълно желанието му да ме натъпче с всички тях. Щом заключи външната врата стигнах някак до хладилника. За мое огорчение имаше само три четвърти пълна бутилка с кайсиева ракия. Изгледах я със съжаление, заради ниското съдържание на алкохол - само 36 градуса. По - добре от нищо, рекох си и погълнах обилна доза, която би свалила кон от десет метра. Докуцах обратно до леглото и потънах в дълбок укрепващ сън.
    Дойдох на себе си посред нощ. Монката спеше дълбоко на дивана в хола и хъркаше с мощта на товарен хеликоптер. Изминах краткото разстояние до хладилника и довърших кайсиевата отврат.
    При следващото ми събуждане беше вече ден. Чувствувах се като крушенец, блъскан в скалите на брега най - малко седмица. Отново направих набег до спасителния пункт. Хладилника обаче не ми донесе никаква радост. Никой не се бе погрижил за мен и сахарската ми жажда. Нямаше нито капка пиене. Отидох в хола. На ниската масичка имаше бележка. Прочетох я два пъти, от което съдържанието й не се измени. Най - обикновени напътствия какви лекарства да взема и как. Имаше и други начини да се преселя в небитието, кои от кои по - добри. Извество време премислях, но после се реших. Чичко Доктор изглеждаше компетентен. Набрах половин шепа от плодовете на фармацевтичния труд и отидох до мивката в кухнята да ги глътна с вода.
    Вече трети ден приятелят ми ме отглеждаше като болнаво пеленаче. Време е нещо да променя. Радвах се, че оня тип ме перфорира с карабина “Мазала”. Седем - и - шейсет - и два милиметровият куршум е остър и те пронизва като с шиш. Тъпият излиза отзад, отнасяйки парче от теб, през което минава котвена верига. Небрежният му изстрел ме бе улучил в дясното рамо, малко под ключицата. Куршумът, минал през месото, беше продупчил и триглавия мускул отзад на дясната ми ръка. С втория имах повече късмет. Имах прекрасна резка на главата над лявото ухо в протежение на пет сантиметра. Някакси не можех да свикна с новия си външен вид - остригана до дъно коса и рядка четиридневна брада. Странно, как се променя външният вид на човек, лишен от постоянните си природни атрибути. Рамото и ръката ме боляха поносимо. По отношение на главата, все щях да измисля нещо. Методично претърсих апартамента на Симеон. Намерих скрития зад секционната библиотека пистолет в кобура. Служебната ми карта и полицейският знак бяха в джобовете на джинсите ми. Намерих и портфейла, който задигнах с надеждата да ме насочи на някаква следа. Отворих първата преграда. Вътре имаше само пет визитни картички, едната от които луксозно ламинирана. В отделението за монети намерих пет банкноти по десет бона, прилежно сгънати на четири. Голямата изненада ме очакваше в отделението за банкноти. В съединената преграда четирдесет и три банкноти от по сто долара, всичките мокри. Отидох в кухнята и включих фурната да нагрява отгоре и отдолу. Намерих някаква тава и разтлах банкнотите. Напъхах тавата във фурната, но оставих вратичката отворена. Не исках да рискувам да ги превърна в пепел. След като се затоплят малко и след изглаждане с ютия през носна кърпа, щяха да придобият вид годен за логаритмуване.
    Трябваше да се размърдам. Днес имах назначени срещи с доверени лица още от миналата седмица. Не исках да ги пропусна.
    След около два часа, с огромна лепенка “цитопласт” над лявото ухо и засечена брада излязох на улицата по тениска. В лявата ръка държах жълта найлонова торба с надпис “Кемъл”. Вътре кротко лежаха пистолетът и служебната ми карта. Все едно, че бях Жоро Павето. Редките минувачи се заглеждаха в мен със странно изражение - смесица от почуда и съжаление. Правех впечатление повече отколкото ако яздех виолетов жираф. Априлското слънце грееше ярко, но още си беше студено. Запътих се към търговската част под Бургаския свободен университет. Там е пълно с всякакви хаховци и ще правя по - малко впечатление, или поне така си мислех. Минути по - късно влязох в първия отворен магазин. Не исках да се обличам по същия начин, който ми беше станал като униформа и по който щяха да ме разпознаят от километър. Купих сива тениска с надпис “Лос Анджелис Кингс” и черна жокейка без никакви украшения. Свалих черната тениска пред изумения поглед на продавачката, намигнах й съучастнически и се натъкмих в два номера по - голямата сива. Нахлупих жокейката чак до веждите си.
    Пременен като невяста излязох от магазина. В близката кофа за смет хвърлих черната реликва, скъсана на рамото и на ръкава. Върху нея поставих откраднатия кожен портфейл, грижливо изпразнен от съдържание. Купих си пакет “Марлборо” и с наслада запуфках. Тръгнах по “Богориди” нагоре към морската градина. Щях да посетя магазин “Метално сърце”, откъдето смятах да си купя някои полезни атрибути за смяна на самоличността.
    Първата среща, на третата пейка вляво от Морското казино, беше назначена за три следобед. Имах чувството, че съм изтупан като азиатски принц. Колко малко е необходимо на човек, да заприлича на някой друг! В магазина “Метално сърце” олекнах с триста щатски долара. За сметка на това, около врата ми се усукваше кучешка верига, с медалион под формата на преплетени с рози пищови и надпис “Гънс`н `роузис ”. На лявото ухо имах закачено човече, имитиращо катерач. Облечен бях с чисто ново рокерско кожено яке, подплатено с вата, от ръкавите на което висяха половинметрови ресни. Обут бях в кожени шити военни кларкове, с метални бомбета.
    На дясната ръка имах монтиран кожен накитник, широк петнайсет сантиметра, целия обкован с пирамидални кабари, който се завързваше с връзки от обувки. Отпивах кафе от пластмасова чаша и се оглеждах. Времето беше чудесно за среща. Имах поглед поне на петстотин метра вляво, вдясно и назад. Пред мен имаше само море. Моят човек закъсня с десет минути. Външният ми вид малко го впечатли. Не научих много.
    Обектът на моето разследване Цветан Анигностев липсвал от четири дни. Повечето мислели, че се е изпарил нанякъде с петте бона в зелено, за които говорил, че били приготвени за по - солидно количество стока. Определих нова среща след две седмици и се разделихме. Моето “ухо” тръгна към центъра, а аз се спуснах по стълбите, за да изляза на алеята край плажната ивица. Исках да повървя малко край морето, преди да стигна мястото на втората среща - паркинга до газостанцията в комплекс “Лазур”. На втората нищо не научих, защото връзката ми не дойде. Тръгнах пеша към центъра на града. Мислех. Само отлагах неизбежното. Трябваше да проникна в жилището на Цветан на улица ”Димитър Благоев” и да извърша обиск, без да съм упълномощен за това. След това трябваше да срещна прекия си шеф и да разбера какво става.
    Вече трети път обикалях улицата, сред тълпа от слезли на автобусната спирка на дванайсетицата и трябваше да се реша. Иначе щях да направя впечатление. Кривнах надясно и бутнах дървената порта на дворчето. Явно никой не ми обърна внимание, защото не ме попитаха кой съм и къде отивам. С уверена крачка заобиколих двуетажната постройка и застанах до задната врата. Огледах се колкото мога дискретно. Задният вход гледаше към калканите на новостроящи се кооперации.
    Повече от идеално. Огледах вратата. Къщата беше набор на баба ми, а дограмата й не бе подменяна от началото на века. Ритнах я в областта под бравата, прогнилото дърво изхрущя и металният насрещник отлетя. Вратата се отвори само трийсет сантиметра, заяла в старото боядисано в кафяво дюшеме. Извадих носна кърпа, хванах с нея бравата и я повдигнах нагоре. Избутана така, вратата ме пропусна да мина. Затворих я също така внимателно. Изкачих вътрешното стълбище и влязох в първата стая на горния етаж. Стаята беше невероятно разхвърляна. Три факта лъснаха веднага. Анигностев живееше, по - точно беше живял сам. Върху неговата спалня, два персона и половина имаше нахвърляни само мъжки дрехи. Някой ме беше изпреварил с обиска. Този някой не беше полицай. Липсваха телевизор и видеоплейър, както подсказваха прашните петна на ъгловото шкафче, на чиято полица акуратно бяха подредени девет видеокасети. Изсмях се тихо и злорадо, защото парите бяха в мен, а това бяха търсили бившите му приятелчета. Бързият оглед на другите стаи не даде нова информация.
    Върнах се обратно и се зарових сред разпръснатите по пода документи. Нищо и никакви разплащателни сметки, бонова книжка, спестовна книжка в Банка ДСК, три застрахователни полици и някакво ксерокопие от митническа декларация. Не знам защо, но някакво предчувствие ме накара да прибера ксерокопието в джоба на коженото яке. Беше се стъмнило, не се виждаше добре и оставих разчитането на този документ за по - нататък. Измъкнах се по същия път, по който бях дошъл. Излязох на “Ботева” и махнах на първото свободно такси. Отивах на най - важното рандеву за деня.
    Щях да се срещна със съдбата и да я накарам да промени съотношението на шансовете в моя полза. Сритването на предателя, светнат за всичко. Прекият ми шеф.
    Няма по - идеално място за извършване на криминално деяние от осемнадесет етажен блок. Сто и пет апартамента, около четиристотин жители, като изключим приходящите - гости, квартиранти, дъщери, синове и внуци... Кротко стоях между единайстия и дванайстия етаж и наблюдавах отвисоко паркинга. Колата , която ме интересуваше, не се появяваше вече втори час. Можеха да ме изненадат само откъм асансьора. В зависимост от това къде спираше, се качвах нагоре или слизах надолу един етаж, като не преставах да наблюдавам паркинга. Можех само да се надявам, че нощта не е от тези , определени за маневри, и моят човек няма да извърши някой от геройските си турове из бургаските кръчми, с които бе широко известен. Новият ми луксозен часовник “Джи шок” от осемдесет долара показваше десет и половина вечерта, когато тъмна кола, приличаща на чаканата от мен, навлезе в паркинга. Изчаках асансьора да потегли и застанах откъм ментишетата на вратата му. С шумно дрънчене асансьорът спря на дванайстия етаж. Вратата се отвори и инспектор Николов слезе без да се оглежда. Стори ми се леко наквасен, но имаше само един начин да проверя. Докато той бъркаше за ключовете си, с един скок изминах разстоянието от три метра, което ни делеше. С дясната си ръка рязко свалих коженото му яке до средата на гърба. С лявата го стиснах за врата и го блъснах в металната врата на жилището. Ударът почти съвпадна с гръмкото затваряне на вратата на асансьора. Преди да е заглъхнало ехото от ударите в метала, пистолетът в дясната ми ръка се опря в челото му. Изсъсках с удоволствие в ухото му, запъвайки ударника:
    - Не мърдай, това е обир !
    Свалих лявата си ръка и измъкнах 5,65 мм “ПСМ”, с който беше въоръжен от кобура на левия хълбок, където го носеше винаги. Много се беше постарал - това кажи - речи е единственото неудобно място за пищов. Моят си виси под лявата мишница с дръжката надолу, което ми даваше възможност да го извадя светкавично.
    - Хайде, отваряй! - зашепнах отново - Някой съсед ще ни види в тая поза, схващаш ли?
    Най - после ме позна. Огромно неподправено облекчение се изписа на лицето му.
    Спокойно и без да каже дума извади дясната ръка от джоба си, пъхна необходимия ключ и отключи. Отвори широко металната врата, запали осветлението в коридора и ми кимна да го последвам. Стоях изненадан с двата пистолета в ръце в осветения правоъгълник и затъпях. Не очаквах такава реакция. Можех да го свърша, както си искам, а той не се уплаши и не се развика. Облекчението му беше неподправено. Това значеше само две неща - че е твърде дребна риба и не са го уведомили за ситуацията, или че е вън от играта и следователно чист, в което лесно щях да се уверя. Чух да се отключва врата в края на коридора, с един скок се озовах в антрето на апартамента и дръпнах вратата. Заключих отвътре и последвах шефа си навътре. Седнахме в хола.
    Известно време се гледахме в очите. В моите се запрокрадва вина. Без да каже дума, инспекторът стана, отвори барчето на секцията и измъкна неразпечатана бутилка канадско уиски “Файф стар” и го сложи на масата. Отиде в кухнята. Пуснах предпазителя на моя пистолет. Ударникът изщрака кухо. Отново свалих предпазителя и прибрах “желязото” в кобура. Оставих неговия “ПСМ” на холовата масичка и се облегнах удобно в големия фотьойл. Почти веднага влезе и Николов, носейки две чаши, кристална купа, пълна с лед, и бутилка минерална сода. Продължавайки да мълчи, отвори уискито, наля си около петдесет грама и ги гаврътна наведнъж. След това наля и на двама ни по - солидна доза и каза:
    - Ще ме докараш до инфаркт. Веднъж вече ти казах, ти ще ме довършиш. Сега разказвай. Ако искаш лед или сода, обслужвай се сам. Жена ми е на село с децата, щото старата е много зле. Можем и да се нарежем, ако искаш но ми изложи твоята версия.
    Предпочитах уискито си чисто. Налях малко, колкото за смазване на гласните струни и му разказах своята версия за нещата, включваща и него. Не знам защо, но скрих някои несъществени подробности - намерения портфейл, ксерокопието от митническа декларация, раната на дясното рамо и ръка. Втората чаша с питие преглътнахме в пълно мълчание.
    Третата я бяхме преполовили, когато той приключи комбинациите, които прехвърляше на ум.
    - Съжденията ти са правилни, моето момче. Гордея се с теб, гордея се с теб. С информацията, която разполагаш, това е най - правилната хипотеза.
    - Какво искаш да кажеш с това? - попитах - Да не би да укриваш част от информацията, защото си в играта?
    - Не. Не съм. Днес, доколкото си спомням имаше срещи с агентурата, нали?
    - Да, имах - потвърдих, изненадан от паметта му.
    - Само че вторият ти човек дойде при мен. Доставките, от които толкова се интересуваш, пристигат с хладилници, фризери и хладилни витрини втора употреба, внос от Холандия. Всички те пристигат в запечатани фургони и се разтоварват в складовете на Безмитната зона. Оттам дрогата се разпределя по магазините за продажба на такива вещи. Спомни си, че само на територията на града са пет. Горе - долу това е схемата на доставяне. Та, къде точно смяташ, че е моето място?
    Замълчах. Глътнах си пиенето. Облегнах се отново на фотьойла и затворих очи. Това си струваше да се провери. В джоба на коженото си яке носех неопровержимо доказателство за неговата невинност - митническата декларация. Може и да го ползваха като поръчково ченге, да ни спира, ако много се приближим. Но във всички случаи, с дрогата нямаше нищо общо. Боже, какъв глупак бях! Как може да се поддържа магазин в централна градска част, където наемите бяха по хиляда долара за помещение от двайсет квадрата, само с продажби на дамски парцали. Без да отварям документа в джоба си, знаех чий склад трябва да проверя - на фирма “Сим - Дик”. Едноличен търговец Симеон Диков. Моят единствен приятел, който развиваше търговски бизнес с дамски бутикови дрехи. И между другото, внос на бяла техника втора употреба от Холандия и Белгия. А постоянен приятел в нощните му похождения и завладяване на сърцата на женската част от населението беше Антим “Златното печатче” - митничар, който срещу банкнота от сто долара удряше печата си на всякакви декларации - портокали от Норвегия, акулско филе от Сибир, телевизори от Албания и захар от Сахара... Казах:
    - Няма те. Но се сещам, къде да търся.
    Известно време обсъждахме различни варианти. Шефът каза, че ме е покрил, уж съм бил пет дни в компенсация. Накрая искаше писмен доклад, разбира се. Станах и му пожелах лека нощ. Излязох навън. Часовникът ми показваше два след полунощ.
    Чудесно време за лов на престъпници, ако не ти се спи. Излязох на улицата и махнах на едно такси. Слязох до Центъра и в денонощно заведение на площада до Новия театър хапнах сандвич с шунка и яйце. Изпих бутилка “Кока - Кола” и се заредих с цигари.
    Реших повече да не допускам грешки. Качих се в такси и помолих шофьора да ме закара до СО ”МАТ”. Излъгах го, че съм шофьор на фирмата и заминавам с “Волво” за София. Дори не ме погледна, когато му платих. Изчаках го да потегли и тръгнах към складовете на Безмитна зона. Както предполагах, в три сутринта пазача кротко спеше, стиснал между краката си някакво пушкало от Руско - турската война. С много обходни маневри стигнах до склада на интересуващата ме фирма. Вратите на халето бяха обхванати с верига, заключена с катинар.Опънах едната врата, образува се отвор около трийсет сантиметра. С много труд и псувни успях да се провра. Външните луминисцентни лампи осветяваха достатъчно. Имах и бензинова горелка - запалката ми “Зипо”. Разочарованието, което изпитах, огромно като океан, ме смаза изцяло. Нищо не намерих в склада. Беше около пет часа сутринта и на всичкото отгоре заваля ситен студен пролетен дъждец. Един час по -късно успях да стигна до последната спирка на дванайсетицата срещу “Търговска къща” накрая на комплекс ”Славейков”. Слязох на Новия театър, купих си вестника за обяви “Ало, Бургас” и “24 часа”. Пресякох “Ботева” през подлеза “Кристал” и хлътнах в първото бистро. Умората вече ме поглъщаше.
    Поръчах си телешка шкембе чорба, сто грама гроздова ракия и пет филии хляб.
    Сънливата сервитьорка, все още от нощната смяна, ме изгледа смутено. От кръста нагоре изглеждах прилично, та може би затова изпълни поръчката. Глътнах ракията на екс и малко по - бавно се заех със закуската. Разтворих обявите на “частни лица - наеми” и започнах да чета. След половин час изпих две порции лошо черно кафе, явно в кухнята ги биваше само за готвене. Бях избрал адрес и отивах натам. Накрая на улица “Самуил” открих това, което търсех - новострояща се кооперация, в която половината собственици се бяха нанесли. Работници щъкаха насам - натам, хора влизаха и излизаха, какво по - добро скривалище от това? Качих се на втория жилищен етаж и позвъних на лявата врата. Отвори съсухрен дядка на не по - малко от седемдесет години .
    - Вие ли давате квартира под наем? - попитах.
    - Да. Искам обаче предплата за шест месеца.
    Нищо чудно, че не бяха я дали. При цена осемдесет долара на месец, кой би я наел?
    - Хайде, да я видя тогава!
    Старикът влезе обратно в къщи и излезе най - малко след половин час. С тътрузене заизкачва стъпалата нагоре. Докато стигнем до петия етаж, където отдаваше под наем мансарда от тридесет и пет квадратни метра, почивахме три пъти. Успях да науча, че мансардата е за сина му, който е студент - медик втора година в София, че има дъщеря, която живее в Стара Загора, че всички го посещават през летния сезон за не повече от десет дни и му е мъчно за внуците. Обсъдихме трудните времена, които са настъпили в резултат на падането на комунизма и как младите стават все по - вироглави и неуважителни. Взех от стареца ключа и отворих вратата на мансардата. Веднага разбрах, че това е всичко, което ми трябва. Верандата отпред не влизаше в жилищната площ. Значи имах достатъчно място за да не ми се налага да спя прав. Первазът беше нисък, и при нужда можех да прескоча за секунди на другия подобен апартамент, още недовършен. Мебелировката се състоеше от войнишко легло, маса до прозореца и стол, който отдавна е бил пенсиониран , още докато дядката е бил млад. Имаше ключове и контакти, но фасунгите висяха голи от тавана. Повече не ми и трябваше. Дадох на човека пет банкноти по сто долара, като го помолих да задържи остатъка като депозит за потреблението на електрическа енергия. Излъгах го, че работата ми е свързана с три - четири дневни отсъствия, защото съм пътуващ дистрибутор на наливни парфюми.
    Помолих го също така да не влиза, когато отсъствувам. Старецът закима доволно и със завидна скорост се понесе по стълбите надолу. Известно време гледах тъжно след него, защото знаех какво щеше да направи с парите. Щеше да ги раздели на две равни части и с пощенски запис да ги засили на дъщеря си и сина си, а той самият щеше да нагъва сухия хляб, купен с мизерната пенсийка... Тръснах глава да прогоня черните мисли, които ме налягаха, заключих вратата, оставих ключа в ключалката и морно се отпуснах във войнишкото легло, както бях с дрехите. Десет секунди по -късно вече спях.
    Събуди ме алармата на прескъпия ми нов часовник. Електронното монотонно звънене би вдигнало мъртвец. През остатъка от късния следобед описах всичко, което се случи, на лист и го запечатах в плик заедно с ксерокопието. Излязох от мансардата, заключих вратата прилежно и с лепенка залепих ключа за плика. Отделих от общия куп валута две банкноти от по сто долара , а останалите привързах с ластик към плика. От последната операция същият придоби доста смачкан вид. Отивах на среща с единствения човек, на който сега можех да имам доверие. Около час се прикачвах на различни автобуси. След това се прехвърлях в различни таксита. Около шест следобед се намирах недалеч от мястото, където исках да се намирам - срещу Центъра за занаятчийски стоки. Около мунута се застоях в таксито, колкото да се уверя, че никаква кола не ме преследва. След това изтичах бързо във входа на кооперацията и се спотаих за цели две минути в сянката му. Ако някой ме преследваше, прояви благоразумие и невлезе след мен. Излязох отзад през двойния вход и се спуснах надолу към Университета. Както и очаквах, там имаше свободни таксита.
    Два часа по -късно позвъних на вратата на моя обичен и скъп приятел Симеон.
    Отваряйки вратата, Монката ме видя и каза:
    - Оуу, Коле, влизай, кво имам да ти разправям, ще се шашнеш...
    Не изчаках да довърши, вече бях вътре. С дясната си ръка бутнах вратата и замахнах. Млъкна насред думата и понечи да се предпази. Забих му кроше с лявата ръка и когато се наведе го подпрях с коляно отдолу. Докато се изправяше от инерцията на удара завърших серията с десен прав с отворена длан. За повече с нея не смеех да мисля. Последният удар го улучи в долната част на челото и го хвърли през отворената врата в хола.
    Преди да дойде на себе си, клекнах на коляно, стиснах го за врата и изсъсках:
    - Копеле мръсно. Давам ти едно денонощие сам да се предадеш, със саморъчни признания и всичкия “прашец”, който имаш. След този срок ще убивам.
    Блъснах главата му в пода за довиждане и излязох. След половин час бях на гарата и си купих билет за София в двете посоки “Вагон ли”, първа класа. Качих се на нощния влак, шафнерът ме изгледа изпод вежди, но нищо не каза. Влязох в моето купе, извадих бутилката джин “Савой клъб” от найлоновата черна торбичка, която носех и седнах на най - долното легло. Имах осем часа време да се напоркам до козирката и да изтрезнея, при това сам със себе си, без да се притеснявам от нищо. Запалих цигара, станах, вдигнах средното легло и го закрепих. Така стана малко по - удобно. Със стържене и грохот и лашка напред - назад влакът потегли. Свалих всички възглавници на най - долното легло, проснах се на тях, взех бутилката и захапах гърлото. Сутринта се вдигнах на крака благодарение на усилията на шафнера. Главата ми бучеше.
    Останалите пътници отдавна бяха слезли. Имах за убиване шестнайсет часа и методично се заех с това. Слязох в подлеза на Централна гара и влязох в първото отворено кафене. Изпих пет или шест кафета, преди да отворят всички павилиони.
    Купих си четка, крем за бръснене и самобръсначка “Жилет туин”. Върнах се обратно до тоалетната и дадох левче на измъчен старец, оставен да събира парсата. Отидох до умивалника и се погледнах в огледалото. Под очите ми, зачервени от нощното пиене, висяха торбички, в които можеха да се пакетират фъстъци. Свалих шапката и я натъпках в левия джоб на якето. Намокрих с шепи вода цитопласта, залепен на лявата част на главата ми. Започнах да се бръсна. Наложи ми се да вложа много старание в това, защото висящите ресни от якето много ми пречеха. Сменях козината, а за нрава щях да мисля после. Обръснах и главата си, след като свалих лепенката. Имаше твърда кора от съсирена кръв. Отново отидох в подлеза. Вече се бяха появили и първите просяци. Изпразних джобовете на коженото яке и го свалих. Първа ме спря с монотонна заучена тирада петнадесетинагодишна наркоманка. Връчих й тържествено якето и шапката, без да продумам. Продължих да вървя, без да се обръщам. Отчетливо си представях физиономията на безкрайна изненада, изписана на зацапаното й с мръсотия лице. Когато стигнах стълбите, завих наляво. На десетина метра след автобусната спирка, там откъдето тръгваха автобусите на “Груп”, имаше пазарче.
    Започнах методично да сортирам сергиите. Купих си черна тениска без надписи и тъмносиньо яке от памучен плат и се върнах обратно в района на гарата. Накитника, обицата и сивата тениска размених с бармана в една от стоте зали за хазартни игри срещу хиляда точки на Американски покер. Около обяд вече ги бях загубил и чувствувах глад. Купих си вестници и седнах в ресторанта. Видя ми се доста западнал.

 

(Следва)


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories