bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

   Среща

 

 

ButterflyДесислава Тодорова

 


   ЖИВОТЪТ МУ НЯМАШЕ ДА СЕ ПРОМЕНИ, ако не беше дошъл пак в София. Не обичаше този град. Приличаше му на голямо, пренаселено село. Нямаше нещо, с което да го запомниш, освен с мръсотията, с озъбените и отчаяни от живота си хора. Тук имаше нещо, което състаряваше хората преждевременно, не го разбираше-може би неуреденият живот, мизерните пари, които получаваха; липсата на алтернатива, невъзможността да пътуват и може би още много неща, които той не искаше да разбира. Знаеше, че е тук само за малко. Искаше да забрави тази държава и жената, която го беше накарала да загуби шест месеца от живота си тук.
   Страхуваше се да я срещне, но нещо отвътре му подсказваше, че това ще стане; може и подсъзнателно го искаше...И то просто се случи..
   Минаваше през единствения парк в центъра и позна смеха й. Първата мисъл, която му хрумна беше каква е вероятността в едномилионна София да я срещне в рамките на два дни и то точно когато мисли за нея. Или без да иска тя беше непрекъснато в главатa му и беше обикалял местата, които тя обичаше и най-естественото нещо на света беше да познае смеха й.
   Силен, искрен смях, сякаш е чула най-смешното нещо в живота си. Въпреки, че тези, които седяха около нея не бяха най-забавните типове на света. Някакви захлупени момченца, които можеха само да мечтаят да я имат. Трима, четирима провинциалистчета, завършили по някоя техническа специалност в София, вечното присъствие на първите банки в залите на факултетите. От онези досадници, които по купони досаждат с разговори за лекции, тъпи случки от изпитите и всякакви академични простотии, които никой не иска да слуша. После стават инженери в някоя фирма, живеят в панелен блок, карат потрошена кола, преживяват от аванс до заплата и се чудят защо жените им ги презират и спят с някой отворко, дето им няма нито образованието, нито е грижовен и кротък като тях. Довели са я в някаква бирария в парка, оставили са я да седи на дървени пейки и да пие наливна бира.
   Такава жена не се случваше на такива като тях - прекрасна блондинка, с естествени къдрици, падащи по крехките рамене, тялото й - малко, като на дете. Ръцете й - нежни, китките - толкова тънички, чак имаш чувството, че ако ги стиснеш, аха и ще се счупят. Като малка е била най-дребното и слабичко дете в класа...... Всяко нейно движение издаваше стил и семейни традиции; нея са я учили как да се храни, как да се движи грациозно, от какви чаши да пие вино; тя беше научена да общува с хора от всякакви прослойки без да губи и капчица от грацията си.
   Другите жени в компанията се вписваха прeкрасно в обстановката. Подхождаше на провинциялния им манталитет, на евтините и демодирани дрешки, на закръглените им бедра, на диалекта от родните им краища, който се мъчеха упорито да скрият; на очилата им и безцветните коси, на убежденията им, че единственото привлекателно нещо в жената трябва да бъде мозъкът й и че няма нещо по-глупаво от това една жена да полага грижи на външния си вид. На нея гледаха като на глуповата красавица, защото се интересуваше как изглежда. Тя събуждаше завистта им, защото получаваше цялото внимание в компанията, но злорадо се усмихваха и знаеха, че техните кавалери все някой ден ще разберат къде е истината. Горките, едва ли някога щяха да проумеят, че освен красотата тя има интелект, който знае как да използва не само в професията, но и в живота и, че сред тях, тя беше като диамант, захвърлен сред речни камъни.
   Лицето й не беше красиво, беше интересно. Чертите не бяха перфектни, но очите й носеха нещо, което грабва погледа. Очи, които могат да бъдат толкова нежни, че да те накарат да се разтапяш в тях, но понякога излъчват нечовешка сила, присъща на смъртен, преминал през ада и вече нищо на този свят не може да го уплаши.
    Като жена си знаеше цената и познаваше женската си сила. Имаше силно еротичен заряд, излъчваше го отдалеч и малко бяха тези, които го подминаваха. Сигурно е оставила по пътя си доста разбити сърца. Мъже, които са искали да бъдат с нея за малко или между другото, наслаждавали са се на сексуалното й излъчване, на освободеността й....
   Неприятна тръпка стисна стомаха му, когато си я представи в завивките на някой друг, който е чувал задъхания шепот, усещал е малките й ръчички по гърба си, лежал е обгърнат от тях. Предпочете да мисли за раздялата й с другите. Успявала е да ги зантригува с невероятнтото си поведение, което той и до края не се научи да разбира - понякога твърда и непроницаема; непоколебима в постъпките си, дори заплашителна. Възхищавали са й се, че може да бъде силна и независима и да преодолява с лекота всичко, което се изпречи на пътя й. Друг път е била толкова нежна и уязвима, че ги е карала да се чувстват истински мъже, силни и значими; събуждала е инстинкта им да я закрилят и пазят. Твърде късно са осъзнавали, че обичта им към нея е била повече, отколкото са очаквали да дадат. Малко от тях обаче са разбирали, че тя няма нужда от никой или са го научавали твърде късно, когато тя просто е изчезвала и нито телефонните им обаждания, нито молбите, цветята, обясненията или заплахите са я върнали. Всеки от тях е търсил топлотата, появявала се в очите й, рядко показваната нежност, моментната й женската слабост, в която са се влюбвали повечето от тях.
   В това се влюби и самият той, но беше твърде егоистичен, за да си го признае. После и другите са виждали в очите й само студения блясък, издаващ силата, която сега безпогрешно разпозна. Майките на тези пикльовци, които се опитваха да я забавляват сега, сигурно са им набивали в главите, че такива жени са таралеж в гащите, по-дявол от дявола и трябва да се бяга от тях. Такава усойница завърта главата, но никога няма да я вържеш вкъщи - все някй ден отлита Бог знае къде, а ти или се побояваш или цял живот се луташ да я търсиш. Жената трябва вечер да чака на вратата, къщата й да свети, и да живее, за да се възхищава на мъжа си.
   И тогава тя спря погледа си на него. Смехът й секна, очите й потъмняха. Усети старата болка, подтискана години наред. Погледна го пак, беше той. Не се беше променил, може би малко побелял; човекът, който преди четири години я накара да напусне бащиния си дом, да загърби всички правила, които спазваше семействто й - еднствената дъщеря се възпитава в морал, тя е огледало на семейните ценности, сладката бащина гордост от дългогодишните усилия, защото любовта на родителя към детето не е нищо повече от любов към собствените усиля. Естествено, че най-силно ще обичаш това, на което си посветил живота си; това, което ти е струвало отчаяна борба, нерви, лишения и компромиси. Но баща й не разбра къде свършва родителската любов и къде започва чувството за собственост. Разбра го, когато тя го свали от пиедестла и там застана другият мъж в живота й. Осъзна, че това вече не беше неговото малко момиче и в сърцето й имаше мъж, който той намрази от първия миг.
   Беше десет години по-голям от нея, изградил се сам, пътуващ по целия свят. Мъж, който цял живот е колекционирал жени. Той не се задоволяваше с малко - не искаше само тялото й, искаше тя да го пожелае, да го обикне, да му отдаде цялото си сърце.
   Когато го получи просто си тръгна. Остави следващата очакваща го жена в чужда държава. Харесваше слабите и невинни жени, които знаеше как да завладее, така че да го чакат и жадуват през целия си живот. Винаги си тръгваше, защото знаеше, че само така ще остане незабравим. Правеше го с особено чувство на наслада, садистично си отмъщаваше на майка си, която го беше изоставила и беше тръгнала по света с някакъв богаташ.
   Но това момиче, той не можа да забрави. Във всяка следваща жена търсеше очите й. Когато я напускаше, тя не заплака, не започна да моли, проблясна само онази сила в очите й. Онази непоколебимост, с която тя напусна дома си, завърши университет, с която търпеше лишенията и иронията на роднините, мълчаливите упреци на баща си и хапливите забележки и присмехулните погледи на приятелки. По-добрите я съжаляваха, а това я нараняваше още повече. Работеше неуморно, живееше твърде скромно, но с нечовешки стоицизъм успявяше да скрие следите от дългите безсънни и самотни нощи.Самотни нощи имаше и той, но докато тя се бореше да оцелее, той се бореше с егоизма си.
   Спря да се интересува какво изпитва поредната жена, не му беше интересно да покорява която и да е, не искаше вече никоя да се влюби в него. Чувствата, които събуждаше в жените вече не гъделичкаха самолюбието му, не можеха да го накарат да се почувства като завоевател. Слабостта, която толкова обичаше в тях, вече го дразнеше и му приличаше на овцедушие. Не купуваше цветя, не правеше подаръци, не попълваше старата колекция... Мислеше с какво тази жена-дете преобърна живота му.
   Очите им се срещнаха, бяха си представяли тази среща хиляди пъти, по различни начин - той си я представяше как тича към него и плаче, как шепне в ухото му, че го е чакала и обичала въпреки всичко. Тя си мечтаеше как ще го види отново, за да го накаже заради мъките, лишенията и болката, които трябваше да изтърпи през тези години. Но те само се гледаха тъжно. Всеки си припомняше по нещо от кратката им авантюра.
   Тогава едно хлапе я дръпна за ръкава. Не беше го забелязал до тогава. Беше четиригодишно, имаше неговите черти, но носеше в очите онази непоколебимост на майка си, която я накара да стане и без да се сбогува с никого да тръгне към люлките.
   Затича се към тях, за да ги спре и да каже на малчугана, че той е таткото, който е бил далеч от тях, но се е завърнал, за да ги обича до края на живота им. Искаше да стисне в прегръдките си крехкото й телце и да не я пусне никога да си отиде.
   Но не го направи - погледът й го спря. Остана вцепенен и разбра, че няма сила на света, която да я върне при него. Нямаше нещо, което да се пребори с нейната сила, накарала я да се отрече от щастието, семейството и охолния живот, за да отгледа това малко човече, до което тя никога няма да му позволи да се доближи.
   Това беше нейното отмъщение за всичко, което й беше причинил. С това той плащаше на всичките жени, които е изоставил, за всичките си авантюри, в които не беше вложил и частица от сърцето си, но беше взел по нещо от всяка жена.
   Остана, докато се скриха от погледа му и тръгна нанякъде. Проклинаше се задето се е върнал в този град. Осъзна, че никога нямаше да живее както преди, че вече няма нещо, което да го радва истински. Дори да можеше все някъде по света да намери жена, която дори малко да напомня за нея и за детето му, нямаше да може да се чувства щастлив.
   Сега усети болката, която цял живот беше причинявал, но от този ден нататък цялото човешко разкаяние нямаше да го спаси. Светът, който обикаляше му се видя тесен, а вината, която изпита - непосилен товар. Осъзна колко е слаб. Преди го крепеше егоизмът, който притъпяваше всичко човешко в него. Но сега се помоли да се появи нещо, което да му даде смисъл в живота. Знаеше, че той е безвъзвратно опропастен.
   Тепърва му предстоеше разбере, че си е получил наказанието за всички рани и болки, които е причинил по пътя си към "нищото".

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories