bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

      

Страх®

 

 

Camaguey CubaЕвгения Йорданова

 

      ВИДЯХ ЕДНА МОЯ УЧИТЕЛКА да рови кофите за боклук.
Приятел ми разказа за нечовешката мизерия, в която е живял до края на дните си любим мой поет. Той беше толкова талантлив и скромен. Всичките мои приятели и аз знаехме наизуст стиховете му. Срамувал се бе да се прибере у дома си и да каже на съпругата си, че не може да купи дори един хляб. Моят любим поет, умрял в пълна мизерия...
    Отидох на гости на едно семейство и там усетих ужаса на немотията. Нямаха пари да си купят дърва и живееха без всякакво отопление. Нямаха пари да си платят тока и живееха без осветление. Купих им хляб, сирене и маргарин и усетих болката.
    Седемдесетгодишна жена с четиридесет години трудов стаж зад гърба си и жалка пенсия живееше със своя внук, а нейната дъщеря се бе запиляла някъде по страната да си търси работа. Те не можеха да похарчат повече от един лев за храна на ден. Момчето беше в шести клас и очите му гледаха тъжно. Ходеше на училище без учебници и с една тетрадка "по всичко". Вечно гладен. Приличаше на скелет. Единственото, което го доближаваше до хората, бе фактът, че можеше да говори. Единствената им утеха бе в това, че имаха поне покрив над главите си...
    Едно момче на двадесет и шест години се бе приютило в един стар, изоставен "Москвич". Колата бе зарязана от собственика си близо до гората. срещнах го случайно. Чаках автобуса за града. Беше втренчил тъжни очи в мен. Потърси ми цигара. Поканих го да се3дне на масата, в едно "капанче", докато чаках рейса близо до спирката. Попитах го дали ще пие кафе или чай. Каза ми, че иска сандвич. После го изгълта за секунди. Не бях виждала толкова гладен човек, като изключим малкия шестокласник, разбира се. Видях колко са мръсни ръцете му. Попитах го какво работи. Не беше се къпал сигурно от няколко месеца. Помислих си, че може би чака да дойде пролетта, за да се изкъпе в реката. Правеше всичко около автогарата - кой каквото го помоли, за парче хляб. Показа ми къде живее. В колата. А тя беше обзаведена с картони вместо стъкла. После пристигна рейсът и аз отпътувах.
    Нито един нормален човек, изпаднал без вина в тотална мизерия, на която ни обрича сегашното време, не би си позволил да обича живота. А всички те го обичаха. Дори не му се сърдеха. Чакаха празниците, защото тогава винаги за хора като тях се сещаше по някой преуспял бизнесмен, някой закъсал политик, макар че се случваше да се разминат и с това.
    Добрата новина е лошата новина. Ако някой от тях се самозапали, открадне хляб или опече улично куче и го поставим пред входа на кметството, може да го забележат. Хубавите неща обаче се случват все по-рядко. В повечето случаи не стават.
    Страх ме е, че един ден всичко това може да се случи и на мен. Когато на никого няма да бъда необходима и когато хората няма да ме забелязват. Жива сянка от мъртво време.
    Бях в един дом за душевно болни хора, за да видя една приятелка, която беше настанена там. Там имаше толкова много несретници, които чакаха някой да се сети за тях. Изпитах огромна мъка, те бяха забравени от "нормалния" свят. Бяха облечени в мръсни дрехи, сякаш бяха ненужни изхвърлени предмети в контейнера за смет. Роднините, ако въобще имаха такива, ги чакаха да умрат, за да се отърват. Социалните служби влагаха в банкова сметка жалките остатъци от пенсиите им.
    Една млада жена на двадесет и две години имаше мечта. Един ден да види морето. Намерих и сезонна работа и я заведох до морето. Когато се върна на село, тя вече имаше други мечти.
    Страх ме е, защото има много хора, които приличат на мен, а сега са толкова бедни, колкото и аз мога да стана някой ден. Не са го искали, но то се е случило.
    Един ден видях улично псе. Лежеше в градинката на центъра. До него ръфаше сух хляб едно дете. Не успях да установя кой от двамата е по-мръсен и за кой животът е по-лош. Избягах от всичко това и се прибрах в къщи. Имах си всичко. Тази нощ на гости ми дойде...страхът. Нямаше звезди. Взех Библията и прочетох отново Божиите заповеди. Нито един от тези хора, които срещнах, не беше ги нарушил.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories