bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

 Спомени за градския идиот

 

Feeling Blue

Георги Данаилов

 

     КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА един малък град без своите идиоти? Нищо! Един град без идиоти е град без памет, без минало и най-важното - без бъдеще! Те са неговата празнична украса, те са гордост и развлечение, те са много повече от всички останали градски величия, кметове, партийни секретари, потомствени пияници и свенливи, но безотказни леки жени. И аз посвещавам следващите редове на най-симпатичния градски идиот, когото някога съм познавал, когото обичах и тачех.
      Наричаха го Лечо. Беше висок около метър и тридесет и имаше голям, тъжно увиснал нос. Никой не знаеше на колко години е всъщност, според мен, той просто винаги си е съществувал и така е с повечето личности като него, не знаеш откъде са се появили, не знаеш къде изчезват. Но съществуват. Историята го доказва.
      Лечо беше извънредно спретнат, чистичък, с лъснати обуща, някой непрестанно се грижеше за него и не го изоставяше. Ходеше облечен в нещо като униформа, всички идиоти много държат на униформата, носеше на главата си шапка-пилотка и всяка вечер стоеше на пост на градския площад.
      Хората му казваха "Здравей, Лечо", "Как си, Лечо?", "Какво правиш?". - Пазя - отвръщаше Лечо лаконично. Когато беше на пост той бе извънредно сдържан и съсредоточен.
      - Ами докога ще пазиш, вече е полунощ?
      - Докато ме сменят - отсичаше той.
      Дребничката му фигура оставаше самотна всред опустелия градски площад, осветен от луминесцентните светила, като символ на цялата воинска мъдрост и преданост.
      Веднъж по време на пролетното градско разкопаване точно насред главната улица попаднаха на някогашно гробище. Започнаха да вадят черепи, побелели пищяли и внимателно ги подреждаха върху бетонните канализационни тръби. Чуждата, анонимната смърт винаги предизвиква масовото любопитство. Поради това някой се бе постарал почтително да забоде с габърче бележка върху челото на един череп:
      "Гледай, но не пипай!"
      Хората се трупаха и спореха: "Това гробище е било турско!". "Глупости!". "То е много по-старо!". "Абе тука някога е било...". "Нищо не е било! Това е останало от войната!". "От коя война?". "От коя война, бе?". "Кат не знаеш мълчи!". Докато най-накрая се появи Лечо, застана мирно до костите и се развика:
      - Назад, назад! Тия кокали са държавни!
      Той беше един от малцината жители на града със силно развито чувство за обществена собственост.
      Обичта към идиотите е разпространена всред хората и заради това, когато се разчу, че Лечо получил остра чернодробна криза, жителите на града страшно се развълнуваха: "Лечо умира!", "Лечо вече е умрял!", "Как ще е умрял бе!", "Само са го оперирали по спешност."
      - Докторе, как е Лечо?
      - Пърпа! - отговори натъжен хирургът и поклати песимистично глава. - Няма да издържи. Дробчето му е колкото двата ми пръста!
      Бюлетинът за здравословното състояние на Лечо се издаваше всеки час, градът беше настръхнал в очакване.
      Но Лечо оживя!
      - Оживя, защото е идиот! - заяви хирургът. - Никой нормален човек нямаше да понесе такава операция.
      Хирургът имаше опит в това отношение. Той забрани най-строго на Лечо да пие и го изписа от болницата. Всъщност Лечо никога не пиеше сам. Напиваха го добрите хора. От обич! Наливаха го с вино и го караха да ги забавлява. Тогава Лечо повтаряше заучени слова, към които нямаше никакво отношение, но ги говореше, защото и идиотите са суетни и обичат публиката да реве от смях. После с течение на виното, родолюбието надделяваше и хората искаха от Лечо вместо цинизми да им декламира нещо от Христо Ботев. Лечо охотно се съгласяваше, защото Ботев беше негова слабост. Той се изправяше на стола, вдигаше ръка към небесата и започваше:
      "О, майко! О, майко! О, майко! О, майко! О!"
      Това спомняше! Слушателите му изпадаха във възторг и му наливаха нова чаша!
      Лечо беше патриот, дори малко го избиваше на национализъм. Всяка година в началото на лятото, развеселени, приятелите му го качваха на една лодка на Дунава, нахлупваха на главата му шапка с перо, даваха му сабя в ръката и когато след доста усилия от негова страна, лодката доплаваше до брега, Лечо слизаше, падаше на колене и целуваше земята. При вида на тази кощунствена сцена, публиката квичеше от удоволствие. Но инсценировката тепърва продължаваше. От нейде се появяваше ваксаджийчето Сандъка, смъртен враг на Лечо. Щом го зърнеше, Лечо още повече се възбуждаше, измъкваше сабята, размахваше я и се втурваше подир Сандъка. Циганчето чевръсто побягваше и само пъргавостта му и бързите му нозе не позволяваха Лечо да го съсече наистина. Омразата, която Лечо питаеше към това момче, беше родова, а причината й съвсем очевидна, Лечо беше дълбоко убеден, че не някой друг, а самият дядо на Сандъка, нявга е убил войводата Христо Ботев! Сандъка не се опитваше да опровергае тези подозрения, напротив подхранваше ги, защото и той много искаше да бъде герой край дунавския бряг и с усърдие и удоволствие играеше опасната си роля.
      Цялата тази гавра беше долнопробна, но за чест на Лечо, тя не бе измислена от него, а от скучаещите градски хлапаци и пунгаши. Но въпреки това в героичната "възстановка" имаше нещо по-искрено от артистичното пресъздаване на сцени от славното ни минало. Един от участниците наистина си вярваше и това правеше участието на предателя Сандъка напълно рисковано.
      Лечо не беше нито загубен, нито беше лишен от чувство за хумор. И аз ще се опитам да го докажа.
      Както е известно, между "първенците" на малкия град винаги съществува завист. Всеки иска да бъде средоточие на хорското внимание и това си проличава обикновено привечер, когато отбраната публика се събираше на площада. Лечо естествено предизвикваше съперничество. Така например високият два метра и десет часовникар веднъж в изблик на ревност приближи групата почитатели, обкръжила Лечо, изправи се на пръсти и каза насмешливо:
      - Лечо, можеш ли, без да се надигаш да ме хванеш за носа? Лечо вдигна очи към непристъпните висоти и незабавно отвърна:
      - А ти, можеш ли, без да се навеждаш, да ме хванеш за онази работа!
      В действителност той се изрази още по-насочващо. Часовникарят бе посрамен задълго и седмици наред не се приобщаваше към Лечовата общност. Като гледаше Лечовите подвизи, един друг градски герой поклати глава и рече:
      - Много станахме идиотите в града, аз ще трябва да се махам оттук. - Той не си даваше сметка, че навсякъде по света идиотите са константна величина.
      Лечо си беше интелигентен, вярно е, че когато изговаряше по-трудни думи се затрудняваше, но в края на краищата, той не е единственият измежду духовните и политическите водачи на нацията ни с подобен недостатък.
      - Дудаю Дудуилов, дудаю Дудуилов - спря ме учтиво веднъж той на главната улица.
      - Кажи, драги Лечо!
      - Ти баща си нали го познаваш?
      След този деликатен въпрос, Лечо поясни:
      - Не, защото той ми е обещал да ми даде една връзка, пък все забравя.
      Тази немарливост на моя баща трябваше да бъде поправена. Отидохме у дома, избрахме една красива вратовръзка, вързахме я на Лечовото вратле, той седна тържествено на масата, огледа се внимателно в огледалото, което му бе поднесено, тупна с юмрук и каза:
      - Аз съм дете на партията!
      Не, Лечо имаше чувство за хумор.
      И за достойнство.
      Точно по това време самият другар Никита Сергеевич Хрушчов беше дошъл на оглед в България и се приближи на застрашително разстояние до град С. Представете си, Никита Сергеевич щял да посети образцовото село Обнова, ами ако му текне да прескочи и до нас. Ужас! И настъпи олелията. То не бе чистене, то не бе миене, то не бе метене, то не бе мазане! Градоначалниците не мигнаха три дни и три нощи, тьрчаха обезумели насам-натам и натам-насам със свирепо изражение. Само Лечо успя да запази достойно спокойствие, но изглади униформата си, спретна се още повече и грижливо, и зорко провери всяко съмнително ъгълче в града. Повечето време обаче той дежуреше на телефона на спортния клуб, където имаше достъп, а пък и най-вероятно беше другарят Хрушчов да се обади именно там. Напрежението достигна върха си, когато един веселяк вдигна слушалката от съседната стая и позвъни на Лечо:
      - Майор Петров, слуша! - озова се Лечо начаса.
      - Здраствуйте! На телефона е другарят Хрушчов.
      - Давейте, дудаю Хрушчов - чинно изломоти Лечо.
      - Е, как е, как е? Как живеете? - попита любезно Никита Сергеевич.
      Лечо отвърна нещо изискано.
      - Готово ли е всичко за моето посрещане?
      - Тъй верно, дудаю Хрушчов, всичко е готово!
      - Ами онзи идиот Лечо, разкарахте ли го?
      Лечо за миг зяпна, после съвършено спокойно отговори:
      - Другарю Хрушчов, аз мога ли да ти ... мамата на тебе?
      Тези думи той произнесе съвсем отчетливо. Имало е и у нас хора, които смееха да протестират. Единият е Мунчо от К., а другият Лечо от С.
      Пътищата ни с Лечо се разделиха, аз пристигнах в София, където изобилието от идиоти не беше по-малко, но качеството им, качеството им не бе забележително. Минаха доста години и отново трябваше да пристигна в С. Щяхме да снимаме филм. Лечо си беше още жив. Срещнахме се.
      - Помниш ли ме?
      - Не - каза Лечо.
      - Аз съм този бе... този...
      - Остарял си - каза Лечо.
      - Вярно е. Но ти си си същият. Хайде да изпием по една бира.
      Лечо поклати глава. Не пиел. После ме погледна с горчива усмивка:
      - Няма го вече онзи Лечо.
      - Разбирам. А искаш ли да те снимаме във филма?
      - Като какъв?
      - Като най-главният, естествено!
      - Може! Само че днес съм зает. Утре съм по-свободен!
      - Утре-утре! - съгласих се веднага аз.
      - Хайде, че имам да гоня рейса - каза Лечо и се завтече все така стегнат надолу по улицата.
      Наистина го заснехме.
      Подир време ми казаха, че Лечо починал. Няма защо да обяснявам, че това не може да бъде!
     

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories