bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Сърцето на жената®

 

Евгения Йорданова

 

      The birth of Venera_Botticelli"Погледни очите ми,
        и виж,
        колко много огънчета в тях блестят.
        Това е моят устрем.
        Аз съм цветето пустинно,
        което може
        винаги да пусне
        ново листче
        дори и само от една сълза."

      ТЯ СЕ СЪБУДИ. Стана. Запали лампиона. Взе химикалка и белия лист и реши да започне да пише за болката, която се изсипа в съня й.
    Зелената поляна още мокреше с росата краката й. Тя тичаше с белите си дрехи към Него. Усещаше само едно - как разстоянието между двамата ставаше все по-голямо, а тя тичаше все по-бързо.
    Тревата под нозете й беше мокра и студена. Есенните дъждове бяха я превърнали в мочурище. Земята отказваше да я стопли и, тичайки, Тя усещаше края на лятото.
    - Моля те, не излизай от моя сън. Знам, че сънувам. Спри. Искам да остана до теб. Позволи ми поне в съня си да те имам.
    - Думи. Всичко е думи - чу гласа му. После спря, в локвата от вода, кал и трева.
    Стана й студено и се събуди.
    Направи си кафе. Запали цигара и написа първото си съобщение:
    "Добро утро. Студено ми е."
    Изпрати SMS и зачака.
    Отговор нямаше. Часовете се нижеха. Денят й доби лош вид.
    Желанията й се изпариха и нещото, което я спаси, беше топлият душ и музиката по радио ММ.
    Облече се. Излезе на улицата и се сля с провинциалния ритъм на малкия град.
    Денят се люшкаше в грижите на ежедневието и Тя, в забързания ритъм на графика си, забрави за Него.
    Вечерта видя очите на Другия. Той й говореше през тежкия аромат на хавайската си пура за очите й. Галеше с погледа си копнеещото й за нежност тяло и я караше да се чувства Жена. Пожела го с цялата себе си и когато взе решението да остане с него, нещо се случи.
    Мобилният й телефон даде сигналната мелодия за нов SMS.
    С бързо движение бръкна в джоба на сакото си, натисна знаковия бутон и прочете:
    "Къде си?"
    - Извинявай, но трябва да тръгвам. Непредвидени обстоятелства - усмихвайки се, излъга.
    - Знаеш, че мога да чакам, но не забравяй, че времето отлита и утре няма да е днес.
    - Знам. Важното е, че сега бяхме заедно. Извини ме.
    Влезе в асансьора и започна да набира буквите, като на пишещата машина, на която пишеше късите си разкази.
    "У дома съм. Мога ли да ти се обадя?"
    Отговорът беше:
    "Да."
    Взе такси и първото нещо, което направи след като отключи входната врата на апартамента си, бе да набере телефонния му номер. Неговият глас й беше необходим, за да живее. Страдаше, когато не я събуждаше неговото съобщение. Беше го търсила в годините. Не знаеше дали той е истинския, онзи, за когото всяка жена мечтаеше.
    Знаеше само едно: беше различният, онзи, без когото вече не можеше.
    Искаше да му каже, че го обича… Вместо това, без да мисли, изрече:
    - Как мина деня ти, защото за мен беше добър.
    - За мен също. Исках само да те чуя.
    - Утре пътувам към столицата. Искаш ли да се видим?
    - Съжалявам, зает съм. Мога, но само до обяд. Мини до офиса ми.
    - Няма да мога, ще ти се обадя. Лека нощ.
    - Лека. Спокоен сън.
    После бавно пусна вилката на телефона. Потъна в огромния фотьойл, зави се с одеалото и заобръща напред-назад целия си объркан живот.
   

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories