bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

Кметът-анархист

 

Lil Peeps

Георги Данаилов

 

     БИВШИЯТ КМЕТ НА НЯКОГАШНОТО ГРАДЧЕ беше без съмнение забележителна личност. Бе лежал в затвора преди и след онази дата, и все поради политически причини. Наричаха го анархист и той не се противеше, не възразяваше, макар че нищо не бе чувал за Бакунин, нито за Кропоткин, да не говорим за Макс Щирнер. Така си е - у нас повечето хора нямат политически убеждения, а набеждения. Важното обаче бе, че от кметуването на анархиста всички бяха доволни освен държавата. Той беше забранил на бирниците да досаждат на гражданите, не взимаше акцизи за вината и ракията, не арестуваше пияниците, не ограничаваше работното време на кръчмите, чуваха го често да пее на висок глас в канцеларията си, а когато началниците го безпокояха, той им отвръщаше с анархистичния привет:
     - Що не вървите на майната си!Тези, които го познаваха, се примиряваха, но младите и обидчиви дейци на революцията най-накрая изпратиха да го арестуват. Кметът се барикадира в къщата си и се провикна:
     - Влезте, влезте бе, вашата мама, аз имам две смъртни присъди и три ордена за храброст! Буйрум!
     Не влязоха. Почакаха го. Накрая той сам излезе с одеало под мишницата. След два месеца се завърна. Остриган, горд и с народна пенсия. Запъти се право към кметството. Щом го видя, новият кмет чинно се изправи, готов да се махне от писалището. Анархистът обаче изобщо не го удостои с поглед, откачи от стената портрета на Дякона, избърса с лакет прахта от рамката и без да каже дума, си излезе.
     Минаха години. Все по-малко ставаше градчето. Времето изскърца и заседна насред площада. Градският часовник спря и никой не успя повече да го поправи. Бившият кмет овдовя, побеля, напълня и започна да живее със спомени и червено вино. Големите бъчви в мазата му бяха пълни, а спомени имаше в изобилие. Само слушателите му ставаха все по-недостойни за тях. Остаряха приятелите, взеха да се напиват преди да си кажат две думи.
     Тогава съвсем неочаквано дойде избавлението. Един ден в градчето се появи странен човек с изгладени панталони и лъснати обувки. Той, въпреки юлската жега, не беше съблякъл сакото си и носеше дори връзка. По всичко личеше, че е съмнителен този човек, говореше на вие и казваше - моля!
     - Моля ви, бихте ли ме упътили, ако обичате, как мога да намеря милицията? - запита човекът едно хлапе, което толкова се обърка, че онемя за целия ден.
     Подозренията се оправдаха напълно. Човекът бил изпъден от София за някакви грехове, неизвестни, но явно много опасни. Началникът на милицията го прие по-скоро озадачено, отколкото враждебно, зачуди се, къде да го дене и на първо време го настани в хотела. Човекът извади от кожения си куфар шест четки: една за зъби, една за бръснене, една за коса, една за нокти, една за дрехи и една за обувки и докато ги подреждаше, на вратата се почука. Без да дочака отговор, в стаята влезе анархистът.
     - Добър ден! - рече той. - Значи ти си този.
     - Добър ден. Аз съм този - неуверено отвърна новодошлият.
     Анархистът го огледа изпитателно, очите му за миг се задържаха на лъснатите обувки, но не изразиха никакво смущение.
     - Хайде, събирай си четките и тръгвай!
     - Къде?
     - У дома! - каза бившият кмет и добави - Такова е нареждането!
     Видяха ги да крачат по улицата. Анархистът напред, като носеше кожения куфар, а подире му подтичваше столичанинът. Точно по това време, от скука, началникът на милицията бе наредил да белосат главната улица с пешеходни пътеки. Коли не минаваха, но няколко милиционери бдяха за реда при пресичането и безспирно надуваха свирките си, потни и гневни от жегата. Щом ги видя, бившият кмет демонстративно прекоси улицата баш където не трябваше. Милиционерите издуха бузи, но останаха със свирките в устата. Познаха го. Софиянецът обаче послушно закрачи по пешеходната пътека. Това разяри анархиста. Той хвана спътника си под ръка, повлече го и наново пресече улицата този път по диагонал. Милиционерите гледаха гузно.
     Двамата мъже бързо се сприятелиха и изселничеството на софиянеца като по чудо се превърна в мило провинциално празненство. Анархистът водеше своя приятел навсякъде със себе си. И когато бракониерстваше по гори и реки, и когато сечеше от забранени кории букови стволи, и когато вареше джиброва ракия в държавния казан. Човек би помислил, че изселникът е необходим, за да има пред кого бившият кмет да доказва непокорството си. Но това не би било справедливо, без да се добави, че всъщност анархистът имаше добро сърце и беше самотен.
     - Слушай - една вечер каза той. - Още колко... Още три месеца ли ти остават?
     - Ако не се лъжа...
     - Не, защото аз мога да уредя въпроса.
     - В какъв смисъл?
     - Да те оставят по-дълго.
      В очите на столичанина се появи тъга.
     - Добре, добре! Заминавай! Прав ти път! Но виж какво, аз комунистите ги знам. Ти за тях си белязан човек и когато пак се сетят за теб - направо тук! Знаеш, вратата не се заключва! Обещай ми!
     - Но ти нали разбираш, че мене по погрешка. По погрешка ме изселиха.
     - Значи пак ще те изселят. При тях грешка няма! Все пак наближи времето на раздялата и бившият кмет реши да устрои велико изпращане. Покани когото срещна, покани дори началника на милицията и попа, и управителя на ресторанта, който донесе мезетата, и главния лекар, който осигури линейка, и се започна едно пиршество, една олелия, що вино се ля, що песен се изпя, колко пъти се отваряше пътя за Драма, болен лежеше Миле Попйорданов, кавал свиреше на поляна, чернееше гората, таз вечер празнуваха разлъка... Един ли път слизаха до мазата и колко бакърени кани се наточваха направо от бъчвата и колко пъти началникът на милицията отиваше до прозореца и викаше:
     - Ще гръмна!
     - Няма да гръмнеш!
     - Няма ли да гръмна?
     И докато спореха, анархистът измъкна отнейде стар барабанлия и проби шест дупки на дървения си таван. Накрая един по един взеха да окапват. Началникът на милицията повика дежурната кола, главният лекар си отиде с линейката, а попът се сети за катафалката и искаше да се хване на бас, че ще си отиде легнал в нея, но се разколеба...
     Зазоряваше се, когато двамата домакини, олюлявайки се, шетаха и изхвърляха през прозорците боклуците заедно с покривките. Изведнъж анархистът нещо се замисли, млясна и вдигна ръка:
     - Стой! Няма ми ченето!
     - Как така - изплаши се софиянецът.
     - Няма го нито в устата ми, нито никъде!
     - Ще се намери. Такова нещо не може да се загуби!
     - Губил съм го и друг път - сърдито каза анархистът.
     - Аз предлагам да продължим да подреждаме и то все ще изскочи отнякъде - каза кротко столичанинът.
     Анархистът обаче беше много разстроен и по едно време се спря насред стаята, хвана се за корема, пребледня и се оплака:
     - Тука нещо ме боли!
     - Вземи малко сода! От киселините е.
     - Не е от киселините. Много ме боли - каза анархистът и не смееше да помръдне, присвит и намръщен... Сетне без никакво колебание изрече:
     - Аз съм глътнал ченето!
     - Страхувам се, че говорите глупости! - каза софиянецът, като за всеки случай премина на вие.
     - Глътнал съм го, край! Сдъвкал съм го в суматохата и съм го глътнал.
     Софиянецът се опита да възрази нещо, но анархистът още повече се присви, довлече се до дивана и се просна върху него.
     - Повикай линейката! Трябва да ме режат! В болницата здравата се изплашиха. Гледаха анархиста на рентген, направиха му и снимка, дежурният хирург псуваше, дежурният анестезиолог се вайкаше, сестрите тичаха, главният лекар се люлееше и викаше "Ама че беля!", а на плахите опити на софиянеца да внесе някакво спокойствие отвръщаше "хората гълтат всичко!". Накрая единодушно решиха, че случаят е над оперативните възможности на болницата, натовариха пациента на линейката и право в София.
     Въпреки изпитото вино, изселникът не можа да заспи и реши поне да тури ред в къщата. Понеже си беше непохватен, дълго се лута нагоре-надолу, докато накрая, без да знае защо, слезе в избата и тогава на една греда точно над бъчвата видя ченето... Всичко изведнъж стана ясно. Понеже точеха вино с маркуч и смучеха края му, тази операция по-удобно се извършва без чене. Така че анархистът сам си бе извадил протезата и после в пиянската си заплесия бе забравил да си я постави обратно.
     Столичанинът едва дочака да отворят пощата и изпрати телеграма със следното деликатно съдържание:
     "Намерих въпросната вещ! Връщайте се!"
     След два дни анархистът пристигна обратно с влака. Болките му бяха преминали, беше тържествен и кой знае защо много сериозен. Взе си ченето, дълго и търпеливо го ми на чешмата, после внимателно го постави в устата си, намести го с ръка, млясна и с тон, нетърпящ възражение, каза:
     - Това не е моето чене!
     Краят на тази история, драги читателю, е, че истинското чене така и не се намерило. Останалото са само догадки. За достоверността на описаните събития се подписвам.
     

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories