bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

Подбрал:Алекс Болдин

         

Ние от Шаровитица

(лозарски истории)

 

Димитър Марков

   

 Sharovititsa's region  
   Тези истории са за нас - хората от врачанските лозарски могили. Навремето в романа си "Всички и никой" Йордан Радичков ни нарече "вилна зона", но ние така и не станахме такава. Е, мяркат се тук-там някои богаташки двукати къщи, но повечето са тия: малките, схлупените. А сме и гъсто населени, щото преди четири десетилетия тогавашните ни управници натириха всички само в дясно от Оряховското шосе - към Веслешките скали - та да се разшири ТКЗС-то. Е и то не прокопса дип, но това е друга тема. По-важното е, че нас и сега ни има. А ни има, защото е непобедимо чувството ни за хумор.


   БЕШЕ МИНАЛАТА ПРОЛЕТ. Всички по могилата бързаме, блъскаме с казми и мотики, единствен Матьо нехае:
   - Аз съм се заредил с "Раундъп". Не ми пука за бурените. Казаха ми само да изчакам остриката да изкласи и тогава да я напръскам.
    Изчака я Матьо до юни. И стана една острика - за чудо и приказ! Наръси я с пръскачката и зачака.
    Мина седмица, две ... пет, файда няма. Видя се, че прехваления препарат е подействал на тревата като допинг - тя надмина човешки ръст.
    Оттогава Матьо пред всеки срещнат като латерна повтаря:
    - Остриката не ще "Раундъп" - иска остра казма!

    ***

    Зевзек си е пустия му дядо Петко
    Идва комшията при него за услуга.
    - Дядо Петко, дай ми кончето си за сахат време да си докарам малко тор?
    - Бива, ама го няма, дал съм го.
    - Сакън бе, дядо Петко, нали го виждам хе там, в края на ливадката - до старата ти круша?
    - Там го връзвам, кога го не давам ...

    ***

    Отдавна не бях имал път край бабиното Вацино лозе, затова, като я съгледах, веднага я подкачих:
    - Добър ден, бабо Ваце. Как я карате? Добре ли сте и ти, и дъщеря ти?
    - Па я съм добре. И щерката, и зетя са добре. Они у Троян си живеят. Се съ канат да ми доат на госке, ама пари за бензин не моат да съберат. Иначе са добре...

    ***
    Макар огромната част да сме си от така наречената фукария, но и в нашата могила има някои по-богати лозари. Всъщност те са истинските виладжии, а ние ... ние сме си колибари.
    Та една от тия новобогаташки - г-жа Донкова, има знатна гостенка. Развежда тя г-жа Гиздова из вилата си и когато стигат до ловния кабинет на стопанина на дома, простодушната Гиздова възкликва:
    - И всичките тия рога по стените все на мъжа ти ли са?
    Отговаря й се:
    - Да, негови са. Нали на хубав човек всичко му отива ...

    ***

    Иван и Мишо бяха съседи по лозя. Но на единия и лозето подредено, и къщата болярска, а на другия ... на другия, да не приказваме.
    Седи си веднъж на пейката пред вилата богаташ Иван, пуши кемълче и съглеждайки зигзагещия пред колибата си Мишо, му се присмива:
    - Пак рано-рано си се нацепил комшу. Що не го спреш това пусто пиене, па кат мен човек да станеш?
    Но Мишо не му се дава:
    - Таа мазда, там дек ти е зад къщата, без бензин оди ли? Не оди. Е и я, доде не заредим моторо заран, не тръгвам. А сбогом сеги.
    Па кара, вара, богаташ Иван си отиде по-лани, а сиромах Мишо още си поддържа мотора.

    ***

    Понеже видя, че сам не може да се справи с нередовните длъжници, Йончо, шефът на лозарската електрокооперация, поиска помощ от полицията.
    И ето ти го с един напет мустакат млад полицай пред вилата на Славчо шмекера. Чукат, отваря им сам той - от любезен по-любезен.
    - Слави, - вика му Йончо - всички знаем че ползваш ток: и лампите ти светят нощем, и машини се чуват да бучат, а от много месеци нищо не си плащал. Дошли сме да ти проверим електромера, дай да го видим!
    - Готово, Йоне, за теб винаги. Що да го не видите. Аз и без това отдавна съм го откачил - да не се върти за бъдива. Тук ли ще искате да ви го изнеса или вътре ще влезете да го видите?

    ***

    Като намаляха кокошчиците в курника, баба Мара забрани да колят повече от тях - зер яйца трябват: за ядене, па и за продан - все ще подпомогнат с нещо мизерния им пенсионерски бюджет.
    Това добре, но дядо Вачо, нали си е свикнал поне веднъж в месеца да хапва кокоше месце, взе да му търси колая. И го намери. Знаейки, че бабичката му е особено чувствителна към пакости из лозето и зеленчуковата градинка пред него, старецът метна един ден една от кокошките през оградата на кокошарника в лозето и веднага сигнализира на половинката си.
    - Чумата да я тръшне ега, кога се научила да излиза! То почнала ли е веднъж да прави пакости, няма да се откаже, ами току да я приколим - чу той желаната заповед.
    Така изобретателния дядо Вачо осигури и тоя път месце за трапезата.

    ***

    Тошо и Гошо от заранта пият в лозарското кръчме. Вече са на пета грозданка. По едно време Тошо се втренчва в приятела си и го пита:
    - Гога, ти що, като мине некой край нас, веднага се хващаш за чашата и бързаш да викаш "Наздраве!"?
    - Как да не бързам? Ще вземе некой пиянчуга да се блъсне в масата и ще разсипе благинката.
    - Аман от пияници!

    ***

    В кръчмата е и Гица. Яде кебапи и си пийва бирица. Дошла е да си вземе хляб (по лозарските кръчми всичко се продава), нейна комшийка я съглежда и й вика:
    - Гице, ма, ти оти ядеш и пиеш, не събираш ли вече пари за децата си?
    - Не сакам повече. Оно, като им работих като вол, та увардиа ли ма от рако? Сеги ще ям и ша пиа доде може, па... после майната му!
    - А наздраве!

    ***

    В упоменатото по-горе кръчме по на голяма мента (мента, не менте!) седят Цено и Благо. Седят си те, дремизгат си, ама нали чат-пат и нещо като разговор трябва да върви, та на Цено му прищраква:
    - Благо, бе, чувам тия дни, че си станал вегитарианец. Верно ли е? Че аз тебе без мръвка не мога да си те представя?
    - Верно си го чул, Цене, верно. Вече ям месо само от животни, дето са пасли трева...

    ***

    Декор е същата кръчмичка. Но тоя път герои са Косьо Ментето и Мито Умника. Времето е някъде около пладне. Косьо дреме над празна чаша и се чуди как пак с нещо да я напълни. Изведнъж сякаш въображаема ябълка го тупва по главата, щото блажено ухилен се обръща към Мито:
    - Умник, знаеш ли какъв суперчасовник имам? Това Гринвич е нищо пред него. Погледни го: и часова, и минутна, и секундна стрелка - всичко е точно на 12. Ще го купиш ли? Никога няма да те излъже.
    Ама Мито що за Умник ще е, ако се върже лесно. Вика той за двамата по една бира, задържа топката с общи приказки, а, когато след около половин час уж случайно поглежда Косьовия часовник, той пак си е по гринвички точен: 12,00! Това се вика часовник!

    ***

    И това действие се развива в лозарското кръчме. Понапреднали доста в общото дело (т.е. позачервели образи) Мито и Ники от местните проблеми минават на глобални.
    - Нике бе, ти, като оди на работа в чужбина, все ще да отбираш от валута. Я ми кажи сеги, кога лево е тръшнат на тепихо, кое е по-добро човек да събира: долари или марки?
    А Ники, стар бъзикач, като се престорва на умислен, отвръща:
    - Марката си е къде, къде по-добро нещо. Язе саде марки купувам. Оти много писма пишем...

    ***

    Когато автобусът препълнен ни подмине, времето сякаш спира да тече. И тогава, щеш не щеш, слушаш всякакви щуротии.
    - Тръгвам си веднъж от лозе и освен в петлитрова туба си сипах винце и в манерката - така, за из път. - разправя някакъв непознат. - Ама тия пусти спирки защо само до кръчмета ги правят? Съглежда ме с тубата зевзек Пешо и отдалеч ми вика: "Чу ли, чу ли новината? Кольо Мокрия умрял. При катастрофа тая заран. Автобус му смлял колата." И такъв един сериозен, нажален - повярвах му.
    Айде за Бог да прости, изпразнихме манерката. Ама то нали зорът е един път да се тръгне..., направи кръчмарката добро мезе, па си почнахме както си знаем.
    Вечерта криво ляво се прибирам (нося си обаче празната туба!) и гузен от вратата викам: "Жено, разбра ли каква страшна катастрофа е станала?" А тя: "Какво има да разбирам, не вида ли, че си на дърво пиян?"
    Така направихме ние помен, а Мокрия и до ден днешен си е жив и си пие пиенето.

    ***

    Питаме дядо Недко:
    - Уж все се оплакваш, че ти е малка пенсията, пък иначе никак не се мъчиш. Те и сега те гледаме си си викнал и биричка и кебапченце и салатка. Как така?
    А той:
   - Деца, от мен да го знаете: Господ ми е дал сал една душица и ако не я гледам както трябва, ще си я вземе...

    ***

    По шосето бавно се тътри каруца. Каруца като каруца. Но когато ни наближи, направо изтръпнахме: сякаш Майн-Ридовият конник без глава. Колата си върви сама, човек в нея няма! Като се изравни с нас, надникнахме вътре и... загадката веднага се разреши. Каруцарят, порядъчно "допингиран", си хърка на дъсчения под, а както много пъти сме го чували да казва, "Мой кон Дюри си знае пътя".
    Необикновеното превозно средство продължава нататък.
    Явно Дюри е твърде умно и търпеливо животно.

    ***

    На предната седалка в автобуса за лозе седят двама мъже. Неволно ставам свидетел на изповедта на по-ниския.
    Дойде началото на учебната година, а заплатите пак ни ги бавят - ни грош в джоба нямам, а трябват цветя на децата да занесат в училище. въртех, суках, въртех, суках, па ми прещрака нещо изведнъж. Тичам на гробищата, накъсах едни разкошни рози от един гроб, па на тръгване чета името на паметника и викам на покойника: "Ша прощаваш бай Цене, че те обрах, ама ти и без това не можеш да видиш тези цветя, ни да ги помиришеш. А на мене ми требват за децата. Па, па прощавай!" Та те така се отчетох.

    ***

    Какво ли не научава човек по лозарските спирки. Ето и сега макар по притеснени от закъсняващия автобус, слушаме внимателно споделения опит на един дяволит дядка.
    - Аз, като си свърша пенсията, на бюфета си поръчам само бира. Па после гледам да се наместя между двама, които са си взели кебапчета. Те ми осигуряват мезето. Совна нос над кебапите на единия и вдъхна, после пийна глътка бира. След малко се навеждам над другия и пак така. И ни съм жаден, ни съм гладен.
    Един съвременен Хитър Петър.

    ***

    Дочуто на спирката:
    - Ти, Пешо, напразно си мислиш, че пърхутът ти се величава от това, че на лозе не можеш да пазиш хигиена така, както в града. Той не зависи въобще от нея.
    - Ами от що е тогава?
    - Пърхутът, Пешо, това са стрили се на прах рога. Така че трябва да оправиш не главата си, а жена си.
    Изпокапахме от смях.

    ***

    Чака дядо Вельо и внучето му Велимирчо автобуса за града. Капнал е дядото от целодневната земеделска работа из лозето, но мигар може да не отговаря на многобройните въпроси на внука си? Ето и сега то, ни в клин, ни в ръкав, го пита:
    - Дядо бе, защо светците все са стари?
    А де де, какво да му отвърнеш на такъв келеш? Но не е вчерашен дядо ти Вельо, намира му чалъма и тоя път.
    - Трябва да са стари, момчето ми, трябва! За да не могат повече да съгрешават.

    ***

    В автобуса двама зевзеци подхващат "делови" разговор.
    - Това лято си извадих добри картофки. И лучеца стана, и грах набрахме, само салам никакъв го няма. И го копах, и го поливах редовно, ама те: неще и неще
    Другият му вика:
    - От кой сади? Да не е от малотрайните колбаси?
    - Не бе, чист шпек насадих.
    Тогава се намесих аз:
    - Като не си го ръсил с купроцин или син камък, сигурно се е маньосал ...

    ***

    Откъм високото по шосето слизат човек и кученце. Човекът малко криволичи, явно си е пийнал, но не забравя другарчето си:
    - Боби, не тичай навътре! Боби, насам!
    Така, къде зигзагообразно, къде праволинейно, но почти стигнаха спирката.
    Но малко преди нея ги връхлетя кола. Не, шофьорът нямаше вина, той опита да извие и закова спирачки, но Бобчо бе кривнал повечко и попадна под задната гума.
    Човекът клекна до смазаното животинче и заплака. А друг един "човек" отсече:
    - Тоя пияница що клечи там? Заслужавакато дойде автобуса и него да прегази!
    Онемяхме!

    ***

    Слизаме от автобуса и, както си му е редът, отначало всички вървим по общ път, преди да почнат една по една да се разклоняват отделни пътеки, водещи всеки стопанин до лозето му.
    Та, крача си аз бодро с вярната раница на гръб и слушам две средно възрастни жени пред себе си. Едната явно е отдавнашна изселничка от Враца и идва на гости на роднини. (Вече е началото на август, ранното грозде зазрява и столичните косове започват да прелитат често до презрения Прованс). С подозрителна патетичност чувам как "чужденката" казва на явно по-скромната си провинциална родственица:
    - Боже, от сто години не съм идвала на лозе!
    Не издържах и се намесих:
    - Извинете, госпожо, ама никак не Ви личат годините!

    ***

    Тръгнал съм до пишурата под скалите за прясна вода. Гледам Илко е влязъл в мястото на съседа си. Покачил се е на една слива и с все сила тръска клоните. Поспрях се. Той потръска още минута, две, сетне слезе и почна да събира падналите плодове.
    Мислех тихичко да мина край него и да си продължа нагоре, но ме съгледа и мигновено отреагира:
    - Комшията ми рече да обирам опадалите сливи за ракия, та затова съм заклекнал тука.
    Което е вярно, вярно си е. Нищо с ръце не го видях да къса от дървото. Само това по земята...

    ***

    Майката на Цветан споделя с нас - лозарските й спътници:
    - За зимата оставих само три, четири кокошки. Колкото да не си носим за тук яйца от града. Петела, обаче, заклахме още преди Нова година. Много пееше и имаше опасност да привлече разбойници.
    Значи петлите станаха предатели?
    А при това Цветанови имат две кучета: едно отпред и друго зад кокошарника...
    О, времена, о, нрави!

    ***

    Когато в края на 89-а дойде демокрацията, кой ли не се заблуждаваше за светлото бъдеще, което ни очакваше. Един от тогавашните ни лозарски съседи дори си пусна брада. Понеже никога не си беше оставял по-рано, много му бодеше, докато посвикна, но се утешаваше с думите: "Това ще е за малко, само докато окончателно победи демокрацията у нас. Щом това стане "веднага ще я обръсна."
    Едва наскоро се случи отново да се засечем с тоя човек по прашните Шаровитишки пътища. Питам го:
    - Ти май свикна с брадата вече, та не я бръснеш?
    А той унило отвърна:
    - Остави се. Що ми трябваше клетва да давам - така ще си ме попа ръси с брадата...

    ***


   
Пиша "сбогуване", но с тайната надежда, че е само засега. Защото, ако си ни харесал, ти отново ще ни потърсиш, читателю - приятелю. И мен и героите ми. От своя страна аз ти обещавам нови срещи - стига само да намерим щедри дарители.
   Затова не сбогом, а довиждане.

   Твой: ДИМИТЪР МАРКОВ

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories