bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Вино от рози®

 

 

Prime Of LifeЕлисавета Ненчева

 

    В ЕДИН ЕСЕНЕН ден преди двадесет и пет години баща ми и дядо заровили на тайно място около къщата на село бутилка. Бутилката била за мен - трябвало да я извадят в деня на сватбата ми.
    Тайната се предавала от баща на син - когато се роди момиче, за него трябва да бъде заровена в земята до къщата бутилка…
    Питала съм толкова пъти баща ми какво е имало в тази бутилка, а той не може да си спомни.
    Помня как седим с баба в светлата соба и аз наблюдавам как прашинките се движат в светлината. Баба чете библията. Извадила я е от парцала, в който я крие в долапа. Тази библия има много красиви и тънки листове, позлатени по ръбовете, а някои от листовете са нагърчени и откъснати.
    - Бабо, тия листове защо са така?
    Баба започва да мърмори по адрес на дядо. Преди много години, когато дядо бил здрав, от време на време издебвал баба, откъсвал си по някой лист и доволно си свивал в него "тутуна".
    Баба продължава да говори още и за някакви "египетяни" и "израелтяни" , най-вече за "филистимяните" - ядосва им се, кълне ги, оплаква ги, а на мен ми доскучава и се измъквам полека на двора.
    Имахме лоза под прозореца на къщата. Онзи прозорец, който гледаше към реката. Не зная как беше успял дядо да я посади в наклонената към пътя земя, но лозата беше израснала голяма, висока, въпреки, че баба редовно хвърляше върху нея помийната вода от прането.
    Всяко лято тази лоза раждаше дребни, костеливи гроздове, чиито зърна се криеха от яркото слънце под твърди като гума обвивки, жилавото им месо киселееше като оцет, а семките приличаха на умалени стиснати юмруци.
    Дядо трепереше над единствената си лоза и мисля, че се гордееше с нея, както баба се гордееше с кремовете в градината.
    Помня я тази градина - садяха боб, тикви и картофи, защото нищо друго не се раждаше в нея. В единия й край обаче - там, където стряхата на къщата хвърляше сянка - баба беше посадила белите и лилави кремове. Те израстваха на огромни туфи през пролетта и цъфтяха през лятото. Аз седях между тях и гледах с часове как нежните им цветове, обвити с мъх се полюляват от собствената си ароматна тежест.
    Помня и ослепителният златист блясък на полето около къщата, обвито в нажежен въздух, който не можеше да се диша по пладне. Пак е краят на лятото и отиваме да берем царевицата. Навлизаме в сухата гора на царевичака, а аз се страхувам от огромните царевични стъбла с техните каменни мамули, препъвам се в оранжевите тиквени бабуни, които оплитат с ластуните си царевичните великани. Отивахме до нивата и се връщахме по един и същи път, а край пътя растяха криви, дребни джанки, които даваха изобилен плод - дребни възкисели сливи с мътен като жълтевината им аромат. Баба береше от тях в престилката си и ни ги даваше, за да се разхладим в жегата.
    Какво безценно лекарство бяха тези прашни дребни сливи! Даваха ни ги за сваляне на температура, за колики, за регулиране на стомаха, слагаха ги в долапа и сандъците, за да гонят гадините, готвеха с тях и пак имаше купища от джанки, сякаш извираха от сухата земя като манна Божия!
    В края на есента дядо ги събираше - тежки и налети от сок - и ги вареше старателно, като за свещенодействие в казана за ракия, докато баба фучеше из къщата и кълнеше "тая пукница".
    Всички наоколо пиеха от "пукницата", "на общо основание" както казваше баба и гледаха да се крият от нас, малките, а баба кълнеше, изкарваше си яда на "филистимяните" и от мъка вареше сироп от рози.
    Само тя си е знаела как го правеше и от къде вземаше розов цвят, защото по тези места розите не цъфтяха.
    Години след смъртта й, когато вече никой не живееше в къщата и самата къща бавно и неумолимо се рушеше намирахме скрити из стаите и избите забулени от прах лимонадени шишета, пълни с ферментирала кафеникаво - златиста течност, възсладка и ароматна, която имаше лек дъх на пръст.
    В онова място лимонадените шишета бяха като джанките - намираха се навсякъде - парченцата лъщяха като съкровищата на филистимяните и египетяните по ъглите на двора и дори на пътя… Дядо сипваше в тях ракията си, а баба слагаше там мехлемите и сиропите си, та дори и содата каустик… Веднъж дядо сбърка своето шише с шишето на баба.
    Содата каустик обаче не можа да му направи нищо - на следващата година той едвам ходеше, но отново свари своята ракия, а баба пак кълнеше него и филистимяните, и содата каустик, и целия свят…
    А вино видях за пръв път, когато погребахме дядо.
    Кравите теглеха каруцата с ковчега през долове и ливади, вървяхме повече от час, докато се изкачим до гробището.
    Там извадиха една бутилка с тъмна като кръв течност, преляха земята на гроба и тя пое жадно онова, което й се полагаше.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories