bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

Карло

 

 

Where's My Tip!Дончо Цончев


      СЪБОТА СЛЕДОБЕД, ОТВЪН БЯЛО И КАЛНО от декемврийския сняг, един човек си седеше с приятели в кафенето. Той обичаше всичките съботи в своя живот - ледени и горещи, пролетно хладни, есенно сити - и особено часовете следобед, когато делата, с които живееше, го освобождаваха по закон и можеха да почакат до понеделник. Когато нещата, заради които живееше, бодро опъваха шии, весело се разтропваха от всички страни, заканително радостно се покашляха и толкова съблазнително му намигаха.
    - Утре е отпуска, нали? - беше го попитал синът му сутринта пред вратата на детския дом толкова сънено топъл, колкото и ококорен.
    - Отпуска, татко - стегна прегръдката той. - Утре е отпуска и... Секундата на мълчание след това "и", занемяла по късия електрически мост между очите им, тъй много изпълваше и двамата, че те, на четири и четиридесет, оставаха съвършено наясно - завинаги и по всичко. И тука сега, в общия брътвеж на кафенето, където времето се топеше по-бързо от снежинка в ръка, той имаше за какво да се притеснява. Закъсняваше. Вече минаваше три и половина. Това, че другите също така закъсняват, не беше пълна утеха. Разбира се, майка му вече го е прибрала, те са обядвали, той вече спи пухкав между пищовите, но...
    - Поне в тия дни, майка му стара, когато не излизаме, да бяхме се завъртели из къщи...
    - Стига, бе! Само ти имаш жена и деца!
    Те бяха ловци - той и неговите приятели, - съботи и недели за семействата им не съществуваха.
    - Айде, де, ставай! Върви си да правиш у вас курабии!
    Заядоха го, ядоса се, поръча си още едно малко. В този момент до масата се изправи Карло и му поиска ключа от колата. Той го погледна, отпи, бръкна в джоба и му го даде. Нищо не пита. И Карло нищо не каза. Когато след десет минути ключето изтропа на масата, той даже се учуди, защото беше забравил. Пак нищо не пита, обясни си, че Карло е бързал, бил е без своята кола - толкоз.
    Бяха минали часове, когато стана и тръгна. Вън притъмняваше - захладяло - снегът вече отрупал покриви и дървета. Отключи колата, без да я избърсва, посегна .да остави нещо отзад и изведнъж рязко се дръпна. Едно огромно куче лежеше на цялата задна седалка и го гледаше неподвижно в очите.
    - Ей! Карло! - извика той с първата естествена уплаха. След това до отвори вратата, седна и се обърна назад. При това положение те се озоваха така: нос от нос на четири пръста. Голямо и дълго като пантера, кафяво и бяло напръскано, кучето все така изучаваше очите му, докато най-сетне тропна два пъти с опашка.
    - Какво - каза човекът. - Приятелството ще стане ли или няма?
    Той беше се сетил, разбира се, Карло отдавна му казваше, че някакво куче отнякъде е изпаднало и се е завъртяло край него. "Ти си ловец, ела да го видиш. Ако е хубаво, вземай го, на мен за какво ми е куче." Цял месец мина на канене, той не отиде да го погледне и ето че днес Карло го беше докарал.
    - Значи, така - каза той и докосна главата му отгоре.
    - Ти вече си тук. Карло си, иначе как. А пък аз съм си аз. Дай вече да се прибираме, че ни се пише лошо и на двамата.
    Яко и кадифено, кучето се натисна в ръката му. След малко човекът потегли и се прибраха.
    Синът беше станал, правеха с майка си снежен човек. Когато задната врата на колата се отвори, Карло се измъкна огромен навън. Детето изпищя, хукна и падна. Майка му в същия миг се развика.
    - Махай го! Махай го! Само това ни оставаше - куче!
    Карло ги гледаше един по един - без чудене, гузно, без мисъл, - на белия фон на снега той сега изглеждаше още по-глупаво едър. Десет минути по-късно страхът на детето премина, пометен от силното любопитство. Майката каза:
    - Слушай, ама е толкова хубав, а? На кого е?
    - Мой.
    - Как се казва?
    - Карло
    - Какво да му дам да яде?
    Една картонена кутия от телевизор приюти кучето за през нощта. От снега тя бързо се скашка, след няколко дни бе сменена със здрав, хубав сандък. След няколко седмици животът на тримата плътно и естествено се бе свързал с това куче, то играеше лудо с детето, двамата тичаха, скачаха и се търкаляха в малкото дворче. Майката тихомълком увеличаваше дажбата отпадъци от кухнята, като им сипваше отгоре и млекце. Бащата купи от магазина каишка и вечерно време горд го разхождаше из квартала, Всичко беше добре до деня, в който трябваше да сменят тази квартира. Новата беше в блок, нямаше дворче. Съдбата на Карло се изпълни с въпроси.
    - Ще го дам на някой приятел, който има условия. И без това всеки ще го поиска само като го види. Ще го ползваме заедно през сезона.
    - Глупости - сърдеше се жена му наистина. - Да не си луд? Такова хубаво куче...
    - А ти къде искаш да го завра? Вътре до нас на килима?
    Нямаше как и какво да се измисли, кучето спеше отвън, пред вратата. Качваше се и слизаше по дългото стълбище денонощно, съседите вдигнаха пара. То тръгна из боклуците по махалата, децата го гонеха и закачаха; когато дойде пролетта, заприлича на истинска хайта. От блестящия цвят на късата козина не остана и помен, шията измени онази величествена извивка, пращяща от сила и самочувствие; голямата му красива уста често оставаше отворена и червеният дълъг език висеше от нея безстрастно. Човекът мисли една нощ и го откара в едно село.
    Даде го на ловец, който отдавна искаше куче. Двадесетте километра обратно той беше толкова тъжен, че когато след седмица Карло се върна - кален, със зачервени очи и смален, - в къщата избухна цял празник. Детето пищеше от радост. Майката плака, Карло ги душеше нежно един по един и опашката му играеше непрестанно.
    - Да не си посмял пак да го даваш, чу ли? - каза жената.
    - Глупости, как ще го давам. Я погледни само, горкият...
    И той го даде втори път, сега в друго село, на петдесет километра от София, тъй като кроткият иначе Карло в един прекрасен ден нападна пощенския раздавач, ухапа го отзад здраво и му направи крачола на парцал.
    Тайната скръб на семейството този път продължи двадесет дена. На двадесет и първия сутринта, когато някакъв скелет, лошо увит в кучешка кожа, се изправи и отчаяно задраска с предни крака по вратата, целият блок чу виковете. Окъпаха го със сапун, направиха му специална колибка до вратата на мазето и животът на всички тръгна отново добре. До деня, в който председателят на единната позвъни на вратата и заяви - с онези кротко категорични маниери на законодател в оставка, - че този Карло по цяла нощ лае, разстройва на гражданите съня и въобще невротизира квартала. И ако мисли да продължава така... Карло не мислеше за кварталния нищо, ако не се смята за мисъл онова добродушно презрение, което инстинктът му беше изработил за непознати. Тази обществена задача оставаше за неговия стопанин, също така за жена му, а в някои случаи и за детето.
    - Нещо трябва да се направи, мисли! - казваше тя все по-често.
    - Татко, бе, да му качим колибката на балкона! А?
    Вестниците и писмата за семейството раздавачът започна да оставя на тротоара. Кварталният спря да ги поздравява по принцип. И ето че един ден се появиха и циганите. Първият от тях тръгна по стълбището нагоре. Вторият остана отвън, до вратата. Третият - който държеше телена примка - се упъти направо в мазето. Детето забеляза всичко това от балкона и с всичка сила извика баща си. Той се затича надолу и след минута и тримата бяха около него. Нямаше приказки. Само ги изгледа един по един - блед и задъхан, - а Карло се измъкна от колибата си, ръмжейки, и козината по врата и гърба му настръхна. Циганите си отидоха от този адрес явно завинаги. Но въпросите около Карло останаха и както всяко любимо нещо - той се превърна в източник на безкрайни тревоги.
    Лятото си отиде, оставаха дни до откриване на сезона. От нарасналите грижи Карло се беше загладил, косъмът му се лъсна - започна отново да скача като айгър. Жената и детето не знаеха за това, но стопанинът вече си имаше свое решение. Ще го изведе на лов. Ако работи, все някой ще го поиска. Ако не - ще му тегли куршума и толкоз. В къщи ще обясни, че някъде се е изгубил в полето.
    Човекът взе една зелена гилза (всички останали бяха червени), сложи и зимна доза барут и хубави вълчи сачми. Зави патрона добре и написа на бялата му капачка едно "К". Когато вечерта преди откриването на сезона патрондашът бе окачен пълен в антрето, сред червените шийки на трийсет и двата патрона детето забеляза зелената.
    - Татко, татко! - извика то радостно. - Един от патроните е зелен! Виж!
    - Да, татко - каза полека бащата, - един от патроните е зелен.
    Разговорът продължи сума време, детето се интересуваше неуморно: защо този патрон е зелен, а пък другите са червени, той по-силно ли може да гръмне, и в него ли сачмите са толкова дребни, колко са те, не могат ли да се убиват пъдпъдъци с куршум, а зайци, ами лъвове и тигри, ами на слона кожата как я пробиват сачмите, а, татко, ти ходил ли си за слонове, ами ако убиеш на едно малко слонче баща му, то какво прави бе, татко, кажи де! И той всъщност не свърши - детинският разговор; още когато си лягаше, човекът знаеше отлично, че няма да спи. Никога не бе спал през нощта срещу откриване на сезона - двайсет и толкоз години. Кога край разточителната миризма на огън сред къра - със свити очи срещу звездите; кога в дъхава колибка от клони и буренак - с уши подир тънкия вятър, срещу пищящия от истини нощен живот на природата. Все едно, и тука, в леглото нямаше да заспи - стана и се облече. Беше два и нещо. Свари си кафе, прекара едно меко парцалче през цевите - то беше от някакви гащи на малкия, погледна през лъскавите кавали към лампата и си запали цигара. Жена му дойде тихо, повдигна си нощницата да не се спъне, прекрачи му пушката и си легна. Всичко това тя извърши почти без да си отваря очите и мълчешката - знаеше си урока отдавна.
    Когато слезе долу, Карло скимтеше на тънко и бясно се дърпаше на синджиря. Отвори му задната врата на колата и кучето с див скок се озова вътре. Срещата с брат му и Тошо беше тук в четири, но имаха уговорка: "Ако ми няма колата, идвайте там, аз съм в люцерната до канала."
    По пътя всичко пак беше премислено - умно и точно.
    Карло е една хайта (при това толкоз голям и копринен), ако е ставал за нещо, първият му стопанин нямаше да го изпусне. Жена му и детето се привързаха като баби, покрай тях и той - хиляди бели им докарва това куче. За що му е всъщност, като помисли? Дама с пес или какво? Хайде де. Ей сега ще му тегли куршума и край. След една седмица всички ще го забравят. И той някога ще умре. И жена му, и детето. Всички, които се раждат. Въобще глупости, някакво куче! Ако беше го оставил на циганите... Виж, ако беше за лов - стегнато и обучено... То даже и така - какво да го прави, като няма за куче никакви условия? И си приказва така - лов, нали го вижда отлично, с тия момински очи, с номерата да скача и да го ближе по бузата, с всичките му изобретателни глезотии. А бе... тоя господин Карло, какъвто е едър и пъргав, да не би да е хранен по-рано от някоя госпожа ли... О, той вече бърза да стигнат в люцерната и цялата тая изобщо да свърши.
    Там беше тъмно - в люцерната, - от всички страни чукаха пъдпъдъци. Отвърза го, помисли малко и сложи в двете цеви червени патрони. Зеленият остави в джоба. Карло се хвърли напред като бесен, започна да души и да криви. След десетина минути човекът се спря. Кучето се завъртя около него. Два пъдпъдъка се дигнаха от краката му. То не само не правеше стойка като птичар, но и въобще не ги забеляза. Човекът запали цигара - усещаше пулса си до ботушите.
    - Хайде, Карло - каза той тихо и не можа да познае гласа си. -- Търси, мойто момче, Търси!
    Търсеше Карло, въртеше се и галопираше, но от росата и тъмното нищо не излезе.
    - Една стойка бе, идиот - каза човекът. - Една стойка искам от тебе и ще живееш. Хайде!
    Кучето спря и го погледна. Мокро като парцал от росата, то сега изглеждаше жалко. Хвърли се отново наоколо да тършува. Развидели се, навлязоха в суха и по-ниска люцерна. Като че ли за да изпусне и последния си шанс, Карло се юрна далече напред.
    - Тука, простак! - извика човекът. - Там вече и слон да ми изкараш, за какво ми е! Тука ела!
    Карло не чуваше. Той търсеше и душеше все по-настървено, все по-безрезултатно. Човекът отвори пушката, извади единия патрон и на негово място постави зеления. Свирня и кучето рязко изправи глава.
    - Ела тука!
    Карло дойде. Човекът помълча малко и после извика.
    - Търси! Ей тука, тука търси! Хайде! Търси, Карло, търси!
    Животното се хвърли в тревата свирепо, гърбът му се гънеше като смок, Човекът почака, пусна цигарата и палецът му отключи пушката за стрелба. "Сбогом, Карло.
    Животът е такова нещо, братле"...
    Той вече дигаше пушката, когато далечно и остро изсвирване писна в ушите му. Обърна се - брат му и Тошо газеха през люцерната. Махнаха му с ръце, той махна; Карло се беше спрял, да ги види. Човекът въздъхна, остана така, палецът върна онова копче обратно.
    - Карло какво? - каза брат му, като дойдоха до него.
    - Става ли на човек или го няма?
    - Абе, знам ли... Досега нищо. То беше тъмно и мокро де, ама гледай къде е запрашил. Не стои както трябва около мен.
    - Няма значение - каза Тошо, - той Хектор беше такъв, на Торбара. Обаче аз куче като Хектора въобще не съм виждал! Ей така бяга напред като тоя и като извади заека и го емне, та право на Торбара в краката. Точно така бе, досущ като тоя. Братята се засмяха. Тошо каза сериозен:
    - Ти не се смей, ами мини оттатък канала, че точно в тоз буренак...
    Буренак беше последната дума, която Карловият стопанин запомни, защото лудият лай го накара да изтръпне и веднага да скочи оттатък канала. По пътчето летеше насам заек. Карло - като стрела подир него. Човекът дигна пушката и гърмежът от онзи силен зелен патрон тежко отекна над къра... Заекът се преметна и падна. Когато Карло се хвърли отгоре му, а после кротко го донесе в зъби, опашката му се мяташе от радост и зачервените му очи гледаха възхитено и тримата.
    - Карло! - извика пръв Тошо, - Ами ти какво направи бе, Карлюшка!
    Братът извади шишето с ракия и тримата се почерпиха.
    На Карло Тошо отряза салам. След това тръгнаха към колата да оставят убития заек. Карло отново избяга напред и след минута се изгуби от очите им. Тошо извика:
    - Е-е-е! Гледайте, гледайте!
    Вкаменен сред люцерната, снишил глава - опашката хоризонтално назад, - Карло показваше стойка, каквато и тримата стари ловци не бяха виждали на картинка. Приближиха го, стопанинът му извика: "Дай, Карло!" - и ято тежки яребици излетя пред краката им. Паднаха четири, Карло ги изнамери в тревата и ги донесе на него. Тошо, който посегна да вземе една от устата му, бе удостоен само с едно глухо ръмжене и един поглед накриво от ужасно свирепи очи.
    Пиха по още една глътка. На Карло бе дадена баница, кейк, топъл чифт кренвирши. После отидоха до колата да оставят убития дивеч, та да се върнат отново в полето. Към девет часа се събра цялата група. Седнаха да закусят и сладките приказки почнаха. Карло се беше сгушил до своя човек и от ледената роса силно трепереше. Разбира се, разговорът се въртеше все около него и се превръщаше бързо в легенда. Шумният разговор на ловците, в който само един от тях не участвуваше. Той нещо си пееше тихо, надигаше всички шишета последователно, внезапно извиваше глас до небето и едната му ръка не помръдваше от мократа шия на кучето.
    Накрая този човек извади от патрондаша си една зелена гилза и я изяде. Бавно и сладко, до острия ръб на металната чашка, която целуна и хвърли в тревата. През цялото време естествено всички се смееха гръмогласно.
    Всички без кучето, което се натискаше в скута на своя стопанин, придремваше треперещо и съвсем не подозираше, че той в дъното на душата си така силно искаше да прилича на него.

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories